Свилена Николаева е стажант към програмата на Редута.бг с ръководител Любослава Русева.
Преди известно време близък човек се пошегува, че трябва да стартирам блога „Аз съм българка в Италия и не крада“. Бих добавила: „И не проституирам“, с намигване към стереотипа.
Действително, аз съм българка в един от многото мултинационални градове на Европа, които са своеобразно гъмжило от племена и народи, стереотипи и етикети. Европа, „старата госпожа“, не е това, което беше. И твърде вероятно никога няма да бъде отново. Обликът й е завинаги променен от новите й обитатели, които се множат с всяка изминала година и я прекрояват, така че да се намери крайчец и за тях в „дядовата ръкавичка“. Трудно се получава да ни е топло и уютно на всички в тази дядова ръкавичка обаче, защото едни държат всеки да си знае мястото, други се опитват да не изпаднат от дупката на прокъсания пръст, а трети имат свои лични НЕразбирания към толерантността и спокойствието на останалите.
Едно време Джон Ленън пееше за това как всички ще живеем в мир и разбирателство заедно, как няма да има различни страни и езици. Той се нарече мечтател, но ето че неговата визия започна да се превръща от утопия в реалност. Само дето картинката не изглежда толкова идилично. Хванати за ръце братя от всички националности – тъмнокожи (моля да бъда извинена, ако не използвам политически коректния термин, но вече не съм наясно кой точно е той), жълти, бели и прочие цветове, една дъга от цветовете на човечеството. Човечеството обаче се е доказало в способността си да превръща всеки силно теоретичен модел за утопия и братство в адска машина. И днес Европа, възжелаваната обетована земя (като изключим особения Балкански регион), е на прага на едно настояще, за което не е била готова. А по-скоро е била хваната неподготвена и сега й се налага с трудност да импровизира решението за това как да живеем заедно.
Представете си, че едни хора имат градинка – хубава, спретната, разграфена и много приветлива. После идват едни други хора, защото в тяхната градинка няма зарзават и те бедстват. На стопаните, как да е, не им е много приятно, но приемат пришълците. Може да не ги смятат за равноправни, но ги приемат. Тия земевладелци са малко даже наивни. И през ум не им минава, че новодошлите ще им покажат нагледен урок за лъжа, кражба, престъпни схеми. Хубавата, спретната градинка започва да се превръща в „разораната целина“. Пример – Барселона, перлата в короната на Каталуния, възпята в стихове и песни, се превръща в опиканата и оповръщаната Барса, претъпканата до последния сантиметър Барса, с опнатите в самия й център опърпани дрехи, с миризмата на манджа, с опитните джебчии, с балканските просяци. И тогава какво се получава? Стопаните са бесни, защото и без това не са канили новодошлите. Нещо повече – в очите им се чете вече страх и обратното на търпимост. И това е нормално, съгласете се. Ако вие имате нещо хубаво и някой го сравни със земята, няма да ви се хареса.
Подобно на местните тук, аз също не бях подготвена за много от нещата, на които щях да стана наблюдател, и за доста обстоятелства, с които щеше да ми се наложи да се съобразя. Избирайки си жилищен квартал, предпазливо се оглеждах да е с преобладаващо „местно“ население. Никога не съм си представяла, например, че ще изпитвам страх да изляза навън, отвъд пределите на „моят дом, моята крепост“. Но въпреки внимателно избраната локация, всекидневието ме среща с гледки, които в София могат да бъдат забелязани само по знаковия булевард „Мария Луиза“. В разгара на работния ден по улицата щъкат единични часовои от видимо неиталиански произход, както и групи от млади мъже, пак с нероманска кръв, сбрани по силата на незнайно каква тайна завера. Никога не съм предполагала, че ще трябва да измислям алтернативни, „по-неопасни“ маршрути. Никога не съм вярвала, че нещо ще ме отучи да се гримирам (ерго, да привличам внимание). Не мога и да си представя сега да нося рокля или пола. Никога досега не съм впивала пръсти в чантата си в автобуса, в който няма и един италиански гражданин (те са по колите), а около мен се говорят всички езици на света, най-вече трудно произносимите. И все пак, „никога“ на новия европейски език е „сега“.
Тъй като през дневните часове – освен господинът, който очевидно пише роман, и плешивата госпожа, която все си намира работа на прозореца, – аз също не съм на „стандартно работно място“, мога да представя кратък опис на случващото се на една обикновена улица в един голям италиански град в рамките на един час:
1.Женски субект (с вероятен румънски произход) на колело с ремарке прави обстойна визитация и инвентаризация на всички контейнери по улицата.
2.Отсрещна кооперация, простряна фланелка на „Ювентус“. Субект с неидентифициран пол изува чехли и намята неизвестна ми религиозна роба, сяда, коленичи, става и в този порядък прави 3 серии по 10 повторения.
3.Звъни се на вратата, отивам да отворя – посреща ме празното пространство. Ясно, проверка на присъствието и готовността за реакция на домакинствата.
4.Мъжки субект от цветнокож произход върви с небрежна походка по улицата, вижда притворена външна врата, отваря, надзърта, продължава по пътя си (връща се след 10 минути).
5.Повторна визитация и реинвентаризация на контейнерите, този път от мъжки субект.
6.Мъжки субект с реге произход паркира зверски неправилно, възпрепятствайки това евентуално право на други две коли. Възрастен италиански гражданин наблюдава гениалната маневра, но се прави, че това не го касае, ама никак.
7.Религиозна обредност – 3 серии по 10 повторения.
8.Две враждуващи групи младежи от арабски произход се съглеждат от двете страни на улицата, крещят си колкото им глас държи. Разочароващо – нищо не се случва.
9.Отивам да занеса палто на химическото. Младеж изскача от входа на арабския бар/магазин (?!) и ми говори неща, които, слава на бога, не разбирам. На връщане с радост и облекчение затварям вратата след себе си и проверявам неколкократно дали е заключена.
- Визитация и реинвентаризация на контейнерните съоръжения 3-та част – качествен контрол.
Има една проста истина и тя е, че всеки иска да живее красиво, подредено и спокойно. Никой не иска да живее в страх. Страхът сковава. Той е летаргията на духа.
Разбира се, медалът има и друга страна. Ние може и да искаме да консервираме Европа в нейния красив и полиран вид като от пощенска картичка, но светът се променя. Глад и война са понятия, които ни звучат някак далечно абстрактни – чели сме и слушали за тях, гледали сме ги на картинка, но нямаме представа за истинската им бруталност. Затова и съчувствието ни трае фракция от минутата. Макар и вече на европейска земя, много от новодошлите водят битка за оцеляване всеки ден. Винаги има някой, който в равенството е по-равен от другите – азбучна истина. Без да съм отворила уста, за да се издам, че не съм от тук, не рискувам да започнат да валят мисловно сковани модели и клишета. Някои обаче единствено по силата на цвета на кожата си задействат манифактурата на скепсиса и квалификациите. Тези някои стоят пред всеки хипермаркет в очакване да върнат количката ти, за да сложат в джоба си 1 евро. Същите някои си купуват по няколко пакета паста (най-евтиното) и нищо друго.
На „старата госпожа“ й се наложи да осинови хиляди подсмърчащи, прииждащи със салове или вмирисани автобуси сирачета. Сирачетата на света, които са си лягали с надеждата, че там някъде има неразмирно и обещаващо изобилие късче земя. И с риск за живота си някои от тях го достигнаха. Тук има едни хора, които все още се усмихват и поздравяват любезно, въпреки че земята им и градовете им отдавна не приличат на това, което са били десет години по-рано. И двете страни имат своята неоспорима истина, но фактът е, че се налага да живеят рамо до рамо.
Така че „толерантност“ в реалния живот ми звучи като понятие, измислено от някой бял мисионер с аристократичен произход. Малко празно откъм истинско съдържание. Европа, и ние като нейни съставни единици, явно ще трябва да измислим валидна обменна валута на доверието, търпението и разбирането към другия.
