Очите на паметника на цар Самуил в София безславно угаснаха. След няколко години на добра служба, инсталираните диоди са изгорели, а подмяната им се оказа доста скъпа работа. Поне ако мислите, че 3 000 лева са непосилна сума за столична община. Ако някоя от многото „баш патриотични“ групи не се мобилизира, за да набере необходимите средства, рискуваме да изгубим една от новите забележителности на града. И тогава вече наистина светът ни ще е различен. Поне бързият преглед на публичното пространство през последните дни не показва особена мобилизация, нито пък признаци на исторически потрес или чувство, че нещо същностно важно за идентичността ни си отива необратимо.
Всъщност човек има основание да очаква по-бурна реакция. Особено ако стартовата презумция е за симетрия със страстите около откриването на паметника или поне относно точно този елемент на „авторското решение“. По-паметливите със сигурност си спомнят страстите исторически, които се разбушуваха тогава. Но е факт, че през последните години при всяко преминаване покрай паметника човек можеше да види любопитно оглеждащи се туристи, които снимат от различни ъгли и застават точно под погледа му и поглеждат нагоре. Така и не се спрях поне веднъж да чуя коментарите им, но те надали са и толкова важни. Много по-съществено е какво мислим ние за собствената си памет и как я опредметяваме. Няма особен смисъл да рестартираме тогавашните дискусии, но си мисля, че все пак остана едно общо усещане, че репликите на скопския исторически Дисниленд не са най-подходящата посока.
По-любопитно е ставащото сега. В досадата и тишината прозира начинът, по който си фокусираме публичното вниманието и влизаме, или не, в дискусии. Сякаш генерираната страст и шумотевица са по-важни от дълбокото ни усещане за дългосрочна значимост на някоя тема, въпрос или паметник. Трескавото впускане в шумни, дори истерични спорове изглежда по-съществено от трайните начини, по които си подреждаме и представяме историческата памет. Тези шумотевици може би спират някои от следващите политически и публични самодейци, които търсят евтино поле за мимолетна изява. Защото иначе досега популацията с все по-странни паметници щеше да е набъбнала още. Жалко е, че този проблем с паметника не създаде повече дебат. Щяхме да имаме възможност да видим дали той щеше да изглежда по различен начин от този при неговото издигане. Макар че отговорът е по-скоро предвидим и може би трябва да сме доволни, че си спестихме една поредна ненужна шумотевица.
Ще е интересно да видим и как ще реагират множащите се „патриотично-консервативни“ партии и политици на изчезването на светещия поглед. След като преди време той бе обявен за интегрална част от цялостната концепция на паметника, би било логично поне някоя да поеме временната му поддръжка. Или със своя патос да принуди общината да го направи. Далеч по-любопитно обаче е да видим дали и как тези нови политически претенденти ще променят цялостния ни разговор за историята. Вярно е че част от „обичайните заподозрени“ отдавна са се позиционирали в про-руска посока и там не можем да очакваме съществени размествания. Но има и нови играчи, които тепърва трябва да представят публичното си лице в това отношение. Тогава поне ще имаме някакъв повод за по-смислен дебат, който отива отвъд клишетата. За съжаление, имам подозрение, че цялата работа ще опре до това кой пръв ще се сети да плати едни нови диоди и да изпревари множащите се другарчета в този пренаселен полит сегмент. И надали в целия блясък на наново светещия поглед ще остане желание за банални разговори за история.
