Възходът на крайната десница в Европа през последните години е безспорен. Полската партия „Право и справедливост” на братята Качински спечели парламентарните избори на страната през 2015, австрийската „Партия на свободата” изстреля своя кандидат до балотаж на президентските избори, „Алтернатива за Германия” се очертава изключително сериозно препядствие пред Меркел на предстоящите избори в Германия, Марин Льо Пен с „Националния фронт” отдавна е фактор във Франция и дори спечели изборите за Европарламента през 2014. От 15 юни 2015 г. крайнодесните официално имат и своя политическа група в Европейския парламент, в чийто състав влизат формации от Австрия, Франция, Германия, Белгия, Холандия, Полша и Италия.
Този път България върви в абсолютен унисон с европейските тенденции и българската крайна десница (в лицето на НФСБ, АТАКА и ВМРО) доби впечатляваща популярност, закономерно придружена с все по-централна роля на българската политическа сцена. Коалицията „Обединени патриоти” завоюва трето място в битката за президентското кресло, а актуални проучвания на водещите агенции от януари и февруари ги класират засега трети и в надпреварата за парламента. Изследвания на обществените нагласи спрямо политиците пък сочат широко доверие, с което се ползват фигурите начело на Обединените патриоти. Красимир Каракачанов е вторият по рейтинг български политик с 26,1% доверие, а колегата му Валери Симеонов е на седма позиция с 12,2%. Всички данни и резултати, откъдето и да ги черпим, отразяват възхода на коалицията, а с него и възходящия апетит за участие във властта и превръщане в незаобиколим фактор при формирането на мнозинства и правителства.
След месец са изборите. През този месец гаданията каква коалиция ще ни сполети в следващия парламент ще се умножават. И ГЕРБ, и БСП, един през друг, един след друг и по няколко пъти заявиха, че няма да правят кабинет съвместно. И двете формации, макар и не с такова настървение, се изказаха скептично към ДПС като коалиционен партньор. Така трайно се загнездва съмнението, че която и партия да победи, ще победят Обединените патриоти – защото тяхната помощ ще бъде търсена за мнозинство в Народното събрание. Какъв е властовият потенциал на формацията Обединени патриоти и доколко може тя да се превърне в „приемлив“ коалиционен партньор са въпросите, чиито отговор интересува не само основните политически играчи на българската сцена.
Европа не гледа с добро око на коалицията, което според патриотите бе причината да не им бъде връчен мандат за съставяне на служебен кабинет от бившия президент Росен Плевнелиев. Но готовността им да вземат мандата беше ясен сигнал, че желание за участие във властта не им липсва. Този ход отбеляза и фактическия старт на тяхната предизборна кампания, макар и още датата на предсрочните избори да не беше ясна. Патриотите заявиха готовност, но не показаха, че са готови да управляват. Толкова по-добре за тях, че не поеха властта предвид смелите им обещания за минимална пенсия от 300 лева и справяне с бежанската вълна и битовата престъпност. Крайната реторика, пълна с етническа нетърпимост и насаждане на омраза и страх, отдавна сродява формацията с посланията на добре познатото в Европа явление, наричано националпопулизъм. Това е и причината, поради която елитът на ЕС гледа подозрително на Обединените патриоти, както и на останалите крайнодесни сили в Европа. Скептицизмът от страна на ЕС и популистката вълна, по която патриотите сърфират са фактори, които ги поставят в позицията на нежелан отвън коалиционен партньор. И въпреки растящия рейтинг, сериозните възможности пред коалицията няма да бъдат материализирани, ако не тръгнат по пътя на постепенно смекчаване на говоренето. Поставянето на искания и ултиматуми, изповядването на анти-демократични идеи, агресията могат да затворят коалицията в политическия изолатор. Не е изключено и формацията да се използва като повод за една голяма коалиция между БСП и ГЕРБ, които да оправдаят едно евентуално общо управление с недопускането до властта на крайнодясна сила. Но тъй като това на този етап е малко вероятно, Патриотите не се притесняват от темите, тезите и посланията, които отправят.
След като очертахме целите и позиционирането на Обединените патриоти на политическата сцена става пределно ясно, че естественият идеологически и позиционен опонент на патриотите са ДПС. Крайнодясната формация се бори да измести именно ДПС от мястото на трета политическа сила и има реални шансове да го направи. Въпросът е дали патриотите ще успеят да се превърнат в този незаобиколим компонент при съставяне на правителства и мнозинства, какъвто до неотдавна беше ДПС. Предимството на Патриотите е, че те не се възприемат като част от т.нар. статукво, на което ДПС през годините се превърна в почти речников синоним. Безспорен е и фактът, че ОП не протягат публично ръка към малцинствата, факт, който подрива имиджа на ДПС от години. Поне на хартия Обединените патриоти нямат връзка с външни сили, както вече четвърт век се твърди за ДПС. Евроатлантическата приемливост и прагматичната деидеологизация на ДПС са предимствата на партията, които са чужди за Патриотите и които позволяваха на партията на Доган да бъде допускана до властта.
Тенденциите преди предсрочните избори на 26 март изглеждат ясни. Отстъпление на ДПС, възход на крайнодесните сили – само крайният победител не е ясен, но наборът от заподозрени е сведен до минимум. Това позволява на Патриотите да обмислят внимателно какво поведение да следват, за да могат да участват в управление и с ГЕРБ, и с БСП. Допирните им точки с БСП са социалната политика, пенсионерските акценти и консервативните призиви към традицията, а с ГЕРБ могат да развият темите за сигурността и борбата с битовата престъпност. Темата анти-ДПС ще бъде силно застъпена, за да могат да се сведат шансовете на ДПС за участие в правителство да пълния минимум. От друга страна, видяхме медийните атаки срещу Обединените патриоти изваждащи на показ вътрешната им нестабилност и напрегнати до крайност вътрешни отношения. Медийният шум е показателен за неизвестните около патриотичната формация и на практика се оказва опит за нейното опитомяване. Патриотите следва да бъдат изключително внимателни в отношенията между партиите вътре в коалицията, тъй като поотделно тежестта им далеч няма да е същата, а все по-често забелязваме противоречия в изказванията на Каракачанов и Симеонов.
Доколкото има промяна в политическите съотношения в България, крайната десница е ясна част от нея. Как тя би се справила с една роля на балансьор, без чиято воля трудно може да се прокара каквато и да било политика, е въпрос с отворен отговор. И не е единственият въпрос. Ще спечели ли България от тази промяна на силите? Ще се възползват ли патриотите от натрупаното влияние за правене на реформи или ще се ориентират към търсене на лична изгода и рекет над партньорите? Ще опазят ли коалицията, която изградиха или ще станем свидетели на нов разпад, напомнящ семейните драми на Реформаторския блок? Ще бъдат ли патриотите опитомени от по-големите партии или ще излязат извън контрол? Мощта на една партия, която не изглежда съвсем убедена в демократичните принципи и е настроена анти-либерално, опасна ли е действително за реда в държавата или се вписва в нормална тенденция? Етническа партия, зависеща от външни влияния или непредвидима формация с радикална политика е по-добрият вариант пред ГЕРБ и БСП за управление на България? Обединените патриоти отприщиха нова серия от дилеми и над тяхното разрешаване ще си „блъскаме главите“ през идните месеци.
…………………..
„Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
