„Огньовете по улиците изчезнаха; бяха изгасени от един силен проливен дъжд. Но това не беше всичко: някои лекари твърдяха, че от тях няма полза, а напротив, че те са вредни за здравето на хората. Те вдигаха голям шум и се оплакваха на кмета. Други лекари, също видни членове на медицинския факултет, бяха на противното мнение и изказваха своите доводи защо огньовете допринасят за намаляване на епидемията. Не мога да предам точно доводите на двете страни; спомням си само, че много се заяждаха един с други. Някои бяха за огньовете, но настояваха те да бъдат от дърва, а не от въглища, и то от особен вид дърва, като смърч или кедър, заради силната миризма на терпентин; други бяха за въглища, а не дърва, заради миризмата на сяра и катран; трети пък бяха и против двата вида огньове. Най-после кметът издаде заповед да не се палят повече огньове, главно защото чумата беше така свирепа, че очевидно нищо не й въздействаше и като че ли се усилваше, а не намаляваше вследствие разните мерки, които целяха да я ограничат и отслабят.“
„Дневник на чумавата година“, Даниел Дефо
Да си представим, че живеете в Лондон през 1665 г., когато чумата превзема града, и се налага да вземете отношение по въпроса „за“ или „против“ паленето на огньове. Дълго се двоумите, но накрая все пак избирате огъня, без значение от дърва или въглища. Освен това започвате да горите тамян и разни благовонни смоли в плътно затворените стаи, след което изтласквате въздуха навън „чрез една малка барутна експлозия“. Или отивате още по-далеч: подпалвате собствената си къща, та да я изгорите до основи, както се случва в Ратклиф, в Хоубърн и в Уестминстър, докато…
Точно така – с този избор вие страшно ще сгрешите, защото още през следващата година може да бъдете обвинен, че сте сред предизвикалите Големия пожар, изпелил Лондон почти до основи. Но имам и добра новина: малко по-късно, когато пожарът е овладян, лондончани направо ще ви благославят, понеже второто бедствие лека-полека „поправи загубите, нанесени на страната, и я направи да забогатее“. Тъй като огромно количество покъщнина и цели складове, пълни със стоки, са опустошени, това съживява търговията по цялото кралство и всички имат работа. „Никога не се е виждала такава търговия по цяла Англия, както през първите седем години след чумата и пожара.“
Човек никога не знае кога едно негово решение може да се окаже катастрофално или, напротив, спасително. А е много вероятно избор, който първоначално изглежда спасителен (огньове срещу чумата), да доведе до катастрофа (предизвикване на пожар), но сетне нещата отново да се обърнат в полза на спасението и дори на просперитета (съживяване на производството и търговията). В такъв случай няма ли да се окаже, че противниците на огъня са сбъркали? И че щеше да има далеч по-страшни последици, ако се спазваше заповедта на кмета, ужасен от освирепяването на чумата, срещу която нищо не помагало?
Е, невъзможно е да знаем, когато то просто не се е случило, но пък е съвсем възможно огньовете срещу чумата да не са свързани по никакъв начин с последвалия пожар (къщите в Лондон били от дърво и често се запалвали). Съвсем възможно е също и съживяването на производството и търговията да няма нищо общо с пламъците, в които са заминали складове и покъщнина, тъй като опустошенията след болестта са били достатъчна причина оцелелите да се заловят трескаво за работа. Затова с течение на времето хората решили да не гадаят по въпроса „Ами ако?“, а да се опитват да предвиждат и поне някак да управляват рисковете. За теориите си в тази област някои дори получавали Нобелова награда, което обаче не пречи даже очевидни рискове да бъдат подценявани или подминавани, а управлението им – да се превръща в терен за панически действия. И изобщо, понякога да настава една тотална суматоха, на каквато сме свидетели и сега, непрекъснато бомбардирани с разнопосочни сигнали и отричащи се една друга прогнози, от които още повече ни се завива свят.
То и на целия свят днес му се завива свят, но понеже в подобни ситуации е трудно да се ориентираме, предлагам да се съсредоточим единствено върху случващото се тук и дотук:
„Коронавирусът е инфекция, която по нищо не се различава от останалите остри респираторни заболявания, и далеч по-опасен е грип тип Б, който в момента идва, отколкото коронавирусът“. Това казва в края на февруари ген. проф. д-р Мутафчийски, който само след две седмици ще предупреди: „Задава се епидемия с невиждана ярост“, визирайки… коронавируса.
Междувременно се обявява извънредно положение, призивите „Останете си у дома“ потичат и от чешмата, но по телевизиите започват да шестват специалисти, които продължават да твърдят, че новата епидемия не е по-опасна от сезонния грип. И тъкмо когато човек решава, че всичко е доста преувеличено, почти всяка държава по света започва да затваря граници, а в няколко случаите на заразяване от коронавирус лавинообразно завършват фатално.
Жертвите са десетки, стотици, за има-няма седмица – вече хиляди. Обаче те умират не от коронавируса, а понеже имат сериозни съпътстващи заболявания и повечето са над 60-годишни, плюс това само от свинския грип са починали пак хиляди! Следва отпускане, но… ето, все по-млади хора проявяват сериозните симптоми на болестта, а във Франция умира 16-годишно момиче.
Какво да правим тогава? Бързи тестове – отговаря медицинският съвет, назначен уж да дава акъли на Националния оперативен щаб, но най-вече защото рейтингът на шефа на НОЩ застрашително се покачва и това силно дразни назначаващия съвети и щабове. „Няма да позволя търгаши да подведат държавата да похарчи милиони за негодни тестове“, отсича онзи ген. проф. д-р, сменяйки през час униформите, докато световни учени все по-разпалено разясняват нуждата от масови тестове.
За да се угоди и на двете страни, впоследствие се приема компромисен вариант – първо бавни, сетне бързи тестове, което може не само да оскъпи цялата работа, но и да забави процеса по овладяването на епидемията. Отделно от това икономиката е пред колапс, държавата не мобилизира огромни ресурси за подпомагането й, но за сметка на това решава да отпуска пари на … ПР агенции и медии.
Едни се дразнят, че работят, а по аптеките няма нито спирт, нито предпазни маски и ръкавици; други роптаят срещу принудителната карантина и се чудят, като по Чехов: чай ли да пият, или да заметнат през врата си километър тоалетна хартия, с каквато са задръстили коридора си, за да се обесят. „О, спи ли Бог? О, Бог не види ли?“, но на хоризонта не изгрява надежда.
Ваксина няма, няма и да има в близката една година, казват специалисти, ама в този миг все пак се появява лъч светлина: спокойно, със затоплянето на времето вирусът ще изчезне! Още през април, може би през май, най-вероятно през септември. Като изчезне обаче, откъде пари да продължим да живеем? И как точно ще борим рецесията с непоносимо тежката депресия, която ни ще ни попилее след продължителното затваряне вкъщи?
Въобще, стигнали се и ние до този момент: „Заразата не се влияеше от никакво лекарство, смъртта дебнеше от всеки ъгъл; и ако продължеше така, за няколко седмици градът щеше да бъде обезлюден напълно. Навсякъде хората бяха започнали да се отчайват, всички сърца се бяха свили от страх, душевната тревога ги направи да паднат духом и ужасът от смъртта бе изписан по всички лица“…
Вече знаем какво се случва в Лондон сетне: докато някои пият настойки, препоръчани от шарлатани (колко познато!), други палят гигантски огньове, с която предизвикват втората катастрофа. Мнозина учени през годините оспорват твърдението, че точно тези огньове са довели до опустошаването на града, но дори да приемем първата версия, възходът на Лондон и на цялата страна е пряко следствие именно от Големия пожар.
Щастлива случайност? Нищо подобно, разбира се, и не палете никакви огньове, за да гоните коронавируса!
Не, не е в работата в пламъците – те просто окончателно попилели познатия дотогава свят. Повече нямало какво да се унищожи, нямало накъде още да се пропада. И вместо да кършат ръце и да чакат какво ще им спуснат от НОЩ (сигурно такъв е имало и тогава), хората се мобилизирали и се хванали на работа. Не обвинявали сполетелите ги бедствия и не разчитали толкова на държавна помощ по усмотрение на кралския двор, колкото на собствените си ум и ръце. И тъкмо на мобилизацията им се дължал просперитетът на страната през следващите седем години.
Признавам, че това сега звучи патетично до нелепост, но затъването в несигурност, объркване и отчаяние не е по-доброто решение. Напротив, както пише в своя „Дневник“ Самюъл Пепис, който бил на служба при Чарлз II, то дори е много по-лошото:
„Първоначално хората само се опитваха да сложат нещата си на по-сигурно място и след това оставяха къщите си да изгорят… Срещнах кмета на Лондон – измъчен и с кърпа около врата. Когато му предадох посланието на краля (всички да се включат в гасенето – б. м.), той изпъшка като жена, готова да припадне: „Господи, какво бих могъл да направя? Напълно съм изтощен. Не ми се подчиняват! Наистина, накарах ги да събарят къщите, но огънят ни превзема с огромна скорост“… Едва след четири дни лондончани се завърнаха, за да се хвърлят в потушаването на пламъците. Те разбраха, че ще трябва да започнат живота си от самото начало, без да жалят сили, ако не искат земните им дни да приключат толкова печално.“
Въпрос: още ли си мислите, че докато лежите на дивана, сте в състояние да промените нещо?
Да, заливат ви с противоречива информация; брифингите по потайна доба стават все по-абсурдни; властта се лута в безхаберие как да се преодолее кризата; собственият ви бизнес отива на кино. И да, точно сега обаче имате ужасно много време да помислите какво бихте променили, в случай че някога пак ви застигне такава беда – ще рече, да си изградите своего рода имунитет. Наместо да се чудите толкова опасен ли е коронавирусът и кои тестове са действително годните, оставете тая работа на специалистите и първо се огледайте наоколо, за да видите какво той извади на светло:
Ето там кретат старци с бастуни и опърпани палта, но преди не сте ги забелязвали, нали? Не сте се замисляли и как я карат хронично болните или хората с увреждания, за които не сме създали никакви условия да живеят пълноценно, включително по какъв начин да излизат навън.
Нито за лекарите и медицинските сестри, нито за учителите сме се замисляли, но сега виждаме, че няма как да минем без тях, обикновено зле заплатените. А и за себе си не сме замисляли, например как да станем по-гъвкави и далновидни в това, с което се занимаваме, защото действаме по инерция и нуждата от промени ни плаши и направо съкрушава.
Ами управляващите, срещу чиито мерки глухо роптаем (и нямам предвид само санитарната карантина)? Ей, че тогава още днес да помислим как на следващите избори да разполагаме с други! Но къде са по-добрите, как да имаме по-различни от тези и можем ли изобщо да ги намерим – това са все въпроси, върху които имаме много време за мислене. И какъв късмет само, че ни е дадено такова, при това от един микроскопичен вирус…
Впрочем той все някога ще си отиде, както и чумата се разкарала от Лондон след около година. Отишла си, без да й повлияят настойки и огньове, като всяко бедствие, което неминуемо взима жертви, но и дава важни уроци за оцелелите след него. И ако днес има какво да научим от нея, утре същото ще направи додеялият ни сега коронавирус за следващите поколения. На първо място, предполагам, ще е този, описан и от Даниел Дефо: хората осъзнали колко трябва да са благодарни на изпитанието, задето ги направило някак по-живи. Та, Господи, те за малко да изпуснат такъв рядък шанс, улисани в мисли как животът им да тече ден след ден сред дребни несгоди, и в крайна сметка да го пропилеят.
