Китайците обичат да планират дългосрочно, тяхната представа за време е различна от западната и със сигурност им позволява по-спокойно да правят ходовете си. Някои от стратегиите им са с хоризонт от повече от 30 години, но това съвсем не означава, че прилагането им се оставя за последния момент. Напротив, в изпълнението често има впечатляваща методичност, която няма как да не прави впечатление на всеки, живеещ в политическа система с хоризонт от няколко седмици или месеца. Заедно с това, те не обичат да са изправени пред повече от една криза. Трансформациите, с които са се заели в момента са достатъчно сложни и мащабни, за да бъдат допълнително комплицирани от едновременни сривове и предизвикателства. Затова и последната година носи толкова много нервност в Пекин, просто проблемите следват един след друг, от различни посоки и с различен характер. Дълго време Китай успяваше да се движи по свой ритъм, успяваше да оразмери решенията си в среда, която му предоставяше достатъчно спокойствие и поле за балансиране. Тези времена обаче приключват и това видимо дразни управляващата комунистическа партия. Сега тя е затрупана от кризи, губи чувство за контрол и изглежда разколебана.
Най-големият проблем за Китай произтича от ускорената промяна в отношението към нея. Пекин имаше съвсем други идеи за позиционирането на страната в глобалния свят, имаше предвид друго темпо, с което да реализира плановете си. Целият тайминг сега изглежда разместен и е все повече отвъд възможностите на китайците да го контролират. Те обичат да излъчват тиха увереност от способността им да осъществяват дългосрочни планове, при техни условия и с техен ритъм. Сега обаче това се оказва невъзможно. Само в рамките на няколко години, значителна част от западния свят преобърна своето отношение и все повече мисли Китай през призмата на системна заплаха и риск. Това е най-осезаемо в САЩ, Германия и Франция, но дори ентусиазираната Великобритания е разколебана. В самата Азия, Индия, Австралия и Япония преформатират отношенията си и укрепват колективни структури за удържане на китайците. Само преди месеци, ЕС обяви Китай за „системен конкурент, промотиращ алтернативен модел на управление“. Пентагонът вкара още по-силен език в своите стратегически документи, независимо от разнопосочните и често хаотични ходове на президента Доналд Тръмп. Дори в доскоро приятелска Португалия, правителството започна да блокира китайски инвестиции в стратегическата инфраструктура, в случая електропреносната мрежа на страната. Подобно обръщане на възприятията изглежда необратимо и тепърва ще набира сила в още държави, при това не само в и без това по-скептичните. Промяната е вече осезаема в цяла южна Европа, както и в различни страни из Азия, които доскоро бяха доста добронамерени към Пекин, например Филипините, Пакистан, Шри Ланка. Китайците са видимо притеснени и объркани от случващото се.
Хонг Конг е друг неочакван фокус на разколебания Китай. Взривът от недоволство от закона за екстрадиция бе в неподозиран мащаб, независимо от културата на протест, с която градът е отдавна известен. Нещо повече, недоволството постепенно се трансформира в цялостно негативно отношение към плавната примка, с която официален Пекин затяга своя контрол. Протестиращите така и не успяват да свалят Кари Лам, но тя е на практика бламирана и неефективна. Основната причина, поради която остава на поста си е това, че нейната оставка е сред най-шумните искания на недоволните граждани. Пекин не може да си позволи унижението да отстъпи по тази линия, но управленската парализа е цената, която ще трябва да плати за запазване на статуквото. Все по-очевидна е и стратегията за постепенно разпръскване на сравнителните предимства на града и подкопаване на неговия цялостен модел. Например, това е видимо в опитите за изтегляне на финансовата активност към Шанхай и Шенжен, както и в създаването на мега-региона по делтата на южен Гуандонг, с което се целят различни синергии по посока на останалата част на страната. Но проблемите за Пекин отиват далеч отвъд моментните протести. Там може да претърпи провал целия модел за управление на периферията, който е от фундаментално значение за тях. Случващото се в Хонг Конг взриви общественото мнение и в Тайван, където все повече политици започнаха да допускат прилагане на варианта „една държава, две системи“, който бе обещан при предаването на града от британците. След последните събития обаче все по-малко хора са убедени, че Пекин би спазил подобно обещание, ако въобще се стигне до някакъв опит за обединение. И в това отношение, китайците излязоха от своята зона на комфорт и са принудени да търсят нови варианти на реакция.
Търговската война със САЩ също носи неочаквани затруднения. Повечето коментатори фокусират на непосредствените икономически последствия и това е основателно на фона на непрестанно нарастващата роля на Китай в глобалната икономика. Заедно с останалите азиатски стопанства, страната е ключова за глобалния растеж и това ще продължи като тенденция. Няма съмнение, че забавянето на китайската икономика заплашва стабилността в много посоки и може да се превърне в основен фактор за нова глобална рецесия. Отново обаче, по-значимото не е в актуалните проблеми, а в нарушаването на тайминга и последователността в плановете на официален Пекин. Сблъсъкът със САЩ идва в особено деликатен момент в прехода към нов икономически модел. Досегашният подход за овладяване на кризи чрез дългово финансиране на инфраструктура е изчерпан и китайците точно търсеха с какво да го заместят, когато се стовариха сегашните проблеми. Нещо повече, в ход са множество програми за редуциране на дълговете, които колективно вече гонят 250% от БВП на страната и просто не могат да продължат по тази траектория. Първоначалната стратегия за справяне с американците също не сработи. Предложенията за повече внос целяха да дадат на Тръмп добър политически коз, но те далеч не са достатъчни и сега китайската страна ще трябва ускорено да отваря различни свои пазари за достъп на чуждестранни инвестиции, но доста по-рано, отколкото искаше. Сегашните проблеми ускоряват и напускането на страната от много индустриални инвеститори, които се канеха да направят това постепенно, но сега добавят политически риск към променящите се икономически параметри, затрудняващи продължаващо производство. И в това отношение, Китай е принуден да се справя с нарушен ритъм и рамка на своята стратегия.
Атаката срещу „Хуауей“ спокойно може да бъде интерпретирана като старт на технологична „студена война“, макар Тръмп да е сякаш готов на краткосрочен компромис в рамките на преговорите за прекратяване на търговския конфликт. Няколко фактора сочат в тази посока. Един от тях е наближаващата „точка на пречупване“ в рамките на надпреварата за доминация на 5G мрежите, които ще бъдат гръбнака на дигиталната икономика. Западът може и да изостава тук, но очертаващия се превес на китайците със сигурност вече го активизира. Втори елемент е преобръщането на отношението към Китай и нарастване на легитимните страхове за сигурността на страните, чиито основни мрежи са изградени от „Хуауей“. Това съображение ще нараства по значимост във времето и спокойно може да бъде описано като структурен елемент на отношенията оттук нататък. Трети фактор е стартиралата реална надпревара за технологичното бъдеще и състезанието тепърва ще се изостря. То отива далеч отвъд конкретния казус, но няма съмнение, че той ще се превърне в катализатор на най-различни размествания не просто в отношенията между двете държави, но и в системата на международните отношения. И тук, Пекин ще е принуден да действа при нарушен график и стратегия, защото тези процеси започват по-рано от очакваното. Китайците искаха да навлязат много по-дълбоко в пазарите и инфраструктурите преди да се случи неизбежната обратна реакция, сега те няма да имат този комфорт. Въобще, цялостната ситуация пред тях става особено сложна и те просто са принудени да излязат от зоната си на политически комфорт. Ще е изключително любопитно да видим как ще се справят в това поле на непредвидимост и множествени кризи.
