Хорът от гласове за завръщане на силната държава непрестанно нараства. България не е изключение и през последните години все по-често се чуват поне две основни причини за подобна връщане на историческото махало. Едната претендира да е чисто емпирично наблюдение, а именно задълбочаваща се фундаментална неспособност на държавата да функционира и прекаленото й оттегляне от различни сфери на живота в годините на прехода. Другата е по-идеологическа и иска да върне моделиращата й функция като контрапункт и субект, който неутрализира либерални културни модели, все по-релативистки морални норми и модели на идентичност. Всички тези задачи на управленска и икономическа корекция и културна контрареволюция изискват „завръщане на държавата“, повторно поемане на лостовете на контрол във все повече публични пространства. Идеите и намеренията за възстановяване на социалната справедливост също все повече преминават през силната държава. Извън България, процесът на идеологическо оформяне на тази нагласа вече генерира различни форми. Една от тях е „нелибералната демокрация“ на Виктор Орбан, която не просто атакува механизмите на разделението на властите и взаимното им възпиране, но и очевидно възражда силната (и авторитарна) държава.
От няколко години и без особено притеснение, българската държава започна все повече да прави същото, при това по все по-различни начини. Някои от опитите изглеждат по-скоро комични и предизвикват усмивки на снизхождение. Например, наскоро представеният патриотичен ‘Booking’ илюстрира все по-изолационисткото въображение на управляващи и бизнес и няма да остави смислена следа в българската икономика. Въпреки това, ненужната интервенция на държавата в тези сектори не предизвиква негативните реакции, които само допреди години бяха норма. Атаката срещу „лошите вериги“ за хранителни продукти и обвиненията в липса на продуктов патриотизъм доскоро бяха идеологическа брошка на бившата компартия, но вече се настаниха в политическия мейнстрийм и сега по време на пандемията бяха подхванати и от уж про-европейското управляващо мнозинство. Отново, прекомерната държавна намеса притесни малцина, а негативната реакция на ЕК не закъсня и сега ще трябва да бъдат променяни наредбите. Тези два случая обаче са в състояние да изградят подвеждаща представа за явлението като мимолетно, банално, дори несериозно и без особено видими и значими последствия. Всъщност, в страната през последните години сме свидетели на множество примери за далеч по-мащабно и притеснително разширяване на държавната роля и функции.
През последните години и месеци, усилията за разглобяване на пазарни механизми и одържавяване, не толкова в правния смисъл, добиват далеч по-сериозни и системни параметри и отдавна не предизвикват снизходителни усмивки, както горните примери. Агенция „Пътна инфраструктура“ получи милиарди лева за довършването на магистралата „Хемус“ и с одобрението на агенцията за обществени поръчки, министерството реши да не обявява публични състезания за избор на изпълнители. Оказа се, че в законовата база има съответната вратичка за т.н. „инхаус поръчки“. Разбира се, на следващия етап в играта влизат десетките подизпълнители, поради липсата на капацитет на основния играч. Но завесата вече е спусната. Всъщност, по този начин се създава затворена подсистема, напълно непрозрачна и до голяма степен безотчетна. Тя е структурирана „под крилото“ на държавата, на съответните интереси в нея и няма никакви гаранции за дори базово опазване на конкуренцията и останалите пазарни механизми, с всичките им условности на местен терен. Друга техника за де факто свиване на пазарната логика е създаването на държавни мегахолдинги. Само за последните години, те вече покриват управлението и стопанисването на язовирите, както и ВиК системата. И тук централизацията означава отсъствие на обществени поръчки, липса на прозрачност, очаквана дискриминация спрямо общински и частни субекти. Отново се създава гигантска държавна „черна кутия“, в която ще се разиграват пари, подкрепят любимци, разменят услуги и т.н. Под публичните съображения за по-ефективно управление на държавните ресурси и собственост ще се изграждат де факто частни губернии на влиятелни политици и играчи.
Завръщането на държавата обаче се случва и чрез още по-фронтални и проблематични начини. Най-шумен бе процеса на ликвидиране на частните лотарийни игри след като олигарси „кръстосаха шпаги“, а доскорошния „цар на игрите“, Васил Божков, стана обвиняем по множество дела и скоропостижно напусна страната. Разбутването на някакви вече очевидни задкулисни отношения обаче не просто предизвика политически сътресения и истерии, но стана повод държавата да си върне монопола върху лотариите и да извади от полу-небитието „държавния спортен тотализатор“. По този начин, директното създаване на монопол се превърна в още един, пореден механизъм за „завръщане на държавата“ след като години наред тя услужливо и не толкова дискретно правеше подаръци на Божков. Вече одържавена, тази дейност очаквано бе поверена на близки на сегашния премиер и власт и тепърва ще разберем как точно ще се управлява, при каква прозрачност и с какъв успех. Експанзията на държавата само преди дни продължи със създаването на собствена петролна компания, която ще има множество свои търговски дружества и ще изгражда и управлява бензиностанции и петролни бази. Отсега мнозина предположиха, че отново става въпрос за маневра за изтласкване на силни фигури в този бранш и придърпване на бизнес, който е вече в сферата на пазарното стопанство, при всичките му недостатъци. Вместо да регулира качествено, властта си очерта ново тъмно и непазарно поле, на което да разположи интересите на своите силни фигури. При тази маневра, реторическото нахалство на правителство достигна нови висоти чрез обясненията за пазарна нормализация през пряка държавна собственост.
През последните години, мнозина се опитват да осмислят случващото се в страни като България през понятието „захват на държавата“. То обаче предполага по-скоро пасивно действие на овладяване и присвояване на публичните ресурси, вид приватизация на общите блага. Образността на понятието излъчва паразитно поведение, някакво почти механично наместване на различни частни интереси и хора на подходящите места в институционалната инфраструктура и ритмичното изсмукване на наличното. Всъщност, става въпрос за все по-гъвкави и адаптивни законови и институционални форми на преразпределение на ресурси, разширяваща се палитра от техники за тяхното приватизиране. Те са и плътно осигурени идеологически, „завръщането на държавата“ се оказва широка тента, под която започват да се нареждат всякакви политически цветове и нагласи – носталгични оплаквачи, откровени нео-комунисти, нови леви, нови консерватори и т.н. Идеята за силна държава е сред най-вкоренените, естествени опори на българското политическо мислене и отклонението от нея през последните десетилетия е всъщност историческа случайност. Местните олигарси сякаш напипаха тази обществена струна и все по-успешно играят върху нея. Приспивната й мелодия се превръща в най-удобния фон за несекващите им компрадорски набези.
