„Трам-тарара, трам-тарара“, подрънквал с китара пазачът на фара. Подрънквал, подрънквал, ама го налегнала скука – нямало с кого една гюлбара да изиграе! И ето че му хрумнала идея: „…Във връзка с разделянето на света на два лагера и разширяването на задачите по опазването себестойността на фара, моля да бъде открито място за щатен помощник-фаропазач с основна заплата…“
Оттам нататък край фара се напълнило с папки, писалки, карфички и подшиватели. Всеки уредил свои роднини, познати, приятели, които „краката си клатели“:
„Пазач на фар,
помпазач,
машинописка,
метеоролог,
документатор,
архивар-регистратор,
завеждащ сирените,
завеждащ антените,
завеждащ сигналите
(червените и зелените),
завеждащ възторга,
два профорга,
контрольор,
шофьор,
броител на чайките и албатросите,
специалист по въпросите.“
Те, разбира се, весело пеели „трам-тарара, трам-тарара“, докато изведнъж… Островът потънал, защото не успял да издържи на наплива от „нашисти“. Всички хора се издавили „с грохот и трясък, сред пяна и плясък“. Фарът продължил да свети, понеже „той бил фар отличен, автоматичен, и нямал нужда от пазачи.“ А корабите забелязали, че фарът престанал да излъчва сигнали, чак… след сто и една години.
Нито Бойко Борисов, нито евродепутатът от ГЕРБ Андрей Новаков са чели сатиричната поема на Валери Петров „Песничка за пазачите на фара“, а тя е писана точно за тях. Хайде, не точно за тях, а за първообразите им в управлението, когато единственият критерий за кадрови и личен просперитет бяха „връзките” и предаността към Партията. Същите, за които писателят-емигрант Георги Марков написа в своите „Задочни репортажи за България“: „Необразовани, полуграмотни и интелектуално съвсем бедни граждани, по силата на чисто махленски партийни връзки, но напълно в духа на партийната политика, внезапно се озоваха на важни постове. Животът, който им бе предоставен, надминаваше провинциалните им фантазии. Те имаха власт, те се разпореждаха със съдбата на хора, които до вчера едва ли биха разговаряли с тях, те работеха в луксозни кабинети, получаваха модерни жилища, имаха привилегии, те бяха нещо.“
Андрей Новаков, който стана евродепутат едва на 24 години, като преди това направи шеметна кариера в младежката организация на ГЕРБ, е просто поредният фаропазач, който никога през живота си не е виждал фар. Но за сметка на това фарът мощно освети неговата некомпетентност, довела до титанична излагация и трагикомичен провал:
Новаков, ползващ се с право на глас в комисията по транспорта в Европарламента, прибързано обяви „капитулация за пакета „Макрон“, предвиждащ драстични ограничения за международните шофьори. Затова в понеделник вечерта правителственият ВИП на летище София посрещна с ръкопляскания премиера Бойко Борисов, който се връщаше от Албания, а представители на превозвачите горещо му благодариха за „победата“. Само ден по-късно обаче се оказа, че в пакета „Мобилност“ са вкарани далеч по-проблематични поправки, които нашият „нашист“ е проспал. Или, по-точно, въобще не е прочел, защото „имаше няколко хиляди поправки“ и не смогнал да ги изчете.
Въпреки че Бойко Борисов тържествено обяви как в средата на май е представил на европейските лидери българската позиция по „Мобилност“ („До 2:30 часа с канцлера Меркел, с президента Макрон, с транспортния министър Московски текст по текст, дума по дума сме гледали, те имат своите аргументи, ние своите“), накрая се оказа, че интересите на българските превозвачи не са защитени. И сега те отново готвят протести и спретват подписки за излизане от ЕС, защото уверенията на „завеждащия възгорга“, че било имало време да се реагира, не им вършат никаква работа. Предложението камионът да се връща на всяка трета седмица, което цели прекратяване на практиката да се наемат работници в друга страна, например е внесено от германски евродепутат и е трудно да си представим, че точно Новаков ще го пребори. Във всеки случай изглежда доста невероятно това да се случи с едно весело „трам-тарара”, нали?
Кризата в кадровата политика на ГЕРБ е пределно известна, като се започне от злополучната шефка на фонд „Земеделие“ Калина Илиева, дала името на цяла популация „калинки“ в управлението, и се мине през още десетки меко казано спорни назначения. Рискувайки блокажа на цели системи и претоварвайки „острова” с играчи от резервната скамейка, които отговарят много повече на критерия „преданост”, а малко или никак на критерия „професионализъм”, към днешна дата има голяма опасност да приключим „с грохот и трясък, сред пяна и плясък.” „Години трябваше да минат“, пише Марков, „докато партията разбере, че тези верни и предани граждани всъщност нанесоха много повече вреди на стопанството и страната, отколкото всички истински и въображаеми врагове биха могли да нанесат.”
И е точно така. С такива верни пазачи на фара, трам-тарара, просто нямаш нужда от врагове. Пък и действително в нещо отбелязваме ярък успех, който никой не е в състояние да отрече, доколкото със „специалисти по въпросите“ потъването е гарантирано. В реалния живот управление на държава чрез кадри, които се отнасят към задълженията си така, все едно подрънкват на китара, обикновено води до печални резултати. А най-неприятното е, че аматьорщината има поне тази дарба – когато се разкрие в целия си блясък, вече е късно последствията да бъдат предотвратени. И не е смешно, не, макар да допускам, че европейските лидери от сърце се забавляват на българската некомпетентност, на всичките й превъплъщения и комични олицетворения. И най-вече, разбира се, на нейния патрон.
