Едно писмо от първите дни на 2020 г. остана някак без внимание, въпреки че е дълбоко поучително, особено от гледна точка на последните събития в България. Написал го е Симеон Сакскобургготски до група търновски ентусиасти, които участвали в „освежаването“ на детската белодробна болница „Царица Йоанна“ в Трявна. За него научихме от самите доброволци, а писмото гласи: „Инициативата Ви да помогнете за спасяването от разруха на единствената у нас детска болница за белодробни заболявания, която бе построена благодарение на моята майка, е повече от похвална и трябва да бъде пример за добро! Радва ме, когато виждам подобни инициативи от млади хора, които не търсят облаги! Предайте моля на всеки един от участниците моята благодарност. Също така бих се радвал да мога да помогна на тази инициатива.“
Един от доброволците разказва пред dnes.bg как месец по-рано с него се свързал асистент на Симеон Сакскобургготски, за да сподели, че „той е бил много развълнуван и впечатлен от нашата кампания“ и затова „поискал да изпрати благодарствено писмо на организаторите“. Последните пък, живот и здраве, през пролетта възнамерявали да потърсят „предложената от Двореца „Врана“ помощ“, понеже болницата не се нуждаела единствено от пребоядисване. Материалната база е остаряла, изразяват се те леко евфемистично, но за сметка на това г-н Сакскобургготски е далеч по–конкретен – болницата е пред разруха, пише самият той.
И двете страни, както се вижда, са изключително развълнувани, съвсем основателно. Около 60 души, които са се захванали да освежават фасадата на лечебното заведение, са искрено поласкани от благодарностите на Негово Величество, а Негово Величество очевидно няма как да не е трогнато от усилията им да се погрижат за болницата, построена с почти цялата зестра на майка му. Възторзите, иначе казано, са разбираеми, само дето в задачата все пак се пита: не управляваше ли по едно време Симеон Сакскобургготски и, ако да, защо тогава „Царица Йоанна“ в Трявна е в окаяно състояние? Че и още се пита: забравили ли са въпросното управление доброволците, щом примират от височайшето внимание, а ако не, тогава не намират ли някаква връзка между едното и другото?
Уви, писмото мина покрай скандалите с тридневен срок на годност и ловко се промуши между текущите кризи – та кой ще ти гледа разни писма, пък било те и царски, когато в Перник няма вода, България диша боклук, а най-богатият ни сънародник в крайна сметка се оказа не чак толкова недосегаем, колкото си мислехме и той самият си въобразяваше. Тези обстоятелства обаче ни най-малко не променят факта, че в основата на всичко гореизброено – да, твърдя го убедено, – е и Симеон Сакскобургготски. А това прави любезното му писмо до великотърновските доброволци извънмерно цинично, до степен на неописуемост дори, защото колкото и години да са минали от вършеенето му на политическата нива, той пося проблеми, чиито отровни плодове консумираме обилно и днес.
Впрочем „царят“ (слагам го в кавички, след като той сам предпочете да консумира власт в качеството си на републикански министър-председател) беше пределно ясен още в началото на своето управление. Въпреки че в предизборните времена щедро обещаваше данъчни облекчения и нулеви ставки, впоследствие бяха приети промени в точно обратния дух. Намалението на данък печалба споходи само едрия бизнес, а малките фирми бяха шамаросани с новите патентни такси и таксите за търговия. „Обикновените хора“ пък получиха масово повишение на имуществените данъци, замазано със символично облекчение по скалата за облагане на общия доход. Знаков беше и фактът, че първият закон, който НДСВ пъргаво внесе в парламента, беше този за хазарта, като се положиха неистови усилия данъкът за всякакви „игри на късмета“ да се намали. Допълнително министърът на държавната администрация, който идваше от средите на „Мултигруп“, се опита да прокара проект за правителствено постановление, което да вдъхне живот на Съвета за икономически растеж към МС, доминиран от бизнесклуб „Възраждане“ (в него, разбира се, видно място заемаше подгоненият сега Васил Божков ). А най-любопитното е, че това тогава съвпадна с доклад на Световната банка, в който България фигурираше в група страни с концентрирани политически режими и липса на конкурентна демокрация и където брилянтно се разясняваше каква е причината за това:
„Някои групировки реализираха значителни печалби… Тези възможности за възползване от изкривяванията, предизвикани от частично реформираната икономика, са достъпни само за малцина избрани и за онези в близки отношения с политици, които са в състояние да ги поставят на това място. В резултат на това печалбите се концентрират в много малка група хора… Способността на такива групи да запазват изключителните си облаги се базира на способността им да влияят върху политическите процеси и в изключителни случаи да завладеят ключови за държавата институции. Така те олицетворяват критичното взаимодействие между политиката и икономиката в процеса на прехода…За да не се създадат условия първоначалните печеливши да държат частично реформираната икономика в изкуствено равновесие, политическата система трябва да ограничи властта на всяка малка група, която се опитва да завладее държавата.“
Естествено, опитът на родната „малка група“ да „завладее държавата“ (както и успя в самото начало на прехода и особено под формата на Г-13 по времето на Беров) не начена със сформирането на клуб „Възраждане“. Първият изстрел за започването на лов за дивиденти беше даден много преди парламентарните избори през 2001 г., когато и без разходките на гражданството до урните вече беше близко до ума кой ще управлява държавата. След получения „агреман“ на кадъра на „Мултигруп“ за министър на държавната администрация съмнението, че той ще прокарва интересите на старите муцуни, се превърна в убеждение. Впоследствие се набиха на очи и добрите отношения между шефа на премиерската канцелария Стоян Ганев с президента на „Нове холдинг“ Васил Божков (дали плодове и при назначаването на Георги Петров с известния прякор Тъпото за шеф на хазарта), за да се стигне до паметната среща между „възрожденците“ и царя-премиер, на която беше договорено създаването на съвета.
Между другото, репликата „България вече не е същата“ е едно от най-честните самопризнания на самия Сакскобургготски. Тя прозвуча в мига, щом се разбра, че на 17 юни 2001 г. 43% от гласувалите са пуснали бялата бюлетина с две жълти ивици със същото упование, с което месец-два по-рано припадаха на опашките пред чудотворната икона на Света Богородица Троеручица от Йерусалим. Наближаваше полунощ и лично Царят трябваше да възвести Чудото, като посланието „България вече не е същата“ идеше да сложи екстатичната точка на очакването, да придаде сакралност на това светло политическо възкресение. От нейния политически Великден обаче не последва радост, не се усети благодат, доколкото година по-късно Възкресението се оказа по милиционерски грубо провеждана реставрация, а Възраждането – име на бизнесклуб, да повторим, при това в кавички…
Е, точно между тези кавички попаднаха не само бързото и несимволично увеличение на доходите, големите чужди инвестиции и новият морал, и не просто темпото на прехода, а посоката на този преход и фундаментът на модернизацията ни. Извърши се гигантска подмяна, която роди политически, икономически, социален, но и естетически проблем. Превръщането на царя в министър-председател, а сетне и в партиен лидер, срина харизмата му до равнището на обикновения популизъм и откритата демагогия. Премиерът Сакскобургготски не се прелегитимира, а делегитимира Симеон Втори, като приземяването на образа се превърна и в бламиране на подобието. До голяма степен именно Симеон стана и лакмусът, чрез който се разбра колко бързо може да се пропилее постигнатото. Видя се също така, че едно управление няма как да разчита единствено на личната преданост към един човек, нито че е възможно то да бъде просто и само експертно, ако не изповядва общ идеен принцип и не изпитва уважение към институционалното.
Още при сглобяването на НДСВ, което първоначално носеше името на патрона си, беше налице фабричен дефект – без ясна платформа, без първоначално консолидиране на „кадровата банка“. Налице беше и най-логичният резултат от успешното превръщане на един фантом, влязъл почти контрабандно в политиката, в реална структура от клиентелистки мрежи. Налице беше, най-сетне, и целият идейно-политически еклектизъм, който позволяваше на НДСВ днес да е „център“, утре да скочи „вляво“, а вдругиден да се събуди като нещо „дясно“.
Но основният проблем, който произтече от това управление, през чийто заден ход влязоха немалко съмнителни фигури, а ДПС фокусира в ръцете си прекомерно много власт, се състоеше в съзнателния отказ от модерна държавност. Правенето на политика на тъмно се превърна в нещо, което се подразбира от само себе си; призраците от миналото получиха възможност за реванш. Обитателите на атракциона „Джурасик парк“ наченаха да уреждат в парламента интересите на уж бившите си работодатели и тайни служби, възстановяваха паметниците на Георги Димитров, раздаваха си ордени, купуваха футболни отбори и вестници. С тази менажерия на врата царят заприлича досущ на президента на имперското галактическо правителство от „Пътеводител на галактическия стопаджия“, описан като „един фигурант, чиято служба не се състои в това да упражнява власт, а да отклонява вниманието от нея“…
Въпреки това НДСВ си изкара мандата и дори се намести в тройната коалиция, погазвайки обещанието си да бъде „алтернатива на БСП“. Направи го по една съвършено проста причина: само властта можеше да удържи целостта на тази нестабилна конструкция, само тя беше в състояние да замаже пукнатините. Извън нея шансовете за оцеляване бяха много малки, което в крайна сметка се и случи, когато публиката си направи нов кумир от Борисов, пак „царско“ творение. А като стана дума за творения, от същата лаборатория на политическия д-р Франкенщайн се пръкна и Пеевски, който още на 21-годишна възраст стана съучредител на младежкото НДСВ, за да се превърне към днешна дата в алфата и омегата на държавата.
Още през 2008 г. обаче 23-ма „видни българи” (по вестниците) отбелязаха тържествено седмата годишнина от влизането на Симеон Сакскобурготски в политиката. Че и написаха панегирик: „Улисани във всекидневието на ожесточени и често безплодни политически борби, във време, когато стихията на тоталното отрицание безпощадно и несправедливо руши обществени авторитети и обезсмисля големи политически идеи и принципи, често пъти не си даваме сметка за насъщната нужда на обществото от подходящи държавнически примери за подражание.“ На пресконференция навръх „историческия 6 април“ видните се зарекоха и „да продължат делото и примера на Симеон Сакскобургготски“, нищо че две години по-рано стана достояние интересен запис на телефонен разговор:
Черани: Пак отивам в България, защото ние имаме телефоните, самолетите, онова, как се казваше, по дяволите. Болницата, диализата…
Виктор Емануил: Но той (Симеон – бел.ред.) иска само да печели от това и толкова… Той блокира всичко това, защото видя, че няма да получи от нас директна парична облага.
Черани: Не е вярно, защото аз му предложих пари и му дадох пари за изборите. Спомняш ли си, че отидох в България да му ги занеса? Той взе парите и освен това загуби изборите.
Виктор Емануил: Не можем ли да го направим без царя?
Черани: Той е този, който поддържа правителството, разбираш ли? Аз социалистите не ги познавам. Аз си загубих четири или пет години да развеждам министрите му по света. И сега пак всичко зависи от него. Първо иска да получи парите в чужбина, а не в България. Защото той се прави на много готин, но е задник и кучи син!”…
Най-смешното е, че този разговор „изтече“ горе-долу в разгара на преименуването на улици на остров Сардиния, защото сардинците решиха да скъсат с италианската кралска династия. След като се почувстваха обидени от нейния престолонаследник Виктор Емануил, който обяви, че „смърдят като кочове“, тези горди хора зачеркнаха веднъж завинаги братовчеда на Сакскобургготски. Доста категорично решение, впрочем, защото той не беше организирал афера с външния дълг на Сардиния, нито концесия с португалски консорциум за успешното недовършване на една магистрала. Не беше задвижал и приватизация на „телефонията“, за да я препродаде на четворно по-висока цена. Виктор Емануил не разполагаше и с министри, доведени от „чичо Спас“, „вуйчо Ник“ и „генерал Любен“, които да са заснети на яхта, докато шляпат карти с бандити. В края на краищата той не бе излъгал сардинците и с обещания за „800 дни“ и „нов морал“, нито ги заглавичкваше с „малки демонстрационни проекти“, докато си върне собствеността върху острова с „документи от интендантството“. Казал само, че сардинците понамирисват, което може и да е вярно…
И да е така, тяхното обаче е нищо в сравнение с онази тежка, неприятна миризма, която се понесе от политическия и изобщо публичния ни живот. За която заслуга, да потретя, има и „царят“. Той успя да прокара свой изцяло частен проект като публичен и да намери идеална среда в лицето на българската политическа класа, за да представи интересите на собственото си семейство като обществени интереси. И не само на тях. Кой и защо вдъхна живот на проекта „Сакскобургготски“, би трябвало да е ясно отдавна, но и отдавна, изглежда, българинът е изгубил интерес към това, забравил го е или го е приел за нещо нормално.
Тъкмо последното – приемането му за нормално, е и същинският ни проблем. Да приемеш за нормално, че в качеството си на премиер един човек не се е погрижил дори за болница, построена с парите на майка му, а иначе окайва докарването й до разруха, е тежка диагноза. А да се чувстваш поласкан, че същият човек ти благодари, задето си отишъл поне да я боядисаш, е направо патология. На подобна подигравка могат да се подложат единствено хора без грам здрав разум и без капка самоуважение, нали? А като добавим и боядисването на фасади – прекрасна българска метафора, когато става дума за отпор срещу разруха, – трогателно автоиронична и абсолютно заслужена.
