Пактът за почтеност, предложен от бившия президент Плевнелиев, би могъл да е чудесна идея. Представям си как Бойко Борисов изведнъж става почтен и прави публични самопризнания и за записите, и за снимките, и за онази къща в Барселона, и за… (допишете, моля, че няма да ми стигне мястото). Говори и за тъмното си минало, и за готовността си да посрещне още по-тъмното бъдеще, на което доброволно се съгласява, хвърляйки оставка. „Да, измама – кротко каза дребният човек, – всичко това беше измама“, както отвръща Магьосникът от Оз на Дороти. „Не, вие сте нещо повече – рече огорчено Плашилото, – вие, вие сте лъжец“, както пък бихме отвърнали ние. „Точно така – заяви дребният човек, като потриваше ръце, като че ли беше доволен от себе си, – аз съм измамник“, гласят финалните акорди и от самопризнанията на Борисов, докато протяга ръце, за да му сложат белезниците…
Така си го представям, да, но Плевнелиев няма предвид точно такива последствия от лъчезарния си призив. „Да се приеме пакт за почтеност, при който политическите партии да се ангажират, че до следващите редовни избори ще разчистят листите си от всякакви съмнения за зависимости“ е същото като да кажеш, че на земята ще се възцарят вечен мир и благоденствие с една резолюция на ООН в този светъл дух. Но освен празнодумство, в това плямпане има и още един проблем: уж предлага благозвучно решение за недоволните, а по същество се опитва да спасява онези, заради които недоволните са на улицата. Хвърля на непочтените пояс под формата на вариант за измъкване, етикетиран с думата „почтеност“, който още повече задълбочава непочтеността.
Че какво пречи т.нар. министър-председател, от когото улицата иска не просто оставка, а завинаги да се махне от политическата сцена, да сложи подпис под такъв документ? Той, знаем добре, после може и да се похвали, че „нали съм прост и не знам езици, и не съм разбрал правилно това“, та пак ни е „наебал с двеста“, ха-ха-ха, както прави с чужденци и премиери. Нищо не пречи и фъфлещият магьосник от Сараите да дотича по къси гащета, за да ни се подиграе за пореден път, говорейки, че пактът е нужен поради „цикличността на забавяне и ускоряване на темпоритъма на политическото време“, понеже „динамиката на политическото време е много важен феномен“. Мъдрецът на прехода, в какъвто набързо го произведоха придворните журналистки, много обича разните му там лафове за темпорални вектори и неподозирани портали във времето, които предизвиквали нови самооценки, преосмисляне на света и възможност за промяна на ориентацията ни в него. И със сигурност се е възрадвал от „пакта за почтеност“, който самият наричаше „вътрешнопартийна имплозия“, първо за да ни шашне, че знае какво е имплозия – мигновено и взривоопасно запълване на обем, но най-вече за да сведе всяка възможност за алтернатива до нещо много лошо…
И започваме на чисто, с направо прероден политически елит?
Самият Плевнелиев не е чак толкова глупав, за да си го представя по този начин, но целта – да се удържа фронта на омерзителното статукво до последно – тепърва ще ни затрупва с всевъзможни цинични предложения. Ще ни се пробутват експертни и програмни кабинети, ще ни приказват за национални помирения и съгласия, ще ни заглавичкват с всякакви формули от типа на Беровото злополучие, само и само да се разотидем и кротко да зачакаме редовните избори. Плевнелиев, видите ли, дори измислил да бъдат сформирани обществени съвети, които да влязат в консултации с властта – и това, при положение че викът на улицата „Мафия!“ изначално е зачеркнал каквито и да било разговори, диалози, „консултации“, още повече преговори и договаряния между нея и мафията. А ги е зачеркнал по съвсем проста причина: с мафията няма какво да се преговаря, с нея се води война. И когато мафията е овладяла цялата държава, включително упълномощените от закона да се борят с нея институции, войната трябва да се води от гражданите.
И само Уикипедия да беше отворил, бившият президент щеше да прочете прилична дефиниция за мафия: „Мащабна форма на организирана престъпност, способна да се намесва негативно (чрез корупция, изнудване, директно насилие и други незаконни начини на оказване на влияние и облагодетелстване) в развитието и нормалното функциониране на държавата и в личните дела на хората“. Да се намесва, забележете, а тук тя даже действа открито, от името на самата държава, съзнателно пречейки на функционирането й като нормална. В резултат имаме „страна, покварена из основи“, по италианския вестник „La Stampa“, който я описва като много бедна и водена от премиер, сниман в чаршафите си, докато спи, заобиколен от пачки с банкноти по 500 евро, златни кюлчета и пистолет на нощното шкафче. „Символичен образ – сюжет, който също така фотографира политическата и институционална криза, в която България изпада днес, разтърсена от нова пролет.“ А италианците, каква ирония!, имат богат опит с подобни сюжети, като един е особено поучителен, защото нагледно показа какво означава пълно страстване между власт и мафия:
На 17 февруари 1992 г. второразрядният депутат социалист Марио Киеза е записан да се договаря за подкуп от 7 милиона италиански лири. Той е арестуван, докато прибира плика с обещанието „да даде рамо“ на фирма за спечелването на търг за преработка на отпадъци. Въпреки че е заловен на местопрестъплението, цял месец Киеза мълчи като пукал. Страстно го защитава и премиерът Бетино Кракси, на когото се явява съпартиец. За малко да го пуснат под домашен арест, но точно в този момент Кракси решава да заклейми депутата, наричайки го „дребен мошеник“. Киеза е обиден и се чувства предаден най-вече от думите: „Той хвърли сянка върху най-честната партия в Италия!“. Решен е да направи пълни самопризнания и по тази причина го държат в бронирана килия…
„Ако Кракси не се беше дистанцирал от него, той едва ли щеше да се разприказва“, ще каже по-късно магистратът Антонио ди Пиетро, „баща“ на операцията „Чисти ръце“. Следва лавина от арести, разкрития и присъди, включително на четирима бивши премиери. За две години парламентът сваля имунитета на 251 депутати. Арестуваните за кратко или за дълго са 1456, обвинените – 1063, като 460 от тях получават ефективни присъди. Зад решетките попадат някои от най-влиятелните италиански бизнесмени, сред които президентът на електрическия гигант ЕНИ Габриеле Каляри, който се самоубива в затвора. Самоубива се и социалистът Серджо Морони, след като оставя писмо със самопризнания, свързани с финансирането на Италианската социалистическа партия. През 1993 г. в затвора влиза и съдията от Милано Диего Курто, придружаван от половината ръководен състав на Министерство на вътрешните работи. Незавидна е и съдбата на самия премиер – Бетино Кракси е напълно опозорен и бяга в Тунис, където живее в доброволно изгнание до смъртта си.
„Положението е най-зле, когато всичко е толкова прогнило, че не е останал и един добър, който да се бори с лошите“, обяснява Антонио ди Пиетро след края на операцията. Тогава медиите го критикуват, че е самохвалко, но истината е, че той просто си върши работата, за която държавата му плаща заплата с една-единствена цел – да я защитава от лошите. И да, прав е бил, че положението е най-зле, когато не е останал и един добър, понеже същите лоши са назначили поредния лош, който да защитава преди всичко тях. В такъв случай успешната симбиоза между мафия и власт става още по-успешна, но и имплозията, дето вика почетният магьосник, която окончателно ще свие, смачка и срине държавата, все повече наближава. Пък ние в това време да се прибираме и да чакаме, докато зловещата симбиоза се самоочиства, за да грейне внезапно с ореола на благонадеждност и порядъчност?!
Пълен абсурд, разбира се, и хората на улицата безпогрешно го разпознават: няма друг, освен тях, който да им защити държавата; те са единствените, които ще воюват за освобождаването й от плен. Затова първа точка от истинския пакт за почтеност гласи: оставка и предсрочни избори; затова и всичко останало е опит Кракси, Киеза и прочие тукашни техни превъплъщения да бъдат спасени – крайно непочтен и безподобно нахален. Защото: „Ситуацията е извънредна. За съжаление, днес няма диалог. А парламентът и правителството са с най-ниското доверие от началото на демокрацията в България.“ Думи на Плевнелиев, впрочем, с които няма как да не се съгласим, само дето са изречени през юни 2013 г. И още едни, между другото, пак от преди 7 години: „До този момент през тази година имахме 3 правителства”, заявява президентът, цитиран от „Уолстрийт джърнъл“. „Може би ще имаме 5. Ако това правителство подаде оставка, аз ще назнача нов служебен кабинет“.
Колко хубав вариант, нали? И защо тогава да не го предпочетем, ами да чакаме до март Борисов да обикаля с джипката до пълно (наше) изнемощение?
Бившият президент е наясно с отговорите на тези въпроси, бидейки познат до болка негов, на споменатия по-горе, фигурант. Прекрасно знае и това, което пише в. „Капитал“ в последния си брой – че оцеляването на сегашното правителство отново зависи от преценката на Доган кое ще му е по-изгодно и че служебен кабинет на Радев би могъл да разтури възпроизвеждащите кошмара ни изборни схеми. И най-сетне, че „внезапното падане от власт е свързано с големи загуби – това са проекти, които няма да бъдат осъществени, договори, които няма да бъдат сключени, и плащания, които, ако бъдат извършени, ще бъдат наредени от друг“. Изобщо „мрак“, както обичаше да повтаря Елочка Шчукина, та затова този мрак гледа да се държи с нокти за ръба на пропастта, на всяка цена, за да не изпусне вече придобитата плячка и предстоящата лапачка…
Всъщност най-почтено би било всички тези (заедно с фалшивите опозиционери и популистите, които вече тровят протестите) да избягат в доброволно изгнание, като може и да не е в Тунис. Но за да не ги застигне гневът на хората, е най-добре още сега да подпишем взаимен пакт за ненападение – ние няма да ги нападаме там, а те повече няма да нападат нас тук. Не е лошо също така Доган най-сетне да изпълни заканата си да закупи летяща чиния и да отпрашат завинаги към други галактики.
Съгласете се все пак, че никой на земното кълбо не е причинил на българите чак толкова зло, колкото му е сторил българският политически елит! А пък за извънземните ли точно да ни е грижа, след като десетилетия наред не ни беше грижа за самите себе си?
