Вкъщи гледаме „Спасяването на редник Райън“, затаили сме дъх. Още началната батална сцена на плажа Омаха трае повече от 20 минути: падат бомби, хвърчат снаряди, танкове засядат в плитчините, тела на войници са разкъсани от минен взрив. За да заснеме сцената, както научавам по-късно, Стивън Спилбърг прибягва до 40 варела „кръв“ и 1000 статисти от Ирландската армия, а за ролите си всички актьори преминават през военен тренировъчен курс. „Операторът Януш Камински снима с бленда на 90 градуса за постигане на острота и реализъм в изображението, като използва и имидж-шейкър за вибриране на камерата в моментите на експлозии.“
И наистина, картината е толкова реалистична, че на петата минута започвам да увещавам сина си, тогава около 10-годишен, да се ориентира към стаята си и да заспива. Той обаче държи да си догледа филма и решавам да го успокоя как всичко ще завърши с хепиенд: в битката под командването на капитан Милър (Том Ханкс) ще загинат двама братя и междувременно ще пристигне новината, че третият също е убит някъде в Нова Гвинея, но пък когато научат, че четвъртият брат, редник Джеймс Райън, е все още жив, командващият щаба на американската армия Джордж Маршал ще изпрати капитан Милър със седем войници да го издирят и върнат у дома, при майка му. „Ха, много важно, пак ще спасяват човек! Ами ако са убили триста къртици само за някакъв филм?!“, отвръща синът ми, ужасно ядосан, след което завършва своята гневна тирада с въздишка: „Съсипахме я тая земица, писна й на тая нещастна планета от нас…“
Не знам как се удържах да не прихна, но вероятно при мисълта за триста избити къртици напиращият смях все пак е секнал. А и си беше по-скоро за срам: докато тръпнехме в очакване да видим как ще спасят редник Райън, проливайки литри изкуствена кръв, хич и не ни пукаше за съвсем истинските поражения при заснемането на сцената в Южна Ирландия. Не, нас вечно ни интересува дали в крайна сметка ще спасят човек, дори да е един-единствен, а горкичките къртици винаги остават на заден план! „Венецът на природата“ не изпитва и грам съжаление, камо ли угризение, за тежката им орис да съжителстват с него на една и съща планета, а това отвсякъде си заслужава детския гняв.
Факт: съсипахме я тая земица и в един момент може би й писна от нас. Ако погледнем на пандемията през очите на 10-годишно хлапе, няма начин да не видим как тя отвръща на удара, за да си отдъхне от додеялото й човечество. При това за целта си избра един прилеп, който да зарази един лаком китаец със съвсем миниатюрен вирус, което е не просто отмъщение, а фина подигравка със самозабравилия се човешки род. Стреснати от нещо мъничко, наглед дори незначително, хората бързо подвиха опашки и се изпокриха по дупките си, за да си спомнят, че са също толкова уязвими, слаби и безпомощни пред Майката Природа, макар да се имат за далеч по-значими от ирландските къртици. Изведнъж светът се отмести, както се изрази моя позната, и благодарение на това „отместване“ забелязахме, че животът на планетата Земя спокойно може да продължи и без нас.
За да е още по-поучително, природата лека-полека започна да си връща територии, от които нахално я бяхме прокудили. Снимка от прозорец в Хайфа, Израел: диви свине шестват из града, насърчени от празните улици. И още една, от Сантяго: пуми разглеждат чилийската столица, все едно са си у дома, а една се излежава на слънце върху капака на автомобил. В каналите на Венеция отново плуват риби и патици, стадо кашмирски кози похапва от живите плетове в крайморско градче в Северен Уелс. Докато в японския град Нара елените надничат през витрините на затворените магазини, делфините в Босфора вече смело се приближават до бреговете и кейовете, които избягваха заради натовареното движение.
„Природата очевидно приветства промяната“, казва очевидното директорът на Националния парк „Йосемити“ в Северна Калифорния, сочейки към глутниците койоти на паркингите, заети преди от автомобили и каравани. А в това време учени от Кралската обсерватория в Белгия дори установяват намаляване на сеизмичния шум от вибрациите в земната кора, което означава, че Земята е станала някак по-тиха. И как не – тя си почива. Във възцарилата се тишина ясно чуваме въздишките на облекчение, че за известно време сме я оставили на мира.
Задръстена преди от шумове и мръсотия, в момента нашата планета се самоочиства и възстановява силите си. Възстановява и нарушения от нас баланс, но в същото време не е несправедлива към нас, защото иска да ни преподаде тъкмо урок по справедливост: „твърде е възможно броят на спасените хора заради карантината значително да надвишава този на жертвите от епидемията“, допускат икономисти от Станфордския университет. Те се позовават на сателитни снимки, правени над области и градове в цял свят, от които се вижда, че нивата на азотен двуокис са спаднали драстично, т.е. урокът за нас, казано простичко, е да не сме предишните безотговорни към природата мърлячи.
„Ние се срещнахме с врага. И се оказа, че той е Ние”, обичаше да повтаря мъдрият Пого, престарелият опосум от комиксите на художника Уолт Кели. Той често се бъзикаше със страховете на хората за някакъв необичаен, стоварил се свише завършек на света, докато самите те превръщаха света във все по-неприятно място за живеене. И да, ние сме си най-големият враг, но това, Пого, е първата част от истината, защото втората е, че пак ние сме и собствените си спасители. Само дето и сега правим грешката да сме твърде фокусирани в себе си и прекалено устремени към „спасяването на редник Райън“, за да забележим, че коронавирусната епидемия е нищо в сравнение с пандемията от човекоцентризъм в ущърб на всичко останало по нещастната ни земица. Включително във вреда на самия човек, който се е провъзгласил за неин господар, че даже и за украшение, но с тъпа упоритост работи за унищожението й. И по-лошото: продължава да не схваща, че радостта на природата от временното му оттегляне е не толкова ликуване за негова сметка, малко нещо като изплезване в лицето му, а настояване той да се превъзпита в дух на уважение и смирение.
Но какво ти смирение… Пого и алигаторът Албърт са се вторачили във вестникарска изрезка със заглавие: „Иде Апокалипсис: астероид удря Земята!“, и не спират да се кикотят каква паника е предизвикала въпросната новина. В това време двамата са нагазили сред сметище, където се въргалят кенчета от кока-кола, бутилки от бира, оглозгани кокали, пластмасови отпадъци и въобще всякакви надгробни паметници на човешкото консуматорство, та тая паника от задаващото се бедствие ги забавлява почти до припадък. Апокалипсисът, ха-ха, вече е налице и никакъв астероид не е в състояние да се мери с натвореното от човеците, но вместо да се осъзнаят, хи-хи, хората са хукнали да се презапасяват с консерви и тоалетна хартия. И двамата – Пого и Албърт, не са яростни екоактивисти, за каквато (ще прощаваш, Грета!) не мога да мина и аз, а се хилят точно над човешкото късогледство, което ни позволява да изпитваме ужас от някаква външна намеса, но ни пречи да виждаме кошмара вътре в нас.
Като стана дума за кошмар, веднага се сещам за предсказанието на маите, според което светът щеше да свърши на 21.12.12 г., обаче си продължи постарому, все така въртейки се с нахалното човечество на шията. Вярно, едно са предсказанията, а друго – нещо напълно реално, макар и под формата на незабележим с просто око вирус, но не пречеше и тогава да си вземем известна поука. Във всеки случай преди близо осем години, когато непрекъснато споменавахме маите, поне научихме как самите те са изчезнали: тяхната цивилизация достигнала пълен разцвет през 900 година от новата ера, но по онова време почти цялото население се стекло в големите градове. Никой не искал да се бъхти над царевицата, тъй че в един момент се появил проблем с прехраната на милиони. Глад, просия, недоволство – всичко това се изсипало върху главите на вождове и жреци, които нямали представа от планиране, докато някогашните земеделски земи вече тънели в бурени. Единственият вариант бил принудителното изпращане на най-окаяните да секат гори, за да има повече земя за култивиране, ама това пък довело до унищожаването на огромни територии от джунглата, последвано от продължителна суша и глад…
Между другото, „възстановката” на събитията е от 2009 г., когато с помощта на направени от НАСА снимки от Космоса международен екип археолози на полуостров Юкатан лансира версията, че цивилизацията на маите се е самоунищожила. Изчезнала преди всичко заради недалновидност и глупава самонадеяност, получило се нещо от рода на „Направи си сам Апокалипсис“. И пак добре, че още не е късно ние да предотвратим такъв – пандемията ни връхлетя като че съвсем навреме, за да ни предупреди какви ужасии ни чакат, ако ще я караме по познатия начин. „Венци мои, не се правете на слепи къртици, дето не виждат бунището, в което превърнаха света“ – така сякаш ни извика Майката Природа, при това със сетни сили, защото вече не й достигаше въздух. Ръгане, блъскане, шум, отрови, боклуци – от всичко това тя пожела да се отърси, а ако и сега не го разберем, следващият й урок най-вероятно ще бъде много по-безпощаден.
За щастие, дотук го дава търпеливо, но всяко търпение си има граници, нали? Веднъж започнала да ни наказва заради лакомия и безотговорност (е, наистина страхотно го измисли това с прилепа), можем само да гадаем колко още гениални хрумвания е способна да приложи с цел да ни поосвести. И когато утре някое дете защити 300 ирландски къртици, хич и не си помисляйте да се смеете: „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се“, без никакъв майтап. Дело сериозно и неподлежащо на хихикания, заради които най-много бързо да се нагълтаме с вода и да ускорим собствения си край – завършек печален, но и абсолютно заслужен.
