Световният икономически форум в Давос е сред нещата, които много хора обичат да мразят по много причини. Някои го приемат за символ на отвлечения от свръх-богатите свят, други виждат единствено суета и пози на „силните на деня“, трети просто гледат на него като на отлично място за индивидуално и политическо позициониране, за четвърти е бастион на сбърканата глобализация. Дискусиите там обаче остават сред най-добрите индикатори за състоянието на политическото и икономическото въображение на националните и глобални елити, за основните тенденции и рискове, които събралите се там са призвани да решават. Независимо колко добре го правят. Миналата година основният фокус бе върху заявката на китайския президент за лидерство в процеса на глобализация. Този път основното събитие бе участието на Доналд Тръмп и съпътстващите го спекулации кой тип реторика ще надделее в неговата реч. Осезаемото объркване и паника от случващото се в света по време на миналогодишните дискусии сега вече са отстъпили място на по-спокойното заключение, че живеем в дълбоко несигурен свят с множество фрактури. От чутото обаче човек остава с впечатление за продължаваща мисловна парализа. Казано иначе, светът е счупен и клишета дебнат отвсякъде.
Основният код, през който се мисли счупеният свят е завръщането на геополитическия риск. Това наблюдение не е просто продължение на описанията на несигурния глобален свят, които от доста време присъстват поне в реториката на участниците. Всичките кризи през последното десетилетие, поне на ниво политически език, се представят по този начин и това „ново нормално“ се описва обилно от доста време. По-скоро последните кризи дадоха конкретните очертания на настоящото и предстоящото, придадоха образи и лица на нещата, които доскоро бяха просто академични заключения. Така сриването на глобалната икономика и последващите турбуленции илюстрираха взаимното проникване и обвързаност на отделните стопанства, мигрантската и бежанска криза илюстрира отдавна направените предсказания за нарастваща мобилност, „ИДИЛ“ превърна терористичната заплаха в квази-държава с територия, ежедневни структури, идеология и комуникационна инфраструктура. Към тези конкретизации на съвременния несигурен свят обаче трябва да добавим острото проблематизиране на самата международна система с нейните правила, рутина, предвидимост, структури. Доскоро имахме най-вече претенцията за „изместване на Изток“, след Тръмп имаме и вероятността от системно отстъпление на САЩ. Към това можем да добавим агресивната и все по-ревизионистична Русия, множеството регионални конфликти в Азия, нарастващата нестабилност в близкия Изток и завръщането на геополитическия риск става напълно разбираемо.
Последствията на глобализацията бяха друг важен лайтмотив на дискусиите в Давос. Оказа се, че Брекзит и Доналд Тръмп са мисловната врата за осъзнаването от много политици, коментатори и предприемачи на различните неравномерности в ефектите и ползите на глобализацията. И тук отново, академичното става политическо през конкретни събития и техните интерпретации. Десетилетия наред учени и колумнисти от най-различни идейни полета обясняваха именно различните асиметрии в глобалната епоха. Да, икономиките растат, но неравномерно, столиците и големите градове дърпат напред, а по-малките населени места имат затруднения. Най-различни социални групи остават в аналоговата епоха и губят социално и икономически от това. Някои сектори на икономиката летят, други изостават. Леви и десни академици настояваха, че скоростта на промените изисква освен „магията на пазара“ и прозаичността на ограничената държавна намеса. Милиони излизат от бедност в Азия, докато доходите на мнозина в развития Запад стагнират или вървят надолу. Политическото игнориране на тези динамики и предоверяването на само-коригиращия се пазарен автоматизъм постепенно отминават в миналото. Идеята, че всяка система има своите недостатъци може да е банално очевидна за по-аналитичните, но трудно мобилизира политиците извън принудата на кризите. Неравномерността на глобализационните динамики и острата нужда от коригиращи политики са вече в много по-голяма степен част от колективното политическо съзнание.
Може би най-завършените дебати бяха фокусирани върху дигиталната икономика и бързото възникване на изцяло нов модел за създаване на просперитет. Той е базиран не просто на технологични въведения, но и на изкуствен интелект, „големи данни“, обработка на символна информация и т.н. Няма съмнение, че дигиталното вече не се приема като сектор, а като изцяло нова база на стопанското развитие. Това е поле на съгласие и вече присъства дори в реториката на политиците, които обикновено се затрудняват с разбирането на случващото се около тях. За даденост се приемат и разместващите последствия от тази промяна, важността на дигиталната грамотност, опасността от разширяване на неравенството, нуждата от бърза и радикална промяна в образователните системи. Вече са изработени и профили на бъдещите способности, които хората ще трябва да имат, ако желаят да просперират в новата икономика. Много представители на големи компании разбират необходимостта от участие в този грандиозен процес на трансформация на икономиката и политиките, които трябва да я направят успешна. Надигащото се недоволство срещу много от тях със сигурност е фактор в това тяхно желание, но постигането на компромис между сътрудничество и регулации няма да е лесно. Дигиталната икономика е не просто „новото нормално“, но е вече обект на дълбоко съгласие и нарастващ брой идеи, инициативи и политики, които са на разположение за тези, които вярват в активното управление на промените.
Най-любопитният контраст на тазгодишния Давос обаче се състои в по-доброто осмисляне на случващото се в глобалния сват и упоритата инерция и клишета на подходите и политиките към него. Това бе най-видимо в участията на основни политически лидери на водещите държави. Ангела Меркел представи уморен прагматизъм, който по-скоро върви тромаво след скоростните промени. В него отсъства не просто увереност и енергия, но и ясна управленска перспектива, което е напълно логично на фона на случващото в самата Германия. Политическата слабост на Тереза Мей отнема от немалкото интересни неща, които британците правят, а полупразната зала бе ясен знак за намаляващата значимост на страната, затънала в управленски хаос около Брекзит. Доналд Тръмп прозвуча като търговец, който рекламира страната си и видимо притъпи острата анти-глобализационна реторика от предизборната кампания и първите месеци в Белия дом. Нарендра Моди бе по-скоро фокусиран върху това да направи контрапункт на силното участие на китайския президент отпреди година. Единствено Емануел Макрон предложи по-цялостен политически и управленски прочит на случващото се и наред с добрия общ анализ очерта конкретни политики за справяне със сегашните проблеми. Като цяло обаче политическите лидери не дадоха достатъчно доказателства, че схващат напълно сегашния свят и важността на идните години за неговото правилно управление.
Цялостното излъчване на Давос дразни мнозина, но едва ли са много хората, които отричат смисъла на подобно вглеждане в света около нас. Българският премиер също взе участие тази година, макар че от него трудно ще чуете много по дискутираните теми. По нашите земи традиционно не се занимаваме с подобни неща и на нас светът ни се случва, а не е обект на осмисляне и моделиране. Политическото ни ежедневие е запълнено с далеч по-важни неща, а публичното пространство е отвлечено и има всякакви други задачи, но не и да стимулира дебат и генерира общи решения. Извън страната ни обаче неспирните кризи и скоростта на промените се осмислят все по-пълноценно, макар политическото въображение да остава доста зад тях. Липсва свързващия елемент на лидерството. Там където то се появи, ще можете да откриете утрешния успех.
