„… Нашата околна среда е застрашена от самия брой човешки същества и растенията и животните, свързани с тях. Когато аз се родих, населението на света бе 2 милиарда. Моят внук, Майкъл, ще порасне в един свят, в който ще живеят повече от 6 милиарди души. Казано възможно най-директно, наличието на все повече хора и тяхната дейност е главната заплаха пред околната среда…… Резултат от всичко това е промяна, по-фундаментална и мащабна от всичко, което познаваме. Промяна на океаните около нас, промяна в атмосферата над нас, която ще доведе до промяна в целия световен климат и ще промени живота ни по един фундаментален начин. Тази перспектива е изцяло нов фактор в човешките дела и е сравнима по своите последствия с откритието на делението на атома!“
Тези думи не са на Ал Гор, нито на някой от множеството страстни защитници на околната среда от последните няколко години. Те са изречени от Маргарет Тачър на 8 ноември 1989 година в Ню Йорк пред общото събрание на ООН. Това със сигурност би изненадало мнозина, които в днешно време настояват на своите консервативни убеждения. Добре известно е, че темата за глобалното затопляне в тези среди от доста време е превърната в ключов символ на левичарско, непазарно и параноично мислене. Тя се възприема като върха на конспиративен айсберг, който е следващия „троянски кон“ на различни вражески сили или пък просто пореден балон на спекулации и регулации, на безкрайна държавна намеса. Ако обаче се вгледаме по-дълбоко, ще видим отстъпление от основна консервативна нагласа, която остава сред най-важните аспекти на това мислене и ценностна система. Става въпрос за междугенерационната солидарност и затова не е случайност, че Маргарет Тачър говори за съдбата на своя внук в цитираната вече реч. Този лайтмотив изчезна от консервативната реторика през последните години и все повече от нейните акценти са „едно-генерационни“, фокусират се върху настоящето без да настояват на по-дългосрочните последствия и аспекти на ежедневната политика. Климатичните промени са важен проблем, който консерваторите оставиха на други идейни течения, макар те да имат особено подходяща историческа перспектива и управленски усет към него. Задоволиха се с това да популяризират различни теории за неговата същност и произход, вместо да поставят себе си в центъра на неговото разрешаване.
Съвременният консерватизъм е и изненадващо етатистки. Възможно е това да се дължи на факта, че мисли сегашната си мисия в защитни функции, през сигурност, през защита от множество заобикалящи ни предизвикателства и проблеми. Казано иначе, той се опитва да се съхрани през поредица от защитни процедури и механизми – от имигранти, от културна инвазия, от алтернативни култури и т.н. В тази битка силната държава е важен инструмент и съюзник. Може би това е причината, поради която много от сегашните говорители на тази традиция просто приемат за даденост раздутата, агресивна държавна структура, която само преди десетилетия притесняваше почти екзистенциално техните предшественици. Логиката е ясна – заплахите са мащабни, фундаментални и множествени. На тях може да се противопостави единствено стегната, интегрирана, силна държава. В цялата тази треска обаче, консерваторите забравиха това, което винаги силно ги е отличавало от останалите ентусиасти на модерната държава. Загубиха вниманието и ценността на недържавното, на самоорганизиращото се гражданско общество в неговите хиляди нюанси и структури, в местните общности, в социалната дейност на църкви и благотворителни организации, в ценността на местното и местното самоуправление, в полезността на самоорганизацията на хора, които просто споделят ценност или просто искат да решат някакъв проблем. Задълбочаването на политическото мислене в силови категории и липсата на критичност към голямата държава отнема от консерваторите един от най-ценните елементи на тяхното наследство.
Много консервативни политици с основание критикуват ляво-либералния колективистичен завой в цялостната система на концептуализация и защита на човешките права. Преходът от защита на индивиди към общности може да е малко пресилен като диагноза, но няма съмнение, че непрестанното групиране по нови и нови признаци постепенно отнемат от фокуса върху отделния индивид. Съществува наглед необратима динамика на изобретяване на нови и нови основания за формиране на нови и нови групи, които после настояват за нови и нови права. Последните няколко десетилетия са очевиден пример в това отношение и това наглед безкрайно множене може да бъде видяно в полето на сексуалните идентичности например. Рутинната консервативна реакция сега обаче е препращане към други колективистични идентичности, макар и по-широки – нация, култура, национална държава. Сякаш консерваторите постепенно загубиха онзи синтез от последните десетилетия, при който те интегрираха ранно-либералния, анти-колективистичен фокус върху базовите индивидуални права. Той им позволяваше не просто да съвместят две големи политически традиции, но и да разширяват социална му база и да създадат онази западна политическа култура, която продължава да бъде модел и вдъхновение за много хора по целия свят.
Консерватизмът отказва да говори много и по друга традиционно важна за него тема като социалната кохезия в нашите общества, или поне отказва да го прави в категории отвъд културата и националната идентичност. В края на 19-ти и началото на 20-ти век той роди една своя вариация, която има особена важност днес. Става дума за т.н. one-nation conservatism, който мисли за вътрешния социален баланс през съвместимостта в икономическия статус на отделните граждани, през ограничаване на неравенството и запазване на прилична материална и социална дистанция между отделните групи и индивиди. Затова и не е случайност, че първите прототипи и системи на минималната социална държава са консервативно политическо творение. Страненето от темата е донякъде ефект от компромиса с либерализма отпреди 4-5 десетилетия, но дори ускореното нарастване на неравенството не е в състояние да върне консерваторите към нея. Сега неравенството е политически оставено в ръцете на социалдемократите и крайната левица, които не просто не могат да получат подкрепа за своите диагнози и рецепти, но непрестанно губят електорална подкрепа. Любопитно е, че дори подложени на критики отдясно, повечето консервативни партии не са в състояние, или поне нямат желание да се върнат към тази своя традиция. Идейно, политически и електорално, това е сред най-недооценените възможности пред тези партии в момента и през идното десетилетие.
В мисленето и поведението на много от сегашните консерватори има и друго любопитно изместване. Това е постепенното отдалечаване от западния цивилизационен разказ и исторически контекст и обръщането към най-обикновен национализъм. По-широкият западен цивилизационен фокус винаги е бил средата, в която отделните национализми са се съвместявали и намирали по-широко основание и сдържане. Нещо повече, западната цивилизация винаги е била среда и основа на колективните й организации, а промотирането на нейните идейни и ценностни основания и политически продукти централно усилие. Новите консерватори обръщат гръб на тази традиция. Те са дори сред учудващо ентусиазираните поддръжници на мулти-центричния свят, който възниква. Сред най-острите критици са на западните колективни структури и се надпреварват да отварят вратите си към неговите опоненти Русия и Китай. Тази промяна в нагласата и мисленето е сред най-съществените отдалечавания от вековните традиции на политическия консерватизъм. Въобще, цялостно погледнато тези съвременни политически предприемачи все повече са изправени пред добре позната съдба – тази на най-баналния авторитаризъм, примесен с ерзац национализъм. В този техен свят, консервативната претенция все повече ще звучи като далечен и едва разпознаваем отглас.
