Като прочета, че „светът вече не е същият“, винаги се сещам за един руски фейлетон от „Клуб 12-те стола“:
Една сутрин, както си играе в пясъчника, малкият Вова казва първото си свързано изречение: „Не се обгръща баобаб!” Родителите са хем горди, че си имат вундеркинд, хем не могат да разберат какъв точно подтекст влага умният Вова. След дълги, но безплодни спорове, семейството започва безкрайни консултации с педагози, психолози и даже с философи. Това не води до нищо. Докато накрая, естествено, се оказва, че Вова е искал да каже тъкмо онова, което е казал: „Не се обгръща баобаб!” Ами не се обгръща, то е повече от очевидно…
Впрочем баобабът е вписан в книгата за рекордите на Гинес, тъй като обиколката му може да достигне над 50 метра. Той е емблематичен за Африка, където се среща в саваната и в района на Оман и Йемен на Арабския полуостров. Популярен е като „дървото с краката нагоре“, тъй като короната му прилича на огромно коренище и отдалеч изглежда като посадено наобратно. Освен това отвътре е кух, което позволява в него да бъде изградена малка къща или пък в дънера му да се съхраняват храна и вода.
Ако попитате едно дете от Йемен дали ще можете да обгърнете баобаб с двете си ръце, то със сигурност ще ви отвърне: „Невъзможно!“ Почти невъзможно е обаче и да му зададете подобен въпрос, тъй като в тази страна от години се води свирепа гражданска война. След като през 2015 г. шиитските бунтовници хути се надигнаха срещу войските на президента Мансур Хади, във войната се включи и водена от Саудитска Арабия коалиция, която нанася въздушни удари срещу бунтовниците. Непряко в конфликта участват и джихадистки групировки като Ал Кайда и „Ислямска държава“, а по едно време в него се намесиха и ОАЕ. В резултат Йемен е на прага на смъртта, съвсем буквално, защото непрестанните сражения са съпътсвани и от болести и мизерия. На всеки 8 минути умира по едно дете, както съобщи пред Съвета за сигурност на ООН генералният директор на УНИЦЕФ Хенриета Фор, добавяйки, че половината от децата под 5 години, тоест около 2,5 милиона, са хронично недоразвити поради недохранване. Уви, освен листата на прословутото растение каат, които йеменци дъвчат, за да са в състояние на опиянение и най-вече за да не изпитват глад, не е останало нищо, което да се съхранява в дънерите на баобабите.
Каква зловеща ирония на съдбата, ако си припомним, че на територията на днешен Йемен са съществували едни от най-древните цивилизации в света! И едни от най-богатите, понеже те контролирали търговията с подправки. Римляните дори наричали тези земи Arabia Felix (Щастливата Арабия), само дето с времето познатият до онзи момент свят започнал да се сгромолясва. Накрая рухнал и вече никога нямало да бъде същият, както не си останал същият, когато избухна и гражданската война. А след нея отново ще е някакъв друг, неясен засега, и това йеменците без съмнение го знаят прекрасно. Допускам даже, че ако някой днес им каже: „Светът вече не е същият“, те ще се удивят на такова закъсняло прозрение. „Повече от очевидно е, човече!“ – така си представям, че би отговорил дъвчещият каат мъж, който бил изправен пред дилемата жена си ли да остави да умре от глад, или децата.
И да, повече от очевидно е, защото светът е твърде разнообразен, той не може да се обгърне с две ръце, камо ли „с лека ръка“. В това отношение светът прилича на баобаба. За едни той свършва още на първия метър от обиколката, за други – някъде към петнайсетия, за трети – чак на петдесетия. Отгоре на всичко може да свършва по различни причини: глад, епидемии, войни, революции, природни бедствия, политически и социални експерименти, и затова обобщенията за СВЕТА звучат непоносимо самонадеяно. Те са не просто клишета, кухи като баобабски дънер, ами и дълбоко неверни „заготовки“, което ги прави по-неприятни дори на фона на обстоятелството, че са лишени от всякакъв смисъл.
Прав беше Рики Джървейс, когато на наградите „Златен глобус“ предупреди холивудските звезди: „Ако спечелите тази вечер, моля ви, не правете политически речи. Нямате никакво право да изнасяте лекции на публиката за каквото и да е било. Не знаете нищо за реалния свят. Повечето от вас са прекарали по-малко време в училище и от Грета Тунберг. Така че, ако спечелите, приемете си малката наградка, благодарете на агента си и на Бог, и вървете на майната си!” А същото днес трябва да се каже и на повелителите на клишетата, които изобщо не познават света в дълбочина и в удивителното му многообразие, но за сметка на това обладават претенцията да го обясняват на едро. И по-лошото – да плещят на къси разстояния с талантливи реторически хватки (по определението на приятел), при това осияни от ореола на проникновени мислители, когато основно задължение на същинския мислител е не да ни казва, че не знае какво ще се случи, а да намира нови пътища и да отваря хоризонти. Да бъде нещо повече от исихаст, вторачен в пъпа си в очакване оттам да бликне светлината на висшето откровение; да бъде нещо по-различно от глашатай на Апокалипсиса, с каквито човечеството от столетия разполага в изобилие. Такъв, който да каже, например като Марио Варгас Льоса, че си представя края на познатия свят ето така: „Всички врагове на свободата се радват на коронавируса! Това е идеалният повод, за да я намалят и да позволят на държавата да се намеси в полето на нашия личен живот“. Или, като Ювал Ноа Харари, да предвиди и добрите възможности на един Апокалипсис: „При демокрация в епохи като нашата тираните могат да завземат властта и да наложат антиутопии, но могат да се появят и дългоочакваните реформи или да се реформират несправедливи системи“.
Точно така, ключовата дума е „несправедливи“, защото светът не е само един, само онзи, който в момента е нападнат от коронавируса. В него, метафорично казано, е и Йемен, но колцина от нас са възкликвали заради тамошната гражданска война: „О, Боже, светът никога повече няма да бъде същият!“, след което са отронили някоя и друга сантиментална сълза? Плакали ли са и когато епидемията от ебола овърша целия африкански континент, или пък са се притекли да помогнат на гладуващите дечица в Сомалия? А ако все пак речем да обобщаваме, че светът е един-единствен, с всички тези ужаси накуп, защо тогава се налага да страдаме за това, че той си отива?
Напротив, Харари, когото цитирах по-горе, казва, че има ясна поука от сегашната епидемия: противоотровата срещу отровните изпитания не е нито изолационизмът, нито сегрегацията, а информацията и сътрудничеството. Глобалното сътрудничество, вижда се наистина, днес е от решаващо значение, защото никой не печели от разпарчетосан свят, в единия край на който не се интересуват какво се случва в другия, и обратното. И още нещо: човекът е способен да се адаптира към всякакви промени, та по-добре главите, които сме възприели като умни, да не го плашат с мрачни предсказания и тъмни прокоби. Щом се имат за по-знаещи от „обикновените хора“, нека им помогнат да се мобилизират, и то в сътрудничество с другите. Иначе е съвършено ясно и това, че изпразнените от съдържание фрази, от рода на „кризата дава възможности“, не вършат никаква работа – ако бъдат пометени заедно със „стария свят“, толкова по-добре за всички ни. А най-добре ще е, ако на тяхно място все пак се възцари фантазията за разработване на идейно богати перспективи.
Е, чак толкова богати едва ли са шиенето на маски във фабриките на Армани или производството на респираторни апарати в автомобилни заводи. Но и тези дребни временни решения са за предпочитане пред енигматичните констатации за задаващото се страховито и мъгляво бъдеще. А и в съвсем близкото минало, да не забравяме, засегнатите от коронавируса обилно се занимавахме с не по-малко страховити и мъгляви работи, така че какво толкова ужасно ще има да става? Днес обаче не обсъждаме съществуването на 31 пола, нито недоучилата Грета или обвиненията за сексуални посегателства, случили се преди 20-30 години, но макар и с огромно закъснение, успели да заличат кариерите на десетки известни личности. И не ги обсъждаме, за щастие, защото коронавирусът, също като „силата, която зло твори, но и добро създава“ (по Мефистофел във „Фауст“), измете всичкото това безумие. Нещо повече, успя да постави въпроса за живота като най-висша ценност, която преди обичайно приемахме за някаква даденост.
Надали ще се намерят възразяващи, че час по-скоро трябваше да си я върнем обратно, нали? Както и че час по-скоро трябваше да ни изолират и капсулират в държави, градове и в собствените ни апартаменти, за да осъзнаем ужаса на затворените общества и да се опитаме да го предотвратим. Струва ми се дори, че враговете на свободата сега си правят доста криви сметки – невинаги ограниченията са средство за подчинение, понеже те могат да подклаждат и недоволство, и гняв, особено когато налице е възродена воля за живот. А какво друго, освен отново воля за живот, е и причината в Йемен все още да се раждат деца?
Хората предпочитат да вярват, че е възможно децата им да намерят място в едно по-добро бъдеще, в противен случай биха лишили съществуването си в мизерия, сред болести и летящи куршуми, и от последния му смисъл. Хората също така предпочитат да им се дава надежда, а ако някой наистина се чувства длъжен да заяви, че и вярата им, и надеждите им са неоснователни, е хубаво да знае, че той няма, първо, подобно задължение, нито има, второ, такова право. Всявайки страх от неизвестното по причини на неспособност то да бъде прогнозирано и да се зададе някаква нова посока, въоръженият с клишета всезнайко е хубаво да знае и това, че е по-скоро нелеп, щом не е в състояние да посочи нещо повече от очевидното.
Всъщност на човечеството отдавна му е додеяло от подобни баобаби на мисълта, а от „Малкият принц“ вероятно е разбрало, че техните семена могат да задръстят една цяла планета. Че даже и да я пръснат, стига баобабите да са многобройни и да са пуснали корените си надълбоко. Наистина странно дърво е това – изглежда досущ като посадено наобратно, със заровена в земята корона. Сред многото причудливости, които можем да срещнем в необятния и прекалено сложен за опростени констатации свят. Свят, който непрекъснато се променя, днес тук, утре – там, а понякога се обръща „нагоре с краката“ и от съвсем микроскопичен вирус. Свят, който никога не си остава същият, и… слава Богу.
