Отиваме към политическа система, в която партийните блокове ще имат по-голяма роля. Различни динамики водят в тази посока, някои по-структурни (например, свиването на ГЕРБ до средно-голяма партия), други по-ситуативни (провалът на АБВ да измести „столетницата). Запазването на сегашната избирателна система (дори с модификации като задължителна преференция без праг или смесена система) и едновременната фрагментация и свиване на позициите на водещите партии създават допълнителни стимули за по-трайно и устойчиво коалиране на блоков принцип. Вече съществува и относително успешния пример на патриотичния блок, макар сериозните изпитания пред него да предстоят. Ще нарастват и обществените очаквания за относително стабилни и предвидими управления без непрестанни предсрочни избори, които така или иначе не раждат стабилни и смислени правителства. Разбира се, тези тенденции не водят автоматично до подобна промяна, а и партиите трябва да извървят своя мисловен и поведенчески път към нея.
Отделно от това и досега сме били свидетели на относително предвидими и реално случили се групирания. Тандемът БСП – ДПС има такива повърхностни характеристики, както и отношенията ГЕРБ – Реформаторски блок от последните години. Повечето хора имат известни интуиции кои коалиции са очаквани и възможни, макар в годините след делението БСП – СДС прагът на невъзможност да пада. Движението към блокова политика отива обаче отвъд това състояние и предполага по-висока степен на координация на политики, взаимна подкрепа на кандидати, по-формализирани ангажименти за коалиции и общо управление, постепенна промяна на нагласата за самодостатъчност на „центриращите“ партии и други. Подобна промяна няма да е нито бърза, нито еднозначна, но съществуват все повече условия за нея.
Влизането на ГЕРБ в подобна политическа логика няма да е лесен процес. Историята на партията e доминирана от хегемонната й позиция още от нейното възникване. От тяхна гледна точка, дългата поредица от изборни победи бе логична и наглед необратима, генерираща съответното количество арогантност и снизходителност спрямо останалите партии. Видяна така, БСП изглеждаше без обратен път към властта, особено след крушението Пеевски – Орешарски и със загубата на сериозна електорална социална периферия. Реформаторският блок бе ограничен до познатите от доста време граници като влияние и географско присъствие, удобен партньор без реалистични шансове за растеж. Бойко Борисов разчете нарастващата партийна фрагментация като поставяща него и партията му в достатъчно доминираща позиция, от която да бъдат управлявани останалите, цар с пешки около себе си. Тази нагласа се материализира в неговото второ премиерство, което бе толкова „консенсусно“ и преразпределящо във всички посоки, че накара мнозина да причислят почти всички парламентарни групи към „широката“, по-невидима ресурсна коалиция. Интересно е в каква степен Борисов все още разбира себе си като доминираща фигура, около която единствено се случват значимите събития и която позволява голяма вариативност на формати, на гласни и негласни договорки, сложна политическа геометрия на „раздавай и владей“.
Извън съмнение е, че и ГЕРБ като всички политически партии ще направи опит да използва институционални възможности и промени в правилата на „политическата игра“, за да овладее скоростта на загубата на влияние и максимално запазване на описаната „центрираща“ позиция. Две неща от президентския вот обаче ще направи това доста трудно и рисково. На първо място, в рамките на отминалата кампания срив имаше и в самото ниво на подкрепа за партията, а не просто за нейния кандидат. Сега въпросът е в каква степен това е невъзстановяема загуба. Напълно възможно е случилото се да е „отключващо събитие“, даващо форма на имплодирала подкрепа. Ако това е така, всъщност ГЕРБ в момента търси нова точка на стабилност, но със сигурност е на път да се превърне в средно-голяма партия. На второ място, президентските избори бяха нагледно осъществяване на широката анти-ГЕРБ електорална коалиция в действие. Най-разноцветни, с най-различни мотивации, някои с отколешни недоволства, други по-скоро водени от тактически съображения. В това изборно огледало видяхме най-реалистичния дотук сценарий за детронирането на Борисов. Вярно е, че всичко това трудно може да се възпроизведе в пълнота на парламентарни избори, но поне ясно подсказва необходимостта от политически действия на изграждане на сериозни отношения с партньор, изпълняващ сдържащи функции спрямо такъв сценарий, а не просто допълващ математически мнозинства.
Около БСП също има немалко тенденции, които сочат в подобна посока. Под ръководството на Корнелия Нинова партията изглежда доста по-различно от времето на Михаил Миков. И не толкова заради генерационното обновяване, което е видимо, колкото поради промяната на цялостната реторика и присъствие на партията. Нинова със сигурност ще има поне едно „завъртане“ на отваряне на социалистите към близки партии и организации. Тя ще влезе в него от позиция на силата, защото наложи и успя с кандидатурата на Румен Радев, макар скептиците да бяха премного. Новият председател успя да надвие и майсторите на апаратните игрички от групата на Георги Първанов и не просто удари тяхното грандоманско самочувствие, но и поставя под съмнение парламентарното им присъствие. Истерията около мигрантската криза очевидно надхвърля приемливото и надали ще изкуши аудиторията, в която се цели, но поне столетницата дава признаци на политическа енергия, каквото напълно отсъстваше по време на несъстоятелния Миков. Коалициите с ДПС продължават да бъдат все така токсични, а и математически остават трудни. Непреодолимата политическа лакомия на етно-корпорацията пък отдавна изисква от „столетницата“ създаване на по-широк формат и възможни партньори за управление. Така постепенно и при БСП възникват стимули за блоково поведение, макар усещането за възвърната сила в момента сигурно да надделява.
Патриотичният блок може да се окаже прототип на такава система. Създаването на работещия модел „три в едно“ може да е тактическо постижение, а и разделенията между тримата лидери имат достатъчно дълга история. Продължават да висят съмнения за външна намеса в интегрирането им в относително единно формирование. Блокът обаче има потенциала да се превърне в новото ДПС. Различни процеси „наливат в тяхната мелница“ като някои ще го правят в по-дългосрочен план, например мигрантския и бежански натиск. Общата динамика на връщане към националните идентичности също може да им бъде от политическа полза, както и пълзящото, неоснователно, мърморене към транснационални организации като ЕС. Промяната на позициите на България и превръщането й в „първа линия на досег“ с толкова много рискове и заплахи със сигурност ще осигурява повече чуваемост за техните тези. Чисто позиционно, те наистина могат да поддържат равна дистанция от двете средно големи партии и да си търгуват позициите в зависимост от степента на тяхната отстъпчивост. Целият този набор от характеристики със сигурност е в полза на запазването на този политически блок.
Развитието на блокове ще бъде стимулирано и от продължаващата необходимост от външна легитимация, от която българските партии все още имат потребност. За ГЕРБ тя е важна още от самото начало на партийното развитие и поставя известни параметри, които например включват сътрудничество с останалите български партии в ЕНП. Разбира се, силата на тази връзка е отслабваща, но все пак е в състояние да моделира в немалка степен тяхното поведение. По същия начин и БСП е в подобна ситуация (макар тя да е по-склонна от ГЕРБ да я „балансира“ в руска посока например) и това ще й дава предимство спрямо други леви партньори, които нямат самостоятелна европейска легитимност. В този смисъл, двете блоково-центриращи партии носят потенциал за легитимация и спрямо други субекти, които имат известни стимули за по-структурирано сътрудничество. Това важи най-вече по отношение на нови партии с несигурна или проблематична идентичност и поведение и които биха спечелили от съществуване в „обща орбита“.
Блоковото бъдеще би било в унисон с някаква политическа нормалност, но прави няколко допускания, които може и да се окажат неоснователни. Те включват отсъствието на чисто мажоритарна система, политическото оцеляване на Реформаторския блок и АБВ, достатъчен капацитет за осмисляне на променящата се среда, овладяно свиване на електоралната тежест на ГЕРБ и отсъствие на „голяма коалиция“. Ако най-новите партийни „проекти“ (ала Марешки) са пълно ГМО, това също може да се окаже пречка. Независимо от това обаче имаме натрупване на условия, които могат да генерират блокова система с известна устойчивост.
