Прав е президентът да се засегне, задето научил от медиите, че ще бъде обявено извънредно положение. Прав е и да предупреждава, че „ограничаването на права трябва да е ясно мотивирано и пропорционално на заплахата и да изключва управленско своеволие”. А, и за трето е абсолютно прав: не са достатъчни единствено строгите мерки за защита на живота и здравето на българските граждани, ако правителството не помисли и за „пакет от икономически и социални мерки“.
Изобщо, както пише Радичков: „Такива хора вършат много хубава работа при суматохата. Те внасят тежест в суматохата, пристигат малко след като тя е почнала, осведомяват се за станалото преди тяхното пристигане, претеглят, оценяват кое за и кое против и чак тогава започват да действат със своето дърво“. Те не бързат, с други думи, да се юрват след възгласите „Кво става там?“, „Стой!“, „Дръж!“ и „Ах, майка му стара!“, понеже си знаят, че „суматохата е човешко дело и трябва много внимателно да се изучи, преди да се влезе в нея“. И в никакъв случай не са като онзи селянин, който влязъл направо през комина й, паднал в огнището, изгорял и бил изхвърлен обратно през комина във формата на малко дим.
Тъкмо така по принцип трябва да се постъпва, само дето хората не го разбират. А и не просто не го разбират, ами когато премиерът каже по адрес на президента, че „откакто има коронавирус у нас, някъде беше изчезнал“, те са склонни да се съгласят с една такава забележка. Дали са прави или не, в това не мога да бъда категорична, но подозирам, че от тяхната си камбанария виждат следното:
Навръх 3 март тържествата на Шипка са отменени с обяснението, че събирането на много хора на едно място представлява риск заради коронавируса. В интерес на истината към онази дата той още не вилнее видимо, но вече има наченки на паника, подклаждани от вестникарски публикации за презапасяване с продукти от първа необходимост. Президентът Радев обаче пренебрегва предпазните мерки, подозирайки, че е пуснат „вирусът на манипулацията“. Той се качва на върха, където е аплодиран, и изказва задоволство, че „отново хиляди отдават почит в храма на българската доблест Шипка“.
Дотук добре, но само четири дни по-късно в България са регистрирани първите случаи на заразяване с коварния вирус. Кризисният щаб към Министерски съвет работи денонощно; любимите телевизионни сериали биват прекъсвани от извънредни брифинги. А на тези брифинги, забележете, неизменно присъства премиерът. Той е на преден план, нещо повече – той е на фронтовата линия, докато президентът не взима никакво отношение по въпроса. Не може да се твърди, че чак е изчезнал, доколкото на 10 март отива в авиобаза „Граф Игнатиево“, но за гледащите от тяхната си камбанария, да повторя, това няма особено значение.
Така стигаме до 12 март, когато в Плевен президентът най-сетне съветва „политиците да не се правят на доктори, защото могат да дадат опасни указания, нито докторите – на политици“. Следва онази забележка на премиера колко е изненадан от внезапното му появяване, а посред нощ, след първия смъртен случай и вече 23 положителни проби за коронавирус, министър-председателят обявява, че ще поиска от Народното събрание да гласува извънредно положение. Президентът реагира на следващия ден, като по обяд научаваме, че е бил подминат при обсъждането на въпроса, а надвечер прессекретариатът му разпространява писмената му позиция. В сайта на Президентството, апропо, се вижда точният час на публикуването й – 19:09. А междувременно вицепрезидентът вече е публикувал във Фейсбук собствената си позиция: подкрепя предприетите мерки, при това без критики и опасения…
„Ах, майка му стара!“, ама ето това виждат хората, колкото и да е подразнен държавният глава. Уплашени са за живота и здравето си, за работата си и за кризата, която неминуемо ще последва, така че ни най-малко не ги е грижа как се чувства президентът. Обяснението, че „пандемията от коронавирус подлага на изпитание обществото ни“, не им е необходимо, нито им действат мобилизиращо изрази като „ефективното преодоляване на кризата“ и „развитието ни като демократична и просперираща държава“. Напротив, звучат им бюрократично, не усещат в тях искрена загриженост. И макар патосът да би бил напълно излишен и даже крайно несъстоятелен, в такъв момент хората имат нужда от известно успокоение, от повдигане на духа, което все пак би могло да се постигне с някоя и друга по-човешка дума.
Впрочем президентът неведнъж е демонстрирал публицистичните си умения (или поне това на свои близки съветници) и е справедливо да признаем, че е силен в критиките и напътствията. Отвъд тях обаче, той така и не се научи да чертае по-ясни перспективи, а ако по време на пребиваването си на „Дондуков“ 2 е предложил „пакет от икономически и социални мерки“, никой не е разбрал за съществуването му. Във всеки случай няма нищо конкретно, да не говорим за вдъхновяващо, за сметка на иначе основателни критики към текущото управление и на чудесни призиви за единение. „Убеден съм, че нашият народ може да излезе от всяка криза и безпътица, когато надмогне егоизма и страха и обедини усилия в името на справедливостта, законността, суверенитета и просветеното бъдеще“, каза той в една своя новогодишна реч, но тези хубави думи би следвало да бъдат подкрепяни и с личен пример. А като се върнем към липсата на „визия“ (да, неприятно звучи по причина на изтърканост и изпразване от съдържание), всичко това започна да уморява и взе да дотяга, уви.
Разбира се, че това правителство може да се изкуши от разни своеволия, ползвайки се от удобството на извънредното положение, но и предварителното всяване на съмнения в налагането на строгите мерки не върши никаква работа и дори всява допълнителна паника. Какво друго можеше да се направи, когато „страната е в криза, чийто край трудно може да се предвиди“ (по вицепрезидента Йотова)? Нещо повече, точно сега „синхронът на институциите е задължителен“ и е не просто неразумно, а е направо нелепо тежката ситуация да се използва като тепих за междуинстуционални войни. Както беше написал Левски в писмото си до Иван Кършовски: „За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора“.
Няма и месец от шествието до неговия паметник, в което на първа линия беше президентът, та не е лошо точно сега да си го припомним, нали? Което не означава да не се обръща внимание на кривиците, напротив, но „ако ще бъдем хора“, единение наистина е наложително, поне докато мине и тая суматоха. „За отечеството работим, байо“ (усещате ли иронията?) – делото, демек, е общо. Няма защо да хабим енергия за интриги и сръдни – това е имал предвид Васил Левски.
И съвсем не между другото: всяка криза е шанс, възможност да се покаже кой на какво е способен, и тъкмо тук Съветът за стратегическо развитие на България, сформиран около президента през 2019 г., би могъл да се изяви. Като пропуснем въпросите защо предишните две години на „Дондуков“ 2 държавният глава не събра около себе си такива експерти и с какво всъщност се занимават те през последната година, именно сега е идеалният момент да бъдем убедени, че такъв съвет е действително необходим. Пък и не е като да не се изказват мнения, които да отхвърли с лека ръка, например: фокусиране върху адекватното финансиране на здравните системи, осигуряване на краткосрочна ликвидност за засегнатите бизнеси, особено мерки за забавяне на изплащането на дългове или временни данъчни облекчения. Но тъй или иначе е пределно ясно, че без конкретни идеи за овладяването на кризата и задаващата се след нея, „стратегическото развитие“ е обикновено пустословие и гола претенция без покритие. Неприятен извод, за който експертите в този съвет, все умни хора, със сигурност си дават сметка.
Е, решението е просто: да не допускат това. То е и единственото, няма друго. В противен случай все повече хората ще обръщат все по-малко внимание на казаното от президента, по-лошото – на неговите предупреждения. А само това чака своеволието, за да се разгърне, само за това копнее пустата му суматоха. Не видиш ли „къде й е слабото място, как може да бъде преобърната с краката нагоре или пък с главата надолу, как да я поставиш на колене или пък да я проснеш по гръб“, тя ще го направи с теб.
