В „Живей като другите и бъди благословен“ Мирон Иванов пишеше: „В края на краищата човек има някакви разбирания, за да живее добре и ако по накакъв начин заживее още по-добре, въпреки разбиранията си, по-умно ще е да промени тях, а не живота си, добруването си.“
Променя разбиранията си въпросният човек, например Иво Христов, и му тръгва по вода. След една година на умерена чиновническа заплата в президентството, Иво си уреди избираемо място в евролистата на червените. Дали това е станало с знанието и съдействието на президента или против него, не знам. Във всеки случай Радев не изглеждаше щастлив. А Деси Радева, жената до него, цитира откъс от книгата на Мария Лалева „Живот в скалите“, в който се казва: „А големият предател винаги е най-близо. И затова най-трудно се вижда… Големият предател е страхлив, сине. Инак няма да е предател, а враг.”
Близо, по-близо, най-близо, началник на кабинета…
И така видният русофил Иво Христов става евродепутат на БСП. Христов и съпругата му Галя Горанова, писаха медиите, са свързани пряко с Николай Малинов, председател на движение „Русофили“ и лице на проекта „Руски дневник“ в България, в който сайт работи самата Горанова.
Рублите, като метафора разбира се, имат стара традиция в покваряването на българските нрави. Не е Иво нито първият, нито последният, който е претърпял идейна метаморфоза под тяхно влияние. Нали знаете какво е метаморфоза? Когато един организъм се превръща от ларва в какавида.
Антоанета Цонева публикува във ФБ любезна характеристика на БСП, направена от Иво Христов на 20 юни 2013 г., само седмица, след началото на протестите срещу Пеевски. „Не изпадайте в семантичната клопка от 90-те, че БСП е лява партия. БСП е отрицание на левицата. Тя е с олигархията, левицата – срещу. Тя е с монополите, левицата е против. Тя е кастова, левицата ратува за равен шанс.”
„Такива са моите принципи, а ако те не ви харесват… е, имам и други.“ Така, де, когато човек има няколко ката принципи, все един ще се хареса и ще влезе в работа.
И така Иво Христов зае своето място в редичката до Антон Тодоров, Тома Биков и останалите по-дребни ренегати. И до другия Иво, професорът. И той промени разбиранията си и си надви над битието. До вчера с пуловерче от жива вълна, днес вече е депутат и, естествено, с нов каяфет. Пуловерчето е скътано в скрина и се вади само за среща с избирателите от крайните квартали. С една дума проф. Иво Христов вече е от по-добрата страна на положението. В интервю през 2014 г. любителят на екстремни квалификации и бомбастични обобщения професор казва за БСП, че тази партия нямала нищо общо със социализма, била един от основните стълбове на олигархията и една от основните причини за провала на прехода в България. А днес Иво е депутат от същата тази виновна партия. От екипа на синия Лучников до депутатските банки на БСП! Дори и много по-добронамерен от нас човек трудно би могъл да обясни такава крайна идейна метаморфоза с друго, освен с болезнен кариеризъм. Всъщност, професорчето винаги ме е смущавало необяснимо. Докато един ден си дадох сметка, че това е защото изглежда и се държи като нетърпелив да се издигне човек. Много нетърпелив. Като застане на телевизора с онази кахърна физиономия, и като зареди ония катаклизмични прогнози за края на България, на българина, на ЕС, на Европа, на света дори…
И от другата страна на барикадата е същата духовна мизерия. Прескачам политолога с налудно излъчване Антон Тодоров, който през 2013 г. издаде книгата “Шайка – Бойко, Росен, Цецо и другите”. А сега разправя, че за Борисов се изписали много глупости, а той всъщност бил много начетен и интелигентен. Много добре познавал руската литература, но никой не разговарял с него на интелектуални теми, за да разбере колко е подготвен. Това, като го прочетох, чак вътрешното ми ухо се изчерви. Но Тонката е предмет на интердисциплинарно изследване с участието на специалисти от „Св. Наум“. Самоунижението на което той се самоподложи граничи с патология. Но колегата му Тома Биков не би могъл да се крие зад медицински епикризи. (Моралният дебилизим не е медицинска, а социална категория.) На 21 юни 2012 Тома, тогава един от учредителите на партията на Меглена Кунева ДБГ, публикува в OFFNews статията: „Карикатура на диктатор“, в която казва: “Борисов не е диктатор. Той е карикатура на диктатор… Този човек дотолкова си е повярвал, че е забравил кой е и от къде идва… В нормална ситуация подобен човек не би се случил като кмет на Банкя, а камо ли като министър-председател.“
Днес Тома е един от първите глашатаи на шаячната правда на същия тоя недоносен диктатор.
Това разбира се не са единствените ренегати в ГЕРБ. Обществена тайна е, че в ГЕРБ има повече бивши комунисти, отколкото в БСП. И нищо не може да ги спре да изпълзят до върховете. Като новият правосъден министър Данаил Кирилов, наричан Барни Ръбъл съвсем не с цел да бъде ласкан. Новият „9-ти септември“ завари този невзрачник сред общинските съветници на БСП. Но с няколко чевръсти движения Данаил се оказа в първата редица на ГЕРБ. Едно от големите му достойнства са очите. Има страшни очи и умее добре да си служи с тях. Никога не съм виждал човек, който така да докарва кучешкия поглед. Гледах кадри как Борисов го поздравява от немай къде с назначаването му за министър. И при ръкуването Барни направи ясно изразен опит да целуне ръка на Кръсника. Пред камерите! Но, за щастие и на двамата, Кръстника издърпа ръката си.
Няма защо да се чудим на гьозбояджилъка на „редниците“, когато и генералите не им отстъпват. Нинова започна в покрайнините на СДС, а днес е лидер на лявата партия. И Борисов не пада по-долу. Той и по манталитет, и по разбирания е завършен комунист, но това не му пречи да представлява дясното у нас.
Това е реалността и трябва да я приемем. Гьозбояджилъкът стана най-успешният и бърз начин за политическа кариера. Явно у нас започва да се създава сериозна прослойка от професионални политици. Хора, които са разкъсали идейните и идеологическите вериги и могат да защитават всяка кауза. Един виден политолог казваше, че срещу прилично възнаграждение може да се изкаже по всеки въпрос. Защото е професионалист. Нали това е професионализмът? Професионалният политик трябва да може да защити всяка една политическа кауза.
Появата на професионални политици внася съществени корекции и в коалиционната култура и традиция. Професионалните политици могат да влизат в неприлични коалиции, да се съюзяват с всеки изгоден за момента политически субект, без да проявяват идеологически и морални капризи. Отстрани всичко това може да изглежда безпринципно, но всъщност то е израз на зрял професионализъм. Професионалният политик има само един критерий – политическата ефективност. Дори и когато тази ефективност се пада от опаката страна на морала.
Освен това с времето идейните различия между партиите намаляха до почти пълно изчезване. През последните години протекоха реактивни процеси на идейна дифузия и осмоза и вече е трудно да се каже къде свършва лявото и къде почва дясното, та камо ли да се различат идейните синори между партиите…
Шегувам се, разбира се. Но какво друго ни остава. Живеем в комикс, нарисуван от бездарен художник. И единственият начин да запазим здравия си разум е, като му се присмиваме. Така или иначе сметката плащаме ние.
