В началото на политическото му битие, сивотата на Румен Радев изглеждаше като негова дефинираща характеристика. Безличен, скован, безизразен и езиково банален, той не бе в състояние да вдъхне дори малко живот на ролята, която му бе поверена. Рецитираше надлежно подготвените му материали, прекара лятото в заучаване на необходимите реплики, отработи сивите държавнически пози ала Първанов и подготви добре сцените за политическата есен на вота. Подхвърлиха му най-удобния от всички възможни кандидати и аватарът на социологическото моделиране се озова на „Дондуков“ 2. Логично и очаквано, сега е в ход трансформирането на тази политическа сивота в активен изпълнител на волята на хората, на които дължи своя престой във властта. Редник Радев е вече инструмент на ежедневните опити за продължаващо подкопаване на мястото на страната в западния свят, обезсмислянето на членството ни в ЕС и НАТО, блокиране на и без това мижавите опити за някаква промяна на статута на страната в двете организации.
Изпълнителското ДНК на Румен Радев е кодирано още в неговото политическо зачатие. Той е продукт на социологически анализ, случаен аватар, който трябва да бъде продаден на оразмерената и предвидима аудитория. Портрет, одобрен от „големия руски брат“. Сръчното ПР-ско издялкване на биографичните детайли отнеха няколко месеца, а на електоралния терен бе подхвърлена предвидима жертва в лицето на Цецка Цачева. Надали някой продължава да има сериозни съмнения, че възкачването на Радев е с любезното съдействие на сегашния премиер, който направи и невъзможното, за да загуби президентските избори след поредица от планирани политически безсмислия, за които той обаче не плати почти никаква политическа цена. По-дълбоката зависимост обаче изглежда външна и е насочена към Москва. На местен терен, в началото това бе опосредствано от завиващата все по-наляво БСП и Корнелия Нинова, но е вън от съмнение, че Радев има пряка линия в руска посока и евентуално продължение на политическата му кариера преминава през тази линия на комуникация. БСП има базов електорален недостиг, който така и не съумява да преодолее. За изборна победа продължава да е необходим някакъв допълващ елемент, който да не е ДПС и да няма близка на него политическа токсичност. Радев винаги ще бъде възможен вариант за подобна допълваща роля на столетницата.
Сегашният президент е със сигурност най-безличния в периода след 1989 година. Дори баналния Георгия Първанов остана с про-руския „голям енергиен шлем“, който на практика мотивираше цялата му дейност и престой на „Дондуков“ 2. Росен Плевнелиев ще остане с множеството идеи за модернизация на българската икономика чрез дигитализация, развитие на новите технологии и други нови индустрии, както и ясната си прозападна геополитическа ориентация. Реинтеграцията на България в западния свят остана същественото наследство на Петър Стоянов. Желю Желев пък завинаги ще остане като първия пост-комунистически президент, макар неговото вътрешно-политическо поведение да бе прекалено „балансиращо“. Дотук Радев е видим с откровеното си лобиране за селективната модернизация на българската армия и постоянните ситуативни реакции спрямо различни законодателни идеи на правителството. От тези реакции обаче не може да бъде сглобен абсолютно никакъв политически профил. От институционална гледна точка, сегашният президент няма никакво политическо съдържание и в повечето моменти е просто четец на банални и безлични опорни точки, подготвени от неговата администрация. Това не е неочаквано. И тук, неговото политическо изфабрикуване е с ДНК на редник, на изпълнител на чужда воля, удобен аватар, който пасва на актуалните обществени нагласи и настроения. Ще е цяло политическо чудо това да се промени през оставащите години от неговия престой във властта.
Изпълнителският манталитет е видим от цялостното функциониране на президентството. Съучастието в удобното организиране, цялостна сценография и тезисно обезпечаване на посещението на руския патриарх бе унижение за тази българска институция. Страхливото мълчание и последващото мънкане на агресивните тези на патриарха впечатлиха неприятно дори някои от тези, които дадоха своя глас за Радев. Заедно с правителството, в дните на българското европредседателство той позволи на българските право-охранителни органи да се държат като разпасана милиционерска групировка, която привиква хора за мненията им във „Фейсбук“. И всичко това с цел да бъде осигурен публичен комфорт на руския патриарх, който плътно се доближава до практиките и ежедневието на сегашния руски авторитарен режим. Обезличаване прозира дори в иначе традиционното „жълто“ присъствие на съпругите на българските президенти. Неговата съпруга видимо полага системни усилия, за да заявява своето присъствие не чрез идеи и каузи, а чрез несекващи „жълтини“, свързани с облекло, поведение и език. Нейното шарено поведение единствено усилва сивотата и безличието на Румен Радев.
С далеч по-съществени последствия е изпълнителското му поведение във външната политика. Сегашният президент вече дори не звучи като представител на страна, която членува в ЕС и НАТО, а по-скоро като несръчен говорител на адаптираните опорни точки от „големия брат“. Това е особено видимо по ключови казуси и ситуации, които през последните месеци не липсват. Редникът изпълни очакванията към него и в дните около кризата с опита за убийство в Солзбъри на бивш руски агент. Радев застана редом с другите стожери на руските опорни точки като Сидеров, Каракачанов и Нинова, за да се опита да предотврати по-принципно решение от страна на правителството, което бързо се оказа външнополитически изолирано със своята „балансирана“ позиция. Обитателят на „Дондуков“ 2 зае „балансирана“ позиция и по отношение на отговора на западния свят на поредната химическа атака на Башар Асад. Наскоро пък бившия президент Росен Плевнелиев спомена за опити на Радев да работи задкулисно за сваляне на санкциите срещу Русия, точно когато те се разширяват. Готвеното посещение при Владимир Путин пък е точно в момент на задълбочаваща се изолация на режима в Москва. Разбира се, по разширяващата се палитра от елементи на руска агресия и намеса в Европа и САЩ цари пълно мълчание. Радев неубедително мънка клишетата за членствата на страната в ЕС и НАТО, но в действията си показва все по-видима близост с Москва. Очевидно е, че именно вменената му оттам изпълнителска роля ще определи политическата му траектория. Редник Радев просто няма как да има друго политическо битие.
