В „История на легендарните земи и места“ Умберто Еко разказва за някой си Джон Тейлър, който никога не бил виждал пирамидите, но в началото на ХIХ век открил, че като се раздели обиколката на пирамидата на квадрат (или като се раздели дължината на основата на височината и резултатът се умножи по 2), се получава стойност, много сходна с числото π. Така той изчислил съотношението между обиколката на пирамидата като равно на това между полярния радиус на Земята и нейната обиколка. Откритието му запленило десетки „пирамидолози“, сред които бил и шотландецът Чарлс Смит, а Смит на свой ред доказал, че периметърът на Хеопсовата пирамида съответства на обща дължина от 36 506. Оттук „с поставянето на десетична точка, един Бог знае защо, се получава точният брой на дните в една календарна година (365,06)“, като наред с това Смит заключил, че височината, умножена по 1 000 000, представлява минималното разстояние между Земята и Слънцето….
Ако не сте разбрали нищо, не се безпокойте – „изследователите“ мъкнели от триста кладенеца вода, за да поставят египетските пирамиди в центъра на населения свят, т.е. да стигнат до извода, че в строителството им е имало по-дълбок замисъл. Но не всички се отнесли сериозно, разбира се, даже архитектът Жан-Пиер Адам „изчислил“, че по същата логика скрито послание може да се търси и в будката за лотарийни билети близо до дома му. „Дължината на рафта била 149 см., т.е. една стохилядна от разстоянието между Земята и Слънцето. Височината на задната страна, разделена на ширината на прозореца, била 176 : 56 = 3,14. Височината на предната страна била 19 дм – равна на броя на годините в гръцкия лунен цикъл. Сумата на височините на двата предни и двата задни ъгъла била 190 х 2 + 176 х 2 = 732, което е датата на победата при Поатие. Дебелината на рафта била 3,10 см, а ширината на рамката на прозореца – 8,8 см. Ако заместим целите числа със съответните букви от латинската азбука, ще получим С10Н8, което е формулата на нафталина.“
По подобен начин, впрочем, и Мичо Бейзадето предсказа с „черковни букви и арабски цифри, правилно размесени“, че Туркия ке падне в съдбоносната година 1876. И дядо Вазов хубаво обясни чудноватата комбинация в ума, уловил в мрака тая светулка: „Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва…“. Изгуби ли се разсъдъкът, желаното с лекота бива прието за действително, като за целта е напълно достатъчно наличието на невежество, което върви ръка за ръка с лековерието. А ей така, разделим ли дължината на основата на височината на Хеопсовата пирамида на 2, след което я умножим по формулата на нафталина и извадим 1876, за да добавим накрая и числото π, може да се докаже как още древните египтяни са били наясно, че майстор Кольо Фичето ще спаси парижката катедрала „Нотр Дам“!
Всъщност сложните шаради вече не са нужни, за да шестват триумфално митовете и легендите, че не друг, а българите са в центъра на населения свят. А това обяснява защо историята за Фичето е най-споделяната в социалните мрежи през последните дни, като с цел да отговори на търсенето, в. „Труд“ рециклира и друга – за Алонсо де Охеда, или по-точно Драган от Охрид, който участвал в откриването на Америка. В първия случай научихме, че когато майсторът градял моста над река Янтра при град Бяла, „сиреч около 1866 година“, управителят на Русенската област Митхад паша го пратил в Париж, понеже тамошните архитекти нямали и представа по какви причини се руши „Нотр Дам“, та там Фичето „не след дълго открил дълбока подпочвена вода, която предизвиквала корозия“, каптирал я и дори изградил една малка чешмичка, за да се изтича на площада. Наистина трогателно, докато във втория случай се натъкнахме и на цял колонизатор: „Охридчанинът основава първите селища в Новия свят, вдига първите църкви и прави първите покръствания на местното население. Съавтор е на първата карта на света, известна като Мапа Мунди… Само Драган Охридски е имал цивилизаторски манифест от Римския папа и испанските крале. С него завладява повече територии от Колумб и налива основите на огромна океанска империя.“ Христофор, иначе казано, не само си е приписал чужди заслуги, ами впоследствие „антибългарски фактори са заличили нашия принос във Великите географски открития!“…
Не може да се отрече, че всичко това е чудесно, но за съжаление единственото доказано участие на българин – във втората експедиция на Робърт Скот до Южния полюс, завършва твърде печално. И не че се заяждам с патриотите, просто историята е надлежно документирана и заслужава припомняне заради поуката:
През 1910 г. Робърт Скот предприема втора, както споменах, експедиция към Южния полюс. Първата е през 1900-1904 г., когато от името на сър Клемънс Маркъм, президент на Кралското географско общество, капитанът от британската флота изследва морето на Рос и нарича територията източно от него Земя на крал Едуард VII. Корабът „Тера нова“ („Нова земя“) отплава от Лондон на 1 юни. По пътя обаче Скот научава, че към Южния полюс се е отправил и норвежецът Руал Амундсен. Състезанието го принуждава да се откаже от някои предохранителни мерки, за да опита да стане първият човек, достигнал най-южната точка на Земята.
Един от хората, които Скот наема, е Александър Геров от Копривщица. В началото на миналия век Геров заминава за Лондон и започва работа като моряк. Пътува из всички морета и океани, дори се включва в експедиция по поречието на Амазонка. Двамата със Скот се срещат в Сидни, капитанът първоначално се колебае, но нашият човек вади дипломата на брат си Димитър, завършил ветеринарна медицина в Париж. Как въпросната диплома е попаднала у Александър, историята мълчи, но така или иначе заради тази лъжа във всички списъци той фигурира с името Димитър, нает заради образованието си да се грижи за кучешките впрягове. В личния дневник на Скот е записан именно като догдрайвър.
На 29 ноември корабът „Тера нова“ тръгва към Антарктида от новозеландското пристанище Порт Чалмърс. На 1 януари 1911 г. той акостира край ледника Рос. След изграждането на базовия лагер група от 13 души, в която е и Геров, тръгва навътре в ледения континент да прави голям продоволствен лагер. Българинът взема 26 кучета в три впряга, като най-здравите оставя в базовия лагер, за да служат по-късно при изграждането на още един лагер навътре в континента.
Докато хората на Скот се размотават, в това време изследователският кораб на конкурента Амундсен също акостира край ледника Рос. Неговият базов лагер е построен на 60 мили по-близо до полюса от този на Скот. Важно е да се отбележи и друго: докато в експедицията на англичанина има само 32 кучета, подбирани от Александър Геров откъде ли не, Амундсен пристига със 106 лайки и хъскита, които са най-подходящи за полярни условия.
И така, на 18 януари 1912 г. Робърт Скот с още четирима души от своята експедиция достига Южния полюс. За да разбере с ужас, че Амундсен го е изпреварил поне с един месец…
Честно, неудобно ми беше да го разкажа, но не е ли истината за предпочитане пред измислицата? А истината е, че Кольо Фичето никога не е градил чешмичка, за да спасява „Нотр Дам“, нито Драган Охридски е откривателят на Новия свят. За сметка на това е налице авантюристът Геров и колкото да не ми се ще да прозвучи „антибългарски“, тъкмо неговата лъжа и некомпетентност провалят клетия Скот. Ние обаче измисляме светли примери от миналото на конвейер, понеже в настоящето не разполагаме с опорна точка и ни най-мъничко свидетелство за обозримо величие в бъдещето. Измисляме си, та пушек се вдига, заради чувство за малоценност, или както викаше един герой на Алеко на изложението в Прага: „Даскале, кажи и ти нещо, бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотю, я за Крума Страшния или изпей някоя песен…“. Вместо с текущите си кривици, занимаваме се с дивотии. Вторачили сме се в небивалици, че и ний сме дали нещо на света, когато сме зарязали малкия си български свят да се руши и разпада. Какъв ти тук майстор Кольо Фичето, като нямаме един тротоар като хората, а ремонтираното се доремонтира, за да се ремонтира отново, и щом сме оставили геровци да взимат решения за нашия живот?
По нищо не личи обаче, че сме напът да зарежем самозаблуждението, а точно в него е златното сечение на българската глупост. Но поне нейната чешмичка не пресъхва и със сигурност все някога би представлява обект на истински научен интерес. Не за друго, ами понеже сме огромна загадка – и досега никой не е успял да обясни как продължаваме да оцеляваме така. И най-вече – един Бог знае защо…
