В крайна сметка всички битки във всички времена и по всички места са били за това в каква пропорция да са разпределени свободата и сигурността. Тези две основни съставки на обществения живот са свързани като двете страни на аптекарска везна – увеличиш ли свободата от едната страна, от другата сигурността веднага намалява. И обратно. Онова, което беше преди 1989 година и това, което е след 1989 година, си имат свои имена, но същественото, което се случи тогава е, че се размениха местата на сигурността и свободата. А човек така е устроен, че когато има от едното, жадува за другото. Така същите хора, които навремето пееха „45 години стигат“, защото не им стигаше свободата, сега носталгично си спомнят онези 45 години, защото не им достига сигурността.
И докато сме напълно наясно в какви отношения са свободата и демокрацията, то нямаме никаква представа как се променя пропорцията „свобода – сигурност“ по време на извънредно положение в условията на демокрация. Ясно е, че целта на едно извънредно положение е да увеличи сигурността и тъй като сборът от тези две величини е винаги 100, очевидно свободата ще намалее. Но с колко? И в кои свои проявления? Свободата да се придвижваме? – ясно беше от самото начало, че тази свобода ще ни бъде ограничена максимално, за да не щъка заедно с нас заразата насам-натам. Свободата да се събираме? – това също е логично да бъде ограничено и то беше. Свободата да се събираме под черковен покрив? – това може, оказа се. Свободата да се заразяваме, като облизваме една и съща лъжичка за причастие също не ни беше отнета. За свободата да ходим с неприкрито лице под открито небе поспорихме доста, като че ли това е някаква основополагаща в живота свобода, а не става дума за някаква си маска. Но една наистина основополагаща свобода – свободата на словото, остана в кьошето на всичките ни дискусии до края на миналата седмица, когато Йордан Цонев много спокойно и загрижено за човешкия живот каза, че и тя е допустимо да се ограничи. Когато Цонев говори, той трябва да бъде слушан много внимателно, а не със стария предразсъдък, че всичко, което излиза от неговите уста е „мента“. Не е мента, шербет е – лее се и подслажда живота на управлението. Управлението, казахме, а не управляващите, защото тези две неща не винаги съвпадат, управляващите се сменят, а управлението е винаги от страната на Йордан Цонев. Хора, които подценяват този факт, се изненадаха, че политик си позволява в най-политическото предаване на обществената телевизия да одобрява ограничаването на свободата на словото и даже предположиха, че човекът малко се е разгорещил и попрекалил. Други обаче бяхме абсолютно наясно, че това е сигнал и зачакахме да видим колко бързо и какво ще се случи.
И то започна да се случва.
Колкото и да е странно не започна с медийни личности, за които веднага се сещаме, щом стане дума за ограничаване на свобода на словото. Започна с обвинение към професор Асена Стоименова, председател на Българския фармацевтичен съюз за това, че в две интервюта е „посочила неоснователни твърдения за очаквана липса на медикаменти в условията на извънредно положение.“ Я пак! Неоснователни твърдения за очаквана липса на медикаменти, тоест позволила си е да ни притесни в и без това притеснителното извънредно положение, че някои лекарства може и да привършат, защото народът се запасява не като за една, а като за десет пандемии. Впрочем подобни тревоги има и се обсъждат и в административната сърцевина на Европейския съюз в Брюксел, но това не попречи на проф. Стоименова да бъде наложена 20 000 лева парична гаранция. Стана точно това, което Йордан Цонев промърмори в „Панорама“, когато изрече, че е допустимо ограничаване на свободата на словото. „Не нужно всичко да се казва, може и да се премълчи“ – това тогава препоръча депутатът от ДПС. А проф. Асена Стоименова не премълча. И ще бъде преследвана за въздържане от премълчаване. Това е толкова абсурдно, че човек наистина започва да се чуди – а може би това му е природата на извънредното положение?
Неудобно за много неща, извънредното положение се оказа удобно за куп други. Например за почистване, изчистване и разчистване. Датиращият от две години конфликт между тогава новият генерален директор на БНТ Емил Кошлуков и предаването за култура, стаен след припламналата завръзка, едва сега намери подходящо време за развръзка. Водещите Александра Гюзелева и Димитър Стоянович са свалени от екран – това беше съобщено като факт. Оттук нататък нищо не е сигурно – и двамата свалени, и техните началници не съобщиха нищо конкретно: завинаги или временно са свалени, с каква процедура е станало това, те сега във временен отпуск ли са или безработни…Живеем в извънредно положение и всичко е временно, всичко е възможно – това обяснение витае около свалянето на двамата известни водещи от екран. А най-вероятно зад това стои съвсем друга сметка – Емил Кошлуков, вече като опитен бюрократ, тества какво е общественото мнение за разправата с непокорните от културата. И да речеш, че Стоянович и Гюзелева са някакви гласовити опоненти на медийната власт или разпищолени ползватели на свободата на словото. Нищо подобно, те са просто кадърни, добри в работата. Тези качества обикновено не вървят заедно със слугуването на началството. От такива хора можеш да се отървеш най-лесно в период, в който всички са заети да броят заразени, умрели, тествани и нетествани.
В Нова телевизия остана малко за разчистване, но кога, ако не в извънредно положение е подходящо да се случи това. Водещата Мирослава Иванова е журналистка с известно отношение към свободата на словото. Преди година тя каза, че премиерът Бойко Борисов не е прав, когато заявява, че свободата на словото е проблем на самите журналисти и те трябва да го решат помежду си. Не, това не е вътрешнозаводски проблем, противопостави се Мирослава Иванова, а бумеранг, който се връща към обществото. Бумерангът на обществено безразличие се върна и удари самата нея, Мирослава Иванова също е свалена от екран. Както и Галина Щърбева, Мария Йотова и Живко Константинов. И тук неяснотата е пълна – какво означава свалени от екран? Означава, че са в престой, но не ме питайте какво е в случай престой, защото и това е някакъв нов статут, възможен в рамките на извънредното положение.
Вирусът, който наложи извънредното положение, няма да си тръгне скоро, това вече е ясно за реалистите. Вирусът ще бъде тук дълго и мъчително, ту затихващ, ту нападащ. Ще бъде тук по-дълго, отколкото може да е едно извънредно положение, защото ще стане част от живота, а няма как животът да се живее по извънредни правила. Затова трябва да опазим от извънредното положение онези свои свободи, които са ни много важни. Свободата на словото е важна, много важна – защото без нея не може да съществуват всички останали свободи.
