Обърканата прогноза води до грешни решения. Предполага се, че подобно банално заключение отдавна е изострило вниманието на всички, които се занимават с това да описват случващото се около нас и да предлагат възможни пътища напред. Анти-системните шокове ала Брекзит и ала Тръмп предизвикват внезапна необходимост от бързо осмисляне, независимо от степента на подценяване на довчерашните знаци за проблеми и дълбочината на моментния ни анализ. Трескавият свят на социално-медийната истерия и политическата паника изискват бързи дефиниции и бързи решения. Натрупват се достатъчно мнения и оценки и вече се оформя ясен консенсус, свидетели сме на бунта на изоставените. Бунтът на тези, които не „хванаха влака“ на ускорената глобализация, не виждат място за себе си в това, което се задава и все повече недоволстват срещу архитектите и печелившите на „смелия нов свят“. Общността на губещите се определя през няколко, основно икономически процеси като деиндустриализация, износ на работни места и автоматизация, които водят до индивидуална и колективна безпътица на бившата работническа класа и по-ниските слоеве на средната класа. Това е в сърцевината на новия консенсус, но подобно на предишни такива и той е твърде едномерен, непълен и дори сгрешен.
Съвременното недоволство е родено от залеза на индустриалната икономика и милионите, загубили своето място в нея и обществото и принудени да „преправят себе си“, за да оцеляват. Този процес има вълнообразен характер и се развива от поне две десетилетия, а в момента сме свидетели на неговите последни проявления. Той е свързан с намаляването и постепенното изчезване на цяла поредица масови индустриални производства (автомобилостроене, тежки индустрии, машиностроене и други), свързаните с тях стопански предприятия и екосистеми, както и цялостните социални и културни общности около тях. Заместващата икономическа активност в ниско-сегментни услуги не може да възстанови нито нивата на благоденствие, нито усещането за необратим срив в цялостната околна, социална среда. Стагниращи доходи допълват картината, а в много райони и вълни от нова имиграция (например, в Уисконсин и Мичигън или по-малките градове на северна Англия), които усилват недоволството. Така изглежда доминиращия икономически наратив на ядосаните недоволни, нарушили своята десетилетна политическа пасивност по време на британския референдум и последния американски президентски вот.
В този разказ има обаче поне два липсващи перспективи, заслужаващи внимание. Едната е подминаването на по-ранните вълни от подобни размествания най-вече през 80-те години на миналия век, когато цели добивни индустрии в западна Европа започват да изчезват. Очевидно пазарната ре-интеграция на тогава засегнатите е достатъчно успешна, защото тогавашния политически пейзаж не регистрира особено остри вълни на недоволство. Втората отсъстваща перспектива е по-съществена и тя е свързана с радикалното разделяне на икономическата съдба на днешните губещи от тази на много техни сънародници в рамките на националната икономика. Вътрешното разделение между тези, които са интегрирани в глобалната икономика и тези, които остават зависими от националната се изживява болезнено от втората група. Това води не просто до драматично различни нива на доходи, но и често несъвместими начини на живот. Заетите в сектори като финанси, правни услуги, креативни индустрии, ИТ и други имат много по-положително отношение към глобалната икономика, имат образованието и уменията да оцеляват в нея, както и достъп до далеч по-многообразен, интересен и динамичен начин на живот. В този смисъл, тук става въпрос за разделение, което изглежда почти непреодолимо, за движение по различни траектории, които нямат пресечна точка, за разделяне в отделни културни светове. Двете групи имат наглед несъвместими залози в националната икономика, макар доскоро да са били едно цяло.
По този начин звучи възникващия публично-политически консенсус за ефектите от глобализацията и техните политически последствия. Понякога се чуват и гласове, които боравят с малко по-нюансирана картина и към икономическите аргументи прикачат теми като имиграция, култура и идентичност. И в САЩ и във Великобритания нивата на подкрепа за Тръмп и напускане на ЕС бяха пряко обвързани с нарастващата имиграция или очаквания за такава. Например, в повечето щати от „Rust Belt“ именно комбинацията от намаляваща заетост и нарастваща имиграция създаде климата, в който посланията на новия президент получиха висока подкрепа. Във Великобритания картината е малко по-сложна. Там подкрепата за напускане беше висока и сред тези, които не са били свидетели на високо темпо на нарастване на имигрантите, но очевидно тук хората просто са мислили с проекции в бъдещето на актуални тенденции. Проблемът с имиграцията обаче далеч не се мисли само през икономическа призма, за все повече европейци това е „входна точка“ към много по-широката тема за размествания в националната идентичност, културния баланс и посоките на развитие на техните общества и проекции за това как те ще изглеждат след десетилетия. Подобна разширена и по-нюансирана диагноза за политическите турбуленции комбинира икономическите аргументи със социални и културни през процесите на имиграция и оценките за потенциала за интеграция на пристигащите в западните общества.
Много по-малко внимание обаче се обръща на трети, особено важен елемент от актуалната формула на недоволството. Става въпрос за апела за укрепване на националната държава, но не просто като национална общност, а като управленски капацитет и функции. По-стесненото разбиране за суверенитет се завръща и много европейци са недоволни от необратимото според тях отслабване на способностите на националната държава да решава проблеми, да влияе, да дава директни и непосредствени знаци за своето място и полезност. Отдаването на суверенитет по посока на наднационални структури като ЕС се възприема като игра с нулев резултат, а ползите от този процес се подценяват и игнорират. Независимо от това очевидно е достигнат някакъв праг на недоверие към този процес и все повече граждани искат да видят по-ясна, решителна и концентрирана държава. Подобни нагласи стоят зад призивите от британската кампания около референдума (‘Take Back Control“) или пък реториката на Марин льо Пен за „стратегическата държава“. Това измерение не е от такава важност в американския контекст, поради местната политическа култура и отношение към силата на федералните структури и баланса между граждани и държава. Исканията за укрепена, силна национална държава са логично продължение на песимистичните икономически, културни и социални очаквания на недоволните от случващото се и придават завършеност на тяхното разбиране за настоящето и очакванията им за бъдещето.
Прибързаните оценки и заключения от актуалната вълна на политическо недоволство очаквано ще доведат до неточни, непълни и недостатъчни политически реакции и политики. Става въпрос за нещо повече от бунт на изпадналите от поредната вълна „съзидателно разрушение“. Той е доста по-широк в своите основания и възприятия, независимо колко настървено аналитичната общност се опитва да ги деконструира. Най-важната задача в момента остава пълноценното им разбиране и формулиране на начините за реакция. Истерията и бързината не са особено добри съветници в този процес.
