Българският разпад отдавна е банален, очевиден аналитично и ежедневно осезаем. И става все по-смъртоносен. Последните седмици се запълниха с лепкавото усещане за тежка безпътица и дълбок срив в базовите норми и механизми на българското общество, политика и институции. Този август е предопределен да ни подсеща болезнено за тях, сякаш за да ни фокусира допълнително вниманието точно когато сме се отдали на индивидуална и колективна отмора. Очаквано обаче се случва точно обратното. Летният контраст не просто не провокира съществена реакция, а допълнително приспива обществото, което очевидно е приело неизбежната си съдба на жертва. Струпването на трагичния пътен инцидент край Своге, цирковете около Търговския регистър, ежедневните тежки катастрофи и колективната абдикация около застрахователното дружество „Олимпик“ видимо не впечатлява българското общество, което намира за достатъчно да мърмори из социалните мрежи и да споделя електронни жалейки за поредните жертви на разпада. Политиците с рутинна лекота превръщат социалния и политически контекст на провалите в квази природно явление. Затова чакаме късмета за регистъра или виним дъжда за катастрофата. Печалната истина е, че зад тях лъха тежката воня на безхаберие, корупция и наглост. Ако вече има кой да я усети.
Политиците намират удобно убежище в публичните ритуали. Премиер отлага пътуване зад граница, президент отива разгърден в болницата сякаш се е запътил към барикадата, излъчващ фалшива решителност. Рутинно бе създаден поредния кризисен щаб, които сега ще направи задълбочени и велики анализи и препоръки. Прекъснаха се летни отпуски, премиерският кортеж прелетя из страната. И, разбира се, обявихме национален траур за трагично загиналите пътници. Трябва да признаем, че ако не друго, нашите и.д. политици се научиха как да реагират в подобни ситуации, заучиха гримасите на загрижеността и състраданието, езика на съчувствието и болката, жестовете към близките на жертвите. Тази псевдо институционалност е обаче още по-цинична на фона на реалното, ежедневно безобразие, което типично води до всички тези трагедии. При това прикритието на потенциално виновните се случва дори в момента на заявена болка и действие в интерес на обществото. Например, опитите за прикриване на името на фирмата ремонтирала участъка на пътния инцидент край Своге, което пък после прерасна в преиграване с нахлувания в офисите на фирмата. Всъщност, все повече публичните ритуали имат точно тази цел – да симулират съпричастие сред ежедневния разпад и да маскират неговите реални автори.
Този ежедневен разпад е видим дори след бегъл поглед към институционалните случки зад историята с ремонтирания път или тази с „Олимпик“. Регионалният министър обясни, че фирмата-изпълнител е била поканена (!) пет пъти да отстрани констатирани дефекти, но дори не е отговорила на изпратените предупреждения. Само оттук могат да бъдат изведени няколко възможности, които водят към различни безобразия. Една е, че фирмата не е имала по договор такива задължения или те са изтекли и тя просто е „отсвирила“ държавните институции. Ако това е така, въпросите веднага отиват по посока структурите за поддръжка на пътищата. Още повече, че различни граждански организации твърдят, че са сигнализирали неколкократно за проблеми в този район. Друга възможност е, че фирмата си има такива задължения, но просто притежава съответните протекции и няма никакво намерение да изпълнява законови задължения. И това звучи напълно реалистично, ако съдим по масовия отказ на небългарски фирми въобще да се занимават с инфраструктура в България. Или пък вижте публикуваните информации за това, че кипърската сметна палата още преди три години е алармирала за проблеми с местния „Олимпик“. Така именно изглежда ежедневната смесица от безхаберие, корупция, захват, блокаж на институции, която създава пълзящия срив на обществото ни.
Подобна траектория на нещата обаче има и своите съучастници извън добре познатите ни обичайни политически заподозрени. Целият панаир около падането на търговския регистър бе фокусиран върху предполагаеми отговорни лица. Раздадени бяха присъди за вина, разкарани бяха съответните институционални бушони, поставени бяха нови. Изиграни бяха съответните политически имитации и зачакахме късмета. Впечатление обаче прави тишината от страна на българския организиран бизнес. Да използваме клишето, в една нормална държава той досега би „оревал орталъка“, защото това което се случва не просто създава неудобство, а прави пародия от цялата претенция за сигурност на договорите и собствеността. Тишината е оглушителна и особено контрастираща с шумните прокламации на т.н. „организиран бизнес“ по други поводи. Създаването и поддържането на работеща и нормална държава отдавна не е задължение единствено на гражданското общество. Ако тези, които са пряко и фундаментално засегнати от различни безобразия просто не реагират, няма как да се случат нещата. Отговорността по европеизацията на страната не може да бъде просто делегирана на няколко стотин хиляди души, които продължават своята гражданска активност.
Възможно е обаче подобен поглед да е прекалено критичен. Изглежда трябва просто да приемем, че цивилизационната енергия от годините след 1989-та е вече необратима изчерпана и нашето общество постепенно сляга в най-естественото си, единствено възможно състояние. То не е красива гледка, не е за хора със слаби сърца и бицепси и отдавна дори убива тези, които са извадили „късата клечка“. Заобикалящият ни лепкав и убийствен разпад все повече прилича на максимума, който можем колективно да съградим на това парче земя. Може би все повече хора интуитивно усещат това и се оттеглят от и без това скромните усилия за промяна. И така както трескаво търкат картончета на късмета, сутрин излизат с надеждата, че ще успеят някак си да преминат от другата страна на деня. Поне докато късметът е с тях.
