Критиците на ЕС от доста години имат любима тема и тя е свързана с множащите се линии на разделение вътре в него. Всяка една от последните кризи роди нова разделителна координатна система, които сега се преплитат в почти необозрими форми и продължат да заплашват бъдещето на организацията. Кризата в еврозоната противопостави севера на юга и за дълги периоди двете страни се гледаха със силна неприязън. Много от нещата, които тогава бяха обект на спорове остават обект на несъгласие. Терористичната вълна също донесе разделения, макар и по-невидими, защото останаха маскирани под съчувствието и реториката на солидарността. Тук тази линия е по-банална – пострадали и непострадали или реални и теоретични цели на тероризъм. Имигрантската криза изведе на преден план различията между източна и западна Европа, които остават непреодолими в много аспекти. Точността изисква да кажем, че координатната система тук е по-сложна и не толкова еднозначна. Например, южна Европа по много въпроси е близо до източна (например, граничен контрол и политика на връщане), но за някои неща е на обратното мнение (например, схеми за преразпределение на бежанци). Погледнато по-общо, всички тези линии на разделение изглеждат еднакво опасни и дълготрайни и могат да попречат на съюза при възникване на нови кризи. Погледнато по-дългосрочно обаче, рискът от задълбочаване на отчуждаването на централна и източна Европа изглежда най-сериозен.
Интерпретациите на отминалите избори за европейски Парламент са доминиращо оптимистични, на моменти дори неоснователно оптимистични. Нарасналата с почти 10% избирателна активност (до 51%) е абсолютен шампион по еуфория. Още тук обаче можем да открием неравномерния изборен ентусиазъм между западна и източна Европа. Детайлният поглед сочи, че на практика само една държава от нашия регион, Литва, има по-висок от средния процент на гласували (53%). Всички останали нови страни-членки са под чертата като там компания им правят единствено Португалия, Великобритания и Финландия. Възроденият европейски дебат очевидно не е достигнал до нашите общества и те остават встрани от него. Мнозина настояваха на изключителната политическа важност на отминалия вот, но очевидно и този залог не е напълно споделян на изток от Виена. Някои от актуалните теми на европейската политика просто не резонират. Например, това е видно по отношение на дискусиите за бъдещите глобални отношения на съюза с Китай и САЩ, както и климатичните промени, които все по-осезаемо обхващат западното публично внимание. Факт, видим и в нарасналата подкрепа за „зелените“ в западна и северна Европа. Дигиталната икономика на 21-и век и бъдещето на еврозоната също не са ни особено интересни. Единствено темата за мигрантите и бежанците резонира, но и тя в момента е силно приглушена. Сякаш източно-европейците остават странични наблюдатели в разрастващите се дебати, участват само на моменти, очакват да бъде чут техния глас, но не намират достатъчно причини и основания да се „хвърлят в политическия огън“.
В новите страни-членки продължава да надделява усещането, че в рамките на ЕС те са обекти, а не субекти на политика. Историческите основания за това не си отиват с очакваната скорост, а преминаването на ранния интеграционен ентусиазъм по-скоро усилва усещането за политическа периферия. Това е особено видимо в централна Европа, където първите години на прехода бяха доминирани от желанието за реинтеграция, за дължима корекция на историческа несправедливост. Тя трябваше да бъде компенсирана не толкова финансово и икономически през включване в западния просперитет, колкото с възстановяване на национално достойнство, с интеграция към западната колективна политическа воля. В значителна степен тези очаквания остават неизпълнени по най-различни причини. Една е баналната real politik на европейското политическо ежедневие, което дава предимства на опитните и хитри оператори на институции и механизми в Брюксел. Друга е свързана с неспособността на централна и източна Европа реално да функционира като единен блок, който да променя баланси и налага решения по ключови въпроси. „Вишеградската четворка“ е прекалено ситуативен и неубедителен инструмент за това, а неприкритото чувство на превъзходство спрямо юго-източна Европа допълнително затруднява общите действия. Трета причина е позиционирането на тези региони като икономически и индустриален хинтерленд, което не удовлетворява мнозина, които имаха по-мащабни мечти и амбиции за стопанско бъдеще. Така или иначе, подобни нагласи и вярвания са реална пречка пред отвъд-институционалната интеграция на бившите комунистически държави и те имат устойчивост, която е доста под доскорошните очаквания и надежди за бързо включване.
Някои от по-дълбоките и дългосрочни причини за източното отчуждение обаче произтичат от разминаващите се разбирания за бъдещето на ЕС и неговите приоритети. Различните нива на икономическо развитие и културни разминавания в значителна степен обуславят сериозната отлика между Изтока и Запада. Западните страни-членки са много по-фокусирани върху дебатите за икономическите модели на 21-и век, дигитална икономика, борба с новите монополи, „зелени инвестиции“, конкурентоспособност, конкуренция с Китай и САЩ и други. Източните са далеч по-заети с теми като подобрения на базова инфраструктура, чуждестранни инвестиции, селско стопанство, нива на заетост, икономическо догонване, нарастване на доходите, инвестиции от Китай и други държави и региони и т.н. Може би най-показателно е разминаването по въпроса с климатичните промени, който все още се приема като луксозна грижа на вече забогатели общества. Голямата разлика в електоралния успех на „зелените“ в двете части на континента ясно илюстрира подобна асиметрия. Нещо повече, тези различия не са просто повод за абстрактни интелектуални или политически дискусии, защото засягат инвестирането на европейския бюджет. Например, наскоро ЕК предложи разходите за климатичните политики през 2020 година да бъдат 21% от целия бюджет. Подобно нещо ще се случи и в следващата дългосрочна 7-годишва финансова рамка и значителна част от орязването може да дойде именно от най-ценните за изтока политики.
Източното отчуждение може да се ускори и от цялостното възприятие към случващото се в света. Да, тези държави не поставят под съмнение европейската си принадлежност или, все още, гео-политическия ангажимент на САЩ към „стария континент“, но отвъд това са все повече водени от едно нео-титовско разбиране за бъдещето. Връщането на мулти-центричната политическа реалност за тях не толкова изисква събиране и укрепване на колективните западни институции, да се защитаваме по множество фронтове от Китай не е актуална задача, нито пък са други модерни занимания като „зелена икономика“ или създаване на гигантски европейски корпорации, които да водят глобалната икономическа битка от наше име. На изток от Виена все повече доминира разбирането, че всъщност сегашните промени в света отварят възможностите за многопосочна активност, по всички линии на политически, бизнес и инвестиционни възможности. Относителното отслабване на Запада не се приема като наш, регионален проблем независимо, че ние сме част от него, а по-скоро като отваряне на пътеки за ново политическо и икономическо предприемачество. Който откъдето може. Затова и централна и източна Европа не е толкова трогната и ентусиазирана от различните дебати и политики, които съюзът обсъжда и които целят най-различни типове реакции на новата глобална ситуация.
Изтокът ще реагира негативно и на още един процес, който набира скорост и ще получи нова динамика през идните години. Западните страни-членки готвят нова вълна от опити за хармонизация на някои сектори в рамките на ЕС, при това в отсъствието на достатъчно правни основания. В две от тези области, последствията за източна Европа няма да бъдат никак безпроблемни. Например, социалната хармонизация (минимални нива на заплащане, вдигане на различни групи социални стандарти и други) рискува да бъде интерпретирана на изток като опит за отнемане на сравнителни предимства, които нашите по-либерални общества имат и които са със съществен принос за сегашната икономическа динамика в региона ни. Опитите за такъв тип хармонизация ще генерират остър конфликти между западна и източна Европа. Същото се отнася и до въпросите на данъчната хармонизация, където сме свидетели на подновен натиск за промяна. Тук концептуалната рамка ще бъде на развитие на единния пазар и повишаване на конкурентоспособността, но отново, такива мерки ще ударят ключови икономически предимства на новите страни-членки. Списъкът с потенциални линии на разрив може да бъде продължен и в културна посока, по отношение на големи теми като миграция и бежанци, модели на интеграция или идентичности. Делението изток – запад потенциално може да се окаже сред най-дълготрайните и деструктивни в рамките на ЕС и заплашва да блокира и без това трудните опити за конвергенция. Неговото избягване ще е сред най-важните политически задачи на идните няколко години.
