Разправяха ми, че в Столичната община се били закахърили за фасадите на блоковете по протежението на „Цариградско шосе“. Не за друго, ами защото оттам ще минават кортежите с гостите за българското европредседателство. Та кажи-речи в края на октомври в общината се сетили, че някои блокове не изглеждат никак представително и „ще се изложим пред чужденците“. В този ред на мисли някой подхвърлил идеята преминаването от и за летището да се нагласи за по-тъмните часове на деня (ако може и през нощта), понеже така гостите нямало да забележат грозотата…
Ако е истина, вземането на мерки ми се струва доста закъсняло, но от друга страна винаги има решение. При това примери от историята – бол, като ще започна с най-прочутия:
Княз Григорий Александрович Потьомкин участва в държавния преврат от юни 1762 г., при който Екатерина II взема властта. Така привлича вниманието на императрицата. Моменталически е повишен в ранг камер-юнкер и се издига от началник на стражата до княз на Таврия. Екатерина II му възлага и задачата да засели южните райони на Русия, извоювани от Османската империя. Той действително се справя блестящо – основава редица градове по северното крайбрежие на Черно море, както и Черноморския флот.
Името му обаче става нарицателно най-вече покрай една измама, до която Потьомкин прибягва не само от липса на време, а в желанието си да фалшифицира реалността в своя изгода. Екатерина II желае да посети новоприсъединените райони след мирния договор в Кючук Кайнарджа и в резултат тя и нейната свита се качват на богато украсени кораби и потеглят по река Днeпър. По-важното, императрицата държи да се изфука пред своите гости, а те са не кои да е – самият император Йосиф II, че и полският крал Станислав Август. За целта фаворитът на Нейно Величество построява край Днепър бутафорни села с красиви фасади на къщите, а от брега преминаващият кораб е приветстван от специално доведени щастливи селяни, издокарани в чисто нови рубашки. По ливадите, разбира се, пасат стада, хората се веселят, пеят и имитират пълно благоденствие. По този начин господарката и високопоставените й гости се уверяват колко добре живее руският народ и завършват своята разходка в приповдигнато настроение.
Впрочем по времето на социализма България също имаше подобни „потьомкински села“ във вид на представителни площади във всеки регионален център. На село Горна Малина навремето дори му викаха Григор Стоичково, по името на члена на ЦК и дългогодишен първи секретар на ОК на БКП в София. Родното място на Григор Стоичков беше изрядно асфалтирано, а площадът изцяло облицован с мрамор. Стълбовете за улично осветление бяха забучени през 20 м и влизаха дълбоко в землището на селото. Нощем в Горна Малина светеше като на Бродуей, облени със светлина бяха даже нивите. Там почитаха Григор Стоичков като божество, понеже и Тодор Живков не беше направил толкова много за родния си Правец. Говореше се, че бившият Първи се подразнил от показното благоустрояване на Горна Малина и това била причината Стоичков да остане кандидат-член на Политбюро чак до промените през 1989 г.
Малцина знаят обаче, че три години преди въпросните промени у нас се строи и … летище, което да посрещне делегация на ООН. Това разказва журналистът Владимир Береану в своите спомени, които скоро ще излязат в книга. Случката е наистина много забавна, но преди всичко е показателна за театралността на социалистическата пропаганда:
Няколко дни преди пристигането на делегацията, на Береану му се обаждат от ЦК, за да превежда от и на английски. Обиколката започва в една неделна вечер в началото на октомври, като екипът от преводачи потегля към Горна Оряховица. „Ясно си спомням как към осем и трийсет вечерта пристигнахме в това слабо осветено градче, без хора по улиците, понеже всички гледаха „По света и у нас“. За мое още по-голямо учудване излязохме от спокойния град и тръгнахме към полето. Към 21 часа изведнъж пред нас се откри невероятна гледка – ярко осветено място, с огромни прожектори, в центъра на което имаше огромна сграда, на истинско международно летище.“ Сградата е построена изцяло от метални конструкции, а на покрива й грее неонов надпис „Gorna Oryahovitza International Airport”. Главният вход на летището е с три широки врати с фотоклетки, има и пет гишета за проверка, зад които стоят гранични и митнически органи в съответните униформи. Летището е напълно действащо, като изключим, че няма нито един пътник…
Впоследствие се оказва, че това е един гигантски театрален декор. Летището е построено през последната седмица от сглобяеми метални конструкции, които трябвало да издържат поне 24 часа, без да паднат. То е направено, единствено за да посрещне самолета на делегацията на ООН, излитащ от Женева. Има и голямо електронно табло, на което е изписан полет „Женева – Горна Оряховица“. Шашардисаният Береану възкликва пред някакъв служител: „Чудесно, значи имаме ново летище!“, но получава делови отговор: „От утре го разглобяваме и летището ще си остане ето там“. В тъмнината се вижда старата сграда на истинското, което прилича на селска автогара. Следва въпрос: „А кои са всички тези гранични и митнически служители?“, при което се обяснява, че това са милиционерски служители от Велико Търново, на които специално за случая са им ушити униформи. „Единственото, което ми дойде в акъла, бе иронично да кажа, че е хубаво, ако по време на придвижването на делегацията през огромната зала за пристигащи по радиоуредбата се чуе информация за някой полет.“ За негово огромно учудване, идеята се приема! Даже го молят да напише на листче текст, който да се прочете по радиоуредбата на български и на английски. И когато делегацията влиза в салона, по уредбата прогърмява глас: „Полетът Рио де Жанейро – Горна Оряховица закъснява с 30 минути поради закъснение в Рио де Жанейро“…
Време за измама, както стана ясно, все ще се намери, тъй че в общината няма защо толкова да се притесняват. И не само в общината, естествено, а всички отговорни лица, които готвят програмата. Тъкмо сега например чета „Съветските митове“ на Робърт Конкуест – един от най-известните съветолози в годините на Студената война, критик на комунистическите режими и техните привърженици на Запад, и твърдя, че оттам също могат да се почерпят идеи. Държа също да отбележа, че заблудените чужденци дори са видни интелектуалци и съвсем неглупави политици, за което свидетелстват следните истории:
През 1934 г. Сталин дава аудиенция на самия Хърбърт Уелс, след което Уелс твърди с абсолютна убеденост, че никога не е виждал „по-прям, честен и достоен човек“, приписвайки тези качества на „неговото забележително влияние в тази страна, в която никой не се страхува от него и всички му вярват“. Конкуест обяснява този абсурд с ласкателствата и бляскавото посрещане на чуждестранни гости, което той нарича „банкетна политика“. Особено интересен е примерът, който дава и с френския политик Едуард Ерио, два пъти министър-председател на Франция: Ерио посещава Украйна през 1933 г. и след това отрича там да има какъвто и да било глад. „Приготовленията за посещението на Ерио бяха описани от един посетител на Киев. В деня преди неговото пристигане хората били принудени да работят от 2 часа през нощта, за да почистят улиците и да украсят домовете си. Центровете за разпределение на храна били затворени. Опашките били забранени. Бездомните деца, просяците и гладуващите хора изчезнали. Местен жител добавя, че витрините на магазините били отрупани с храна, но полицията разпръсквала и дори арестувала гражданите, които се приближавали твърде много (а купуването на храна било забранено). Улиците били измити, в хотела на Ерио били донесени нови мебели, а служителите там получили нови униформи.“ Неговият опит от провинцията, разбира се, впоследствие бива ограничен до „образцови“ колективи – като „Червена звезда“ в околностите на Харков, където всички „селяни“ са подбрани членове на комунистическата партия и на комсомола, с хубави домове, където добитъкът е добре нахранен, а навсякъде се виждат трактори…
А ето и последен пример, отгоре на всичко с влиятелен журналист – Уолтър Дюранти от в. „Ню Йорк Таймс“. Той пълни страниците на вестника с твърдения, че всички съобщения за глад в Украйна са „преувеличение или вредна пропаганда“. Влиянието на неговите фалшиви кореспонденции е огромно и трайно, той дори е удостоен с наградата „Пулицър“ заради материалите си, отличаващи се със „задълбоченост, безпристрастност, категорични заключения и изключителна яснота“. Списание „Нейшън“ тогава включва „Ню Йорк таймс“ и Уолтър Дюранти в годишния си „Списък на славата“!
Просторите пред измамата са наистина необятни, особено в държави, които само се преструват на такива. Аз даже си мисля, че след края на председателството ни на Съвета на ЕС спокойно вече можем да се доразглобим окончателно. Чупката на всякакви декори на държавност и шапка на тояга!
Преди това обаче все пак ще ни се наложи да „вземем мерки“ и затова идеята чужденците да бродят в тъмнината всъщност ми се струва доста сполучлива. Мрак, както казваше Елочка Шчукина, пълен мрак, за да не виждат къде са попаднали – така ще ни излезе и много по-евтино, отколкото да строим допълнителни бутафории. Тъмнина и малко камуфлаж – това е достатъчно, понеже и чужденците не са голяма стока. Едни не видели глада в Украйна, други ни приели в клуба си, за ей такива ахмаци (по премиера ни) става дума.
А като споменах премиера, се сетих за едно изречение в книгата на Конкуест, което донякъде оправдава наивното отношение към подобни страни: „ Те просто не можеха да си представят, че една истинска държава може да функционира така“…
