БНТ е облечена в нови цветове, което щеше да има значение, ако ставаше дума за „Бенетон“, а не за обществената телевизия. Погледнахме преоблечения Илия, а той пак в тия. Ето как:
Водещ: Ма к’во искат тия либерални сили? Джендъри, имигранти и мюсюлмани…
Гост №1, представител на Обединените патриоти: Искат либералните сили едно простичко нещо – да гушкат с мечета имигрантите като дойдат и после да слагат мечета върху гробовете на жертвите.
(водещият не реагира)
Няколко секунди по-късно Гост № 2, политолог: Очаквам да се задълбочи кризата в ЕС и консервативните и национал-популистки сили…
Водещият реагира: Сега етикети можем да слагаме всякакви…
Няма значение кой е водещият, има значение, че става дума за българската обществена телевизия. Впрочем точно там е мястото, където трябва да се обсъжда сблъсъкът в световен мащаб между либерализма и национал-популизма. Да се обсъжда, не да се пропагандира едното за сметка на другото – базисно правило за обществена медия. Непрофесионализмът на този разговор е отблъскващ, а нивото му противно. Ето впрочем как говори по същата тема Ювал Ноа Харари в най-новата си книга: „През 33-година на миналия век човечеството имаше три опции, през 50-те години – две, през 90-те – една, а през 2018 година – нула.“ Ясно е какво има предвид – през 1933 година опциите са демокрация, социализъм и нацизъм/фашизъм. През петдесетте година – капитализъм и социализъм, пред деветдесетте – либерална демокрация, а сега – нищо, освен чудене какво става със света, накъде и как да продължим. Затова тези разговори са важни. Но равнището, на което ни го предлага БНТ, е толкова обидно ниско и низко, че единственият резултат от подобно бръщолевене е да се породят низки страсти между привържениците на едно и на другото. Иначе новите дрешки на рубриките в БНТ са симпатични, всеки, който е заложил на цветовете на кока-кола и Мики Маус е спечелил от това.
Метафората, че се движим стремглаво към някакво дъно е устойчива и непрекъснато се развива. Първо чакахме да стигнем до дъното, после известявахме, че сме го стигнали, след това, че се намираме на минус етажите на дъна под дъното, накрая разбрахме, че дъно просто няма. Освен това не потъваме като нещо цяло, а сме се разлетели на отломки, разпадът тези дни се чувства във всичко, което се случва. Една след друга изчезват спасителните мрежи, които могат да ни уловят и да не ни разрешат да пропадаме по-надолу. Субективно усещане? Може би. Само че днес няма нищо по-реално от субективните усещания, всичко друго, което се представя като фактология и статистика подлежи на съмнение.
Тази тема не е нова, кой не знае, че се разпадаме и пропадаме като общество, новото е, че се разпадаме и като човеци. Познато е и това, че една след друга се късат спасителните мрежи, новост е, че вече ни е останала само една и тя също е под въпрос – човечността.
Разпадът в държавността в последните дни беше илюстриран с играта на инат, която си устроиха премиерът и президентът около подписването на указа за освобождаването от длъжност главен секретар на МВР на Младен Маринов. Дори няма значение кой беше крив и кой прав. Когато двама души от двата върха на институциите не могат да си говорят и да се разберат, няма значение кой е по-прав. Публиката може да не е наясно със законовата процедура, но е съвсем наясно, че и в този развод невинен няма. Публиката има усет. Когато президентът каза, че „законността не е услуга“ в коментара си за промените на таксите в административно процесуалния кодекс, публиката веднага оцени това изказване като държавническо. Демонстративното забавяне на подписването на указа за освобождаването на Маринов най-вероятно беше законосъобразно, но това не му пречеше и да остави чувството, че държавността ни е кекава.
Прокъсана е и мрежата на справедливостта – онази гаранция, че ако някой сгреши, ще бъде наказан, у нас просто я няма. Точно обратното, общото усещане е за безнаказаност. Дори когато започват разследвания, които всички сме очаквали някога да се случат, убеждението е, че се играе театър, имитира се сила, за да се подчини или изнуди сгрешилия не пред закона, а пред определени фигури. Там където няма място за справедливост, изчезва и мрежата на доверието, което крепи отделните индивиди в една обща цялост.
Няма я и социалната мрежа, която да задържи от пропадане надолу бедните, слабите, болните, хората с увреждания. Тази мрежа е изтъкана от недоимъчен бюджет и бездушна бюрокрация, слаба е, не може да подкрепи дори най-нуждаещите се от нуждаещите – децата с увреждания, камо ли болните и бедните. А болните, бедните и възрастните ставаме все повече. Прокъса се и мрежата на интелигентността, която по природа върви редом с разума. Да си простак днес е модерно, да си арогантен е шик, да не зачиташ правилата е геройство. Да си неграмотен е привилегия. Да си некадърен е късмет. Некадърните хора са предани, а какво повече от предаността към силните се цени днес у нас. Образоваността те изхвърля вън от кръга на желаните кандидати, образованите са претенциозни към околната си среда, а тя все повече се състои от необразовани. Титлите и званията се раздават на метър и нямат много общо със заслугите и постиженията. Да си коректен е нелепо, прави те смешен. Това е действителността и ти се оправяй в нея както можеш и ако можеш. И ето ни – самотни човечета, които могат да разчитат само на себе си и на хората около себе си.
Това не е новост за нашия род. Пет века сме били без държава, на която може да се разчита, без безпристрастен съд, без социални помощи и услуги. Разчитали са българите на себе си, на рода и на комшиите. Векове наред мрежата на човечността е пазила хората да не пропаднат надолу от несправедливост, от теглила, от самотия и беднотия. Тази невидима мрежа от човешки отношения е толкова важна опора в нашия живот, колкото ние дори не си даваме сметка. Тя е издържала най-дълго, затова е и последната, на която българинът може да разчита. Днес тя е застрашена.
Днес е денят, в който видях хората сутринта, поели към работните си места, и те изглеждаха като тръгнали на война. Въоръжени с подозрителни погледи, стиснати устни и погнусени ноздри, готови всеки момент да се разправят с някого, който волно или неволно застане на пътя им. Репетиращи някакви гневни монолози наум. Сляпо отминаващи жената, която се чуди как да пресече улицата без помощ. С подострени лакти и колчан презрителни реплики, готови за изстрелване при най-малкия повод. Злорадстващи, клюкарстващи, осъдителни. Днес ми се стори, че онази най-последна и винаги спасяващия български род мрежа – на човечността, е раздирана, разкъсвана, разпарчетосвана от самите нас. И ме е страх за утре.
