Изглежда сякаш бе преди цяла вечност, но смелият дигитален свят бе всъщност последната ни колективна утопия преди да затънем в истеричния хоризонт на катастрофичност. Погледнато хронологически, тя възникна с избуяването на новите технологии и платформи на връзки и общуване в края на 90-те години на миналия век и дълго време бе по-скоро възприемана като елемент от по-общата технологична революция. Казано иначе, поне първоначално на нея се гледаше повече като на технологичен, отколкото като на социален феномен. Сривът на множество акции на техно компании в началото на новото столетие за момент разколеба много оптимисти, но с напредването и нарастващото използване на множеството приложения очакванията и настроенията радикално скочиха. Стана ясно, че пред нас не са просто нови „джаджи“, а иновации, които променят начините ни на производство, общуване, потребление, представяне и създаване на идентичност. Моментът бе осмислен като радикална промяна, мащабно преобръщане, което маркира граничен момент в съществуването ни.
Новият дигитален свят бе представян почти еднозначно в положителни тонове. Интелектуални и техно ентусиасти, вечни търсачи на социални и политически революции и самата вълна на момента постепенно генерираха утопични очаквания, които маркираха първите години на новия век. Получи се припокриване между дълбоката технологична иновация и мащабните амбиции за разместване на прага на новото летоброене. Вълната от ентусиазъм бе огромна. Интернет обещаваше радикална демократизация, преосноваване на връзките между гражданите, атака срещу отдалечените политически елити и връщане към пряката демокрация. Свързаността и скоростта на новата реалност обещаваха и „края на дистанцията“, което ще революционизира икономиките, пренареди глобалната карта на производствата, ще ни освободи от „тиранията на уседналостта“. Имаше и специфични културни обещания, при това в най-различни посоки. Дигиталният свят наистина освобождава достъпа до образите и различните елементи на далечните култури, чрез тази нова близост създаваше усещане за близост и разбиране. Това роди множество очаквания за естествена плурализация на собствения ни свят. Индивидът получи нови полета за предефиниране на своите идентичности.
Последваха години на разгръщане на обещаните придобивки. Дигиталният скок отвори цели нови сектори на икономиките и започна да генерира множество компании гиганти, които промениха глобалната икономика. Данните се превърнаха в ценен и непрестанно нарастващ ресурс за обществата, вече е клише тяхното обозначаване като „новия петрол“. Свързаността и технологиите създадоха нови производствени вериги, наплетени по целия свят и станаха част от голямата история на икономическия растеж, извадил от бедност милиарди хора в по-бедните региони на света. Започнаха амбициозни програми за отваряне на правителствата чрез електронни услуги, реформи на администрациите, дори цялостна дигитализация на публичните услуги в страни като Естония. Дигиталната свързаност и социалните медии буквално преформатираха възможностите за политически протести, за гражданска самоорганизация и създаване на хиляди платформи и структури за натиск и промяна. Видяхме „Туитър“ революции в северна Африка. Демократизираха се и медиите, старите авторитети бяха принудени да отстъпят читатели и реклама на десетки нови сайтове, блогове и платформи за мнения и гледни точки. Образите и думите на далечните култури наистина стигнаха до всеки, който има желание, интерес и компютър. Социалните медии промениха и самите индивиди, отвориха ги към нови познанства, хобита, източници на информация, общуване. Сякаш дигиталната утопия се движеше с невероятна скорост към своето пълно осъществяване.
В рамките на няколко години обаче нещата започнаха да се обръщат, мечтите зациклиха, амбициите поутихнаха, а неизбежните нюанси и проблеми застигнаха и този нов смел свят. В света на икономиката, възможностите бяха изместени от цената на промяната. Западните общества се обърнаха към себе си и видяха милиони загубени работни места в резултат на новите технологии и автоматизацията, видяха почти екзистенциална заплаха за своята средна класа, която е гръбнака на неговите системи. Дигиталното бъдеще внезапно се насели с рискове, с безконтролна промяна и все по-ограничени и неравномерно разположени социални ползи. Дигиталната демокрация не се състоя, тя разтресе представителните системи, улесни критиките и недоволството, уязви допълнително правителствата, но така и не предложи работещи алтернативи. Социалната свързаност на платформите стилизира и форсира организацията на недоволните, но не успя да генерира модел отвъд енергията от свалените диктатори, слаби и изтощени политици. „Краят на дистанцията“ създаде стартов ентусиазъм по вече достъпното далечно и екзотично, но многообразието бързо се трансформира в банална рутина. Междувременно, дигитализацията се превърна в новия инструментариум на авторитаризма, непрестанното наблюдение и разширения контрол. Институции и машини се оказаха способни да съберат и подредят нашето електронно ежедневие и да придобият по-дълбоко знание за самите нас, отколкото дори репресивните комунистически служби можеха. Интернет от потенциална платформа на „делиберативна демокрация“ се превърна в непрестанно бойно поле на новите племена на идентичности, вместо да стимулира консенсус, улесни поляризация. Социалните медии пък се превърнаха в платна на измислени индивидуални идентичности, поза, шумотевица и откровена глупост. Дигиталното сякаш се превърна в повсеместен фалш на поредици от „произведени реалности“, всички лишени от автентичната сетивност на непосредствения живот.
Тази посока на движение на оценките и нагласите към дигиталния свят бе достатъчно видима и установена преди корона пандемията. Разбира се, тези съмнения и критики далеч не се споделят от всички и много нюанси не могат да бъдат обхванати. Но усещанията за провален проект, съжалението за проявен наивитет и подценяването на съществени рискове бяха започнали отчетливо да доминират на все повече места и сред все повече хора и групи в обществата. Неочаквано обаче, пандемията сякаш заглуши много от критиките и започва да създава ново възприятие към дигиталното. То се явява най-подходящия инструмент за създаване и поддържане на необходимата социална дистанция, за продължаване на икономическата активност минус рисковете на пространствената близост и удържане на стопанския и социален срив. Нещо повече, дигиталните възможности внезапно приличат на инструмент на освобождение, от офиса, от тормоза на непрестанното придвижване, дори от често досадното присъствие на колеги. Те функционират като тласък и за пренареждане на нашия индивидуален и общ живот чрез пребалансирането между работа и свободно време, между движение и уседналост. В предсказваната нова ера на пандемични рискове, дигиталното в крайна сметка ще ни осигури алтернативен достъп до множество блага – култура, потребление, образование. Погледната по този начин, пандемията може да се мисли като спасителен пояс за удържане на лавината от критики към дигиталния свят от последните години. Но крайната точка на движение може да се окаже още по-парадоксална. Може би дигиталното е всъщност на път да осигури тези селективни ползи, които да улеснят завръщането ни в непосредственото, във физическото, в околното, в собственото ни време, в интимността на близките и приятелите, в ценността на познатото и близкото.
