„Ако ви кажа, че бибино лице е хубаво, няма да ми повярвате. Пък и аз няма да ви го кажа, защото не е никак хубаво. Мигар има нещо хубаво в едно лице, в което не можете да различите нито носа, нито челото, нито ушите, да не говорим за характера. Само една безкрайна и деформирана човка, някакво подобие на глава и очи, които можете да откриете единствено ако минете от едната или от другата страна на подобието. Като не намерили с какво друго да кръстят това безличие, селяните му дали наименованието бибино лице.“
Нещо ми подсказва, че премиерът Борисов не ни препраща към Радичков, когато нарича репортерките мисирки (пуйки, биби), но иначе сравнението му изглежда дълбоко правдиво. Особено от гледна точка на ответната реакция, която потвърждава по-горния цитат.
Впрочем, ако реакция нямаше въобще, пак щеше да е по-добре, но и след „Вие като някакви мисирки тичате след мен да ме питате… тръ-тръ-тръ-тръ…“, и след „Съседът ми там има едни пуйки, точно по същия начин звучат – пръ, пръ, пръ…“, обикновено следваха развеселени хихикания. „Недейте да ходите като патици след мене”, викаше премиерът на репортерките и през юли 2015 г., а те се кикотеха, все едно им е разказал страшно смешен виц. Както забеляза колегата Иван Бакалов, цял в. „24 часа” сега се хвърли да защитава честта на… Борисов, обяснявайки с шеговит тон, че „в българския език думите са с негативна конотация, обаче ацтеките приемали птицата за олицетворение на божествата“. Няма, иначе казано, база за възмущение, всичко е на майтап, та с шеги и закачки „продължаваме напред“.
Като споменахме ацтеките, все пак е редно да се каже, че не точно мисирката била олицетворение на божествата, ами птицата колибри, най-дребната в света. Името на бога на Слънцето и войната Уитсилопочтли идвало тъкмо от думата уитсилин, с която те наричали колибрито, защото вярвали, че загиналите воини се прераждат като тези птичета. За да го умилостивят, ацтеките редовно го хранели с човешки сърца, а жертвоприношенията протичали по следния начин: жертвата се изкачвала по стъпалата до върха на пирамидата, където бил храмът; там жрецът я поставял да легне на каменния олтар. Сетне той изваждал сърцето й, издигал го високо към почитания бог и го хвърлял в свещения огън, докато то все още пулсирало. Ацтеките често провеждали и масови жертвоприношения, при това не само в угода на Уитсилопочтли, ами и на Кетцалкоатъл („Пернатата змия“), покровител на плодородието и възкресението. Според едно пророчество Кетцалкоатъл бил изпратен в изгнание от силите на мрака, но все някога щял да се завърне, приел образа на светлокож брадясал мъж – ето и причината император Монтесума II да помисли завоевателя Ернан Кортес за самия бог.
Е, стават грешки, тъй че не само в. „24 часа“ може да се обърка. Нещо повече, Монтесума II се оказал толкова наивен, че приел Кортес в столицата Теночтитлан, за да проучи намеренията на испанците, в резултат на което бил взет за заложник, а по-късно и убит. Не че го очаквала по-добра съдба, но поне белият брадясал мъж се оказал малко по-милостив от колегата конкистадор Франсиско Писаро, който горе-долу по същото време стигнал до империята на инките. Уж Писаро предложил на владетеля Атауалпа избор, ама вижте що за избор бил този – смърт чрез изгаряне, ако Атауалпа не приеме да бъде покръстен, или удушаване с гарота, ако го направи! Онзи избрал второто и бил удушен публично с новото си християнско име Хуан де Атауалпа на 29 август 1533 г., а на следващия ден Писаро и неговите хора дори отслужили литургия за успокоение на душата му, като дръжките на мечовете им били покрити с траурни воали.
Ей така приключила и империята на инките, което може и да е за добро, понеже на народа му било дошло до гуша. Страната била в плен на гражданска война – едно малцинство живеело охолно в столицата Куско, самият владетел го играел богопомазан, а т.нар. обикновени хора драпали със зъби и нокти да се уредят на държавна служба и особено в кастата на жреците. Накратко, в земите на днешно Перу, както и на днешно Мексико, правели същата грешка, която преди това се оказала фатална и за маите, чиято цивилизация иначе достигнала пълен разцвет през 900 година от новата ера. Там пак всеки гледал да се вреди при жреците, за да има достъп до вождовете, а оттам – и до златото. Твърди се, че само в древната столица Атлан били скатани 2156 златни плочки, чието тегло се равнявало на 8 тона!
Отклоних се малко, но всъщност исках да алармирам какво се е случвало с някои високоразвити цивилизации, за да си представим какво би могло да се случи с други, не толкова развити. Обожествяването на владетеля, за да се намърдаш в неговата сянка като жрец, е затривала цели империи, та на българската т.нар. журналистика ли няма да види сметката? Ако вече не я е видяла, де, понеже освен хихиканията след дебелашките подмятания на премиера, за него беше написана и възхваляваща книга, излязла изпод перото на журналистка. По повод „Бойко, който винаги се завръща“ колегите от в. „Сега“ даже публикуваха възторженото „ Желаем успех на новата книга, още по-силно желаем да се възцари мир и любов по целия свят – агнето да легне до лъва, картофите да станат големи като тикви, а журналистиката окончателно да се обедини с порното“…
През 2012 г., когато Спиро Янкулов от Русе тунингова опела си с портрет на Бойко Борисов, поне беше наистина смешно. Спиро и авторът на творбата Илиян Илиев, изрисувал българския премиер с по четири пръста на двете ръце върху капака на автомобила, дори бяха приети за членове на ГЕРБ. Беше наистина смешно и две години по-рано, когато първопроходецът в изобразяването на Борисов – инж. Никола Колев от Хасково, го портретира със скъпоценни и полускъпоценни камъни, занесе го на водача на местната листа на ГЕРБ Иван Петров и му заръча да го предаде на премиера. Тогава инж. Колев обясни, че „всеки от вложените материали има лечебна сила – ахатът помага срещу болежки в очите и пикочопроводните пътища, а аметистът е общоукрепващ, стига да държим дланите си върху картината в продължение на 10-15 минути.“
А, да, беше смешно и още през 2009 г. покрай публикуваната в официалната страница на ПП ГЕРБ, раздел „Актуално“, ода за Бойко Борисов, написана от русенската поетеса д-р Венета Бакалова:
О, достолепни Генерале, поведи ни!
Ний вярваме във твоя свят обет!
От враговете – Де Пе Се /ДПС/ пази ни!
Проправяй бъдния ни път напред,
За да застане нашата България
Във Европейския съюз със чест,
Да заблести като небесна лъчезария
Да я приветстват всички! Светла вест!
Премъдри Господи Иисусе, благослови Ти Генерала и България!
Към днешна дата обаче славословията не просто са поети като професионално задължение от страна на „журналисти“, а и това масово се приема за нещо в реда на нещата. „Бибите“ следва само да препредадат какво е казал вождът, а ако могат и да го похвалят или поне да омекотят простащините му, свеждайки ги до невинни шегички, като нищо и кариера ще направят. В тази вече безформена маса „не можете да различите нито носа, нито челото, нито ушите, да не говорим за характера“, а редките изключения не ги потупват по рамото – тях, разбира се, жреческата каста по телевизии и вестници с кеф полага върху каменния олтар…
Между другото, за Цветан Цветанов, който беше низвергнат, някога също се пишеха статии, при това такива, че съчинението на Григорий Цамблак „Похвално слово за Св. Евтимий Търновски“ изглеждаше като едва наченало прохождане в областта на панегирическото изкуство. През 2015 г. в словесен портрет, озаглавен „Укротителят“, се казваше: „Търпението да чуе всякакви мнения, дискретността да не злоупотребява с информацията, уважението към Бойко Борисов направиха от Цветан Цветанов не машина за избори, а политик с бъдеще“. За разлика от Евтимий Търновски, обрисуван скромно като „наш пастир, гледайки кротко, движейки тихо устни и със свирката на духа призовавайки стадото“, в тропара за втория човек в ГЕРБ ласкателствата стигаха до: „Безупречен във всичко – умее да говори точно, а също духовито, умее и да увлича хората (не само съпартийците), вече не от страхопочитание, макар че изпитват към него втората част на това словосъчетание, а чрез емоция и обаяние. Чар и закачки, но с мярка“. Заради словосъчетания като „свирката на духа“ едно време Иречек отбелязъл, че „литературният стил на Григорий Цамблак се отличава с приповдигнат тон и многословие, в това отношение е ненадминат в българската литература“, но след свирката „Укротителят“ похвалата му се оказа доста прибързана.
Понеже помним как Цветанов бързо беше заметен под килима, все едно го е нямало, сегашното „тръ – тръ – тръ“ хич не би трябвало да радва ухото на Борисов. Днес си вожд, но вдругиден не си, а мисирките не са особено умни птици, за да се гадае с дни и седмици по какъв начин ще обърнат посоката по знак на собствениците си. Само една вметка: преди да дойде на власт през 2009 г., някои от тях бяха получили задание да го наричат „Боко Тиквата“, пък после реалностите ги принудиха буквално за една нощ да сменят стила. Та нищо чудно в бъдеще пак да се върнат към онзи образ, което обаче си е негов личен проблем. Виж, че тия същите отровиха публичната среда, вече е доста по-сериозно провинение, но така е с бибите: „Селяните не употребяват бибиното яйце за храна, защото го смятат за отровно.“ И не е измислица на Радичков, не е – всички сме се насадили на купчина такива яйца, дето не стават за ядене, а открай време не стават и за гледане…
Във всеки случай пожеланието „журналистиката окончателно да се обедини с порното“ вече се е претворило в действителността, но това не е заслуга единствено на Борисов. Той дори е посвоему невинен, доколкото само временно се възползва от рефлексите на пуешкото стадо, чиято сервилност и противни хихикания са причината да се срути бариерата между двете. Фатално срутване, уви, въпреки че изглежда откровено комично. Все пак мисирка с микрофон е развеселяващ образ, а на публиката й беше достатъчно да се смее, докато и нея на свой ред превръщаха в стадо.
