Кишор Махбубани и Лоурънс Самърс
Превод: Владимир Шопов
В последно време настроението на по-голямата част от света е тягостно. Хаос в близкия Изток, който води до стотици хиляди смъртни случаи и милиони бежанци; непредсказуеми терористични атаки по цял свят; геополитическо напрежение в източна Европа и Азия; край на дългия цикъл на високи цени на ресурсите; забавяне на растежа в Китай; и икономическа стагнация в много страни – комбинацията от всичко това усилва дълбокия песимизъм относно днешния ден и, което е по-лошо, относно бъдещето.
Историците, които ще гледат на този период през призмата на следващите генерации ще бъдат обаче вероятно учудени от широко разпространените чувства на тягост и обреченост. По силата на повечето обективни индикатори за човешко добруване, последните три десетилетия са най-добрите в цялостната ни история. Все повече хора на все повече места се радват на по-добър живот. И това не е случайно – защото независимо от предупреждението на Самуел Хънтингтън, случилото се през живота на последните няколко генерации не е сблъсък, а синтез на цивилизациите.
Казано по-просто, великите световни цивилизации, които имаха отделни и разделени идентичности имат все повече припокриващи се общи пространства. Повечето хора по света имат сега същите амбиции като западните средни класи: те желаят децата им да получат добро образование, да си намерят добра работа, да водят щастлив и продуктивен живот като членове на стабилни и мирни общности. Вместо да се чувства потиснат, Западът трябва да чества феноменалния си успех, заради интегрирането на основните елементи на своя светоглед в този на другите велики цивилизации.
Походът на разума, отключен от Запада по времето на Просвещението се разпространява в глобален план и води до възникването на прагматични култури във всяка част на света и позволява допускането за възникване на стабилен и устойчив ред, основан на правила и норми. Нещо повече, имаме основателни причини да смятаме, че следващите няколко десетилетия ще бъдат още по-добри за човечеството от изминалите – при условие, че Западът не загуби увереност в своите ключови ценности и не се оттегли от глобалните си ангажименти. Най-голямата опасност на настоящия песимизъм е следователно това, че може да се трансформира в самосбъдващо се предсказание, водещо до страх и оттегляне вместо опити за укрепване на съществуващата глобална система.
Произходът на съвременната епоха е в трансформацията на Запада по време на Ренесанса, Просвещението и индустриалната революция. Никоя друга цивилизация не може да претендира за създаването на модерността. Тя не е резултат на някакво благородно намерение за възход на човечеството като цяло; има множество проблеми, които бяха част от този път, а внезапното разпространение на властта на Запада по целия свят имаше някои ужасяващи последствия за различни култури и региони. Все пак, крайният резултат бе дифузията на модерния светоглед, който се уповава на науката и рационалността, способни да разрешават проблеми в полза на всички хора по света.
Например, само допреди половин век съществуваше глобален сблъсък между икономически идеологии. Бившият лидер на СССР, Никита Хрушчов настояваше че държавата е по-добра при осигуряването на базови блага за гражданите в сравнение със свободния пазар, но днес подобно твърдение предизвиква смях. Пазарната икономика направи китайските и индийските работници много по-продуктивни в сравнение с времената на Мао Дзедун или Джавахарлал Неру, първият индийски премиер. Обществата вече приемат елементарния факт, че работниците имат нужда от материални стимули, за да са продуктивни, което пък води до по-високо усещане за собствено достойнство и самооценка. Огромната част от човечеството е грамотна, донякъде мобилна и има достъп до световната съкровищница от съществуващо знание. Почти половината от всички пълнолетни хора в света притежават мобилен телефон, а вече има повече свързани мобилни апарати, отколкото хора на нашата планета.
Междувременно, разпространението на науката и технологиите подобри човешкото съществуване и достойнство. Повечето хора възприемаха живота си като отблъскващ, брутален и кратък. Днес продължителността на човешкия живот буквално нараства стремглаво в целия свят. Детската и майчината смърт драстично намаляха благодарение и на разпространението на хигиенните стандарти и изграждането на модерни болници. По данни на фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, към 1988 година полиото е било повсеместно разпространено в 125 държави; днес техният брой е две. Ако изключим талибаните и някои общности в САЩ, полезността на ваксините се приема от всички и е част от общия консенсус за ползите от западната наука и технологии.
В по-общ план, разумът все повече измества суеверието. Хората по света вече рутинно правят анализ на разходите и ползите, когато търсят решения на своите проблеми и това води до постепенно подобряване на резултатите във всички области, от селското стопанство до социалния и политическия живот. Това обяснява и драматичното дългосрочно намаляване на броя на повечето видове конфликти и насилие, документирано от харвардския учен Стивън Пинкер.
След робството и затвора, бедността е най-деградиращото за човека състояние. През 2000 година, генералният секретар на ООН, Кофи Анан, обяви намаляването с половина на глобалната бедност към 2015-та като една от амбициозните цели на плана за развитие за новия век. Тази цел е отдавна изпълнена, а националният съвет за разузнаване на САЩ предсказа, че крайната бедност ще бъде още повече редуцирана към 2030 година. Подобно нещо ще представлява едно от най-забележителните развития в човешката история. Междувременно се очаква глобалната средна класа да нарасне от 1.8 милиарда през 2009 година на 3.2 милиарда души през 2020-та и на 4.9 милиарда през 2030-та. Детската смъртност в света намаля от 63 на 1000 през 1990 година до 32 на 1000 през 2015-та. Това е намаление от повече от четири милиона детски смъртни случаи на година.
Но вместо оптимизъм в резултат на този напредък, човек в днешно време на Запад по-често среща песимизъм, който е свързан с три актуални предизвикателства: турбуленциите в ислямския свят, възхода на Китай и вътрешно-западната икономическа и политическа склероза. Този песимизъм е обаче неоснователен, защото нито едно от тези три предизвикателства не е непреодолимо.
Модернизиращи се мюсюлмани
Мюсюлманският свят, от Мароко до Индонезия, включва 1.6 милиарда души, малко над един на всеки пет жители на планетата. В огромното си мнозинство, те споделят общите глобални амбиции за модернизация на собствените им общества, достигане на стандарт на живот, характерен за средната класа и мирен, продуктивен и смислен живот.
Обратно на мненията на мнозина, ислямът е напълно съвместим с модернизацията. Когато Малайзия построи кулите „Петронас“, а Дубай „Бурк Халифа“, те издигаха не просто физически структури, а изпращаха и метафизическо послание: ние искаме да сме част от модерния свят във всички негови измерения. Много ислямски общества образоват своите жени. В малайзийските университети, броят на жените надвишава този на мъжете в съотношение 65 на 35 %. Дори тези ислямски държави, които първоначално бяха предпазливи в отношението си към модернизацията вече се променят. Например, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства са вече домакини на филиали на основни западни университети. Една от причините е в опита на други региони като Азия, които са илюстрация на това, че модернизацията не е равна на „западнизация“. Опит, който показва, че е възможно да търсиш икономическо и социално развитие, но и да запазиш своите отличителни културни характеристики.
Вярно е, че известен брой млади мюсюлмани ще продължат да избират бунта срещу модерния свят, вместо интеграцията в него и ще се присъединяват към радикални ислямски групи, опитващи се да внасят хаос навсякъде, където могат. Около 30 000 ислямски бойци от целия свят, включително от запад, се присъединиха към „Ислямска държава“ (още известна като ISIS). Но каквато и съществена заплаха за глобалната сигурност да са те, техният брой е нищожен спрямо тези повече от 200 милиона нерадикални мюсюлмани, които живеят само в Индонезия например. Индонезия избра последователно двама лидери, които се ангажираха да интегрират страната в модерния свят, а нейната най-голяма ислямска организация с повече от 50 милиона члена, „Нахдлатул Улама“, публично се противопостави на действията и идеологията на ISIS.
Следователно, истинското предизвикателство е не ислямския свят сам по себе си, а намирането на начини за стимулиране на тенденциите в подкрепа на модернизацията в него и едновременното овладяване на радикалните настроения. Поглеждайки назад, грешка бе мълчанието на Запада, когато саудитите увеличиха драматично финансирането на все повече радикални мадраси по целия свят. Една сравнима инвестиция днес в изграждането на модерни училища до тях ще създаде състезание за легитимност, което би разпространило ценностите на Просвещението. Подобна програма може да бъде осъществена от агенции на ООН като ЮНЕСКО или УНИЦЕФ при сравнително ниски разходи, а това е само един от начините за противопоставяне на този феномен.
Китайското предизвикателство
Второто голямо предизвикателство, което притеснява мнозина е възхода на Китай. Но успехът на Китай може да бъде възприеман и като окончателния триумф на Запада. През 1793 година, император Чинлонг пише известното писмо до британския крал Джордж III, в което казва: „Нашата небесна империя притежава всички неща в изобилие и в нейните земи може да бъде намерен всеки продукт. Следователно, не съществува никаква необходимост да бъдат внасяни изделията на външни варвари, с които да обменяме това, което произвеждаме.“ Два века по-късно, китайците ще разберат, че възприемането на западната модерност в тяхното собствено общество е било решаващо за възраждането на страната им. То доведе до бърз икономически растеж, нова и бляскава инфраструктура, триумфи в овладяването на космоса, шеметната Олимпиада в Пекин през 2008 година и още много други неща.
Но дори в своя ентусиазиран прием на модерността, китайското общество не се е отказало от своите собствени културни корени. Китайците гледат на своята модерна цивилизация и акцентират на нейните китайски характеристики без да виждат противоречие. Нещо повече, Китай в момента преживява собствен културен ренесанс, генериран от новия просперитет.
Двойнствеността на китайския случай се отразява и в шизофренната реакция на Запада. Администрацията на Никсън активно търсеше подобрени отношения с Китай от времето на Мао и когато Дън Сяопин ускори отварянето на страната, Западът аплодира промяната. САЩ щедро приеха китайските продукти на своя пазар, позволиха генерирането на огромни търговски излишъци, приветстваха Китай в Световната търговска организация през 2001 година и запазиха отворени глобалните морски търговски пътища, улеснявайки по този начин свободната търговия на Китай. Към 2013 година, всичко това позволи превръщането на Китай в най-голямата световна търговска сила. САЩ също така щедро позволиха на повече от един милион китайски студенти да учат в нейните университети.
И все пак, възходът на Китай създаде и дълбоки страхове. Страната продължава да бъде ръководена от комунистическа партия, която няма никакво желание да подкрепи създаването на либерална демокрация. Тя показа и своята войнствена страна в отношенията с Япония и някои от страните-членки на АСЕАН по повод териториалните спорове в източно- и южно-китайско море. Възможността от поява на агресивен и милитаристичен Китай не може да бъде изключена.
Но всичко много се промени от дните, когато Мао открито говореше за възможността за победа в ядрена война, а и китайската история подсказва, че в крайна сметка Пекин ще предпочете да се присъедини към, вместо да се опита да подмени или отхвърли създадения от Запада ред, основан на правила. Като най-голяма търговска сила на света, Китай ще загуби най-много от един евентуален разпад на глобалната икономическа система. Нещо повече, китайците исторически най-много са се страхували от luan (хаос). Това може да доведе до по-груб подход за запазване на вътрешния ред, но би трябвало да осигури подкрепата на Пекин за базиран на правила ред на глобално ниво. Без съмнение, колкото по-силен става Китай, толкова ще става по-настъпателен. Това дори вече се случи. Но тъй като страната се нуждае от още поне няколко мирни десетилетия, за да завърши своята модернизация, тя има сериозни основания да се самоограничава военно и да избягва конфликти.
Китайското общество няма никога да стане точно копие на западното. Неговата собствена култура е твърде богата, за да бъде просто интегрирана в други културни светове. И все пак, един модернизиращ се Китай ще има в много области на живота препокриващи се желания. Това е например видимо в бързото разпространяване на западната класическа музика. През 2008 година, 36 милиона китайски деца са учили пиано (шест пъти повече от броя на американските), а други 50 милиона са се учили да свирят на цигулка. Някои китайски градове са в състояние в дадена вечер да напълнят 15 оперни зали.
Модерен Китай с успешни оркестри, свирещи западна класическа музика и западен тип университети е убедителна илюстрация на синтеза на цивилизациите. Западните държавници трябва да направят така, че тази динамика да бъде ускорена, но и да останат търпеливи по отношение на други области на промяна като например политиката. Развитието на Китай няма да бъде задължително линейно, но дългосрочно ще продължи в положителна посока.
Песимистичните популисти
Третото актуално предизвикателство е широко разпространената загуба на увереност на Запада в неговата собствена система и бъдещ потенциал. Силно забавеният икономически растеж в развития свят, стагниращи доходи на голяма част от хората, нарастващо икономическо неравенство, политическа безпътица и възникването на популистки бунтове в двете крайни части на политическия спектър усилиха разпространеното усещане, че западните модели на политическо и икономическо управление се провалят.
Много от тези проблеми са истински и важни. Но тяхното разрешаване не е отвъд способностите на силното лидерство, нито пък представляват фундаментални слабости на западния модел. Затова, за нас този песимизъм е твърде драматичен и прилича на предишни пристъпи на притеснения, че Западът залязва и най-добрите му дни са отминали. Всъщност, най-голямата опасност е превръщането на този разпространен песимизъм в самосбъдващо се предсказание. Мрачните елити и обществено мнение са по-склонни да виждат заплахи, вместо възможности и да отбягват света, вместо да продължат да го ръководят успешно.
Това е например забележимо в нарастващата опозиция срещу Транс – тихоокеанското партньорство, важен търговски договор, който би подпомогнал разширяването и задълбочаването на либералния ред в голяма част от света. Видимо е и в нарастващото подозрение срещу имигрантите и бежанците и в увеличаващата се подкрепа за затваряне на граници. Този песимизъм може да бъде видян и в пропукването и евентуалния разпад на международни институции като Европейския съюз, който доскоро бе модел на прогресивна международна интеграция.
Твърде жалко би било, ако Западът се откаже от международния ред, който самия той създаде след Втората световна война и който спомогна за постигането на толкова много сигурност, просперитет и развитие през последните десетилетия. Вместо да прави това, той трябва да се опита да му даде нов живот най-вече чрез сътрудничество с Китай и Индия, укрепване на международните правила и акцентиране върху положителните глобални тенденции, които сякаш се изгубиха в цялата истерия относно негативните такива.
Защо точно Китай и Индия? Защото те имат най-големите населения и икономики в развиващия се свят, ръководят се от силни и правещи реформи лидери и подхождат към бъдещето с динамика, оптимизъм и надежда. И двете разбират, че трябва да поемат повече отговорност за разрешаване на глобалните проблеми и вече започват да го правят, както стана видно на конференцията за климата в Париж през миналата есен, на която бе постигнато съгласие.
Макар възхода на Китай да е едно от универсално признатите чудеса на нашето време, наскорошното израстване на Индия е не по-малко впечатляващо, защото и то се дължи на възприемането на модернизацията, глобализацията и рационализма на Просвещението. В същото време, Индия успя да поддържа най-голямата в света демокрация, успешно съвмести невероятно разнообразна културна и демографска мозайка и запази спокойствие и опази ценностите си дори в условия на чести терористични атаки.
Макар и двете да са азиатски, те се различават толкова много, че развиването на капацитет за сътрудничество с двете ще бъде голяма стъпка напред в подобряването на управлението на един истински глобален ред. Бързото разпространяване на западния тип университети и оркестри в Китай ще създаде нови мостове между Китай и Запада. Изключително успешната етническа индийска общност в САЩ ще осигури мост с Индия. И цялото това сътрудничество ще акцентира процеса на цивилизационен синтез.
Обратно на Китай и Индия, Русия се въздържа от цялостно възприемане на модерността, макар модернизацията на Съветския съюз да беше стартирала преди тази на тези две държави. Русия се колеба дълго преди да стане член на Световната търговска организация и все още не приема мисълта, че пълноценното участие в сегашния базиран на правила международен ред може да подпомогне и нейното развитие. Но колкото повече Пекин и Ню Делхи просперират, толкова по-убедителни стават аргументите за Москва да ги последва.
Като работи в тясно сътрудничество с основните възникващи сили, Западът трябва да увеличи своите усилия за създаване на по-добре работещ общ базиран на правила международен ред. През 2003 година, бившият американски президент Бил Клинтън каза, че американците трябва да се опитат да създадат „свят на правила, партньорства и навици на поведение, в който самите ние бихме искали да живеем, когато вече не сме военната, политическа и икономическа свръхсила на света.“ Ако съгражданите на Клинтън приемат подобен съвет, то и тези на повечето други държави биха сторили същото. И това ще бъде по-лесно за постигане, отколкото на много хора им се струва.
Голяма част от днешната глобална многостранна архитектура бе ценен подарък от Запада на света. И все пак, основните западни сили направиха така, че тези институции да не станат достатъчно силни или независими, за да създадат проблеми на техните създатели. Генералните секретари на ООН бяха креатури на постоянните членки на Съвета за сигурност, ръководителите на Световната банка и Международния валутен фонд са неизменно от САЩ и Европа, а господството в тези финансови институции немалко пъти е било използвано за постигане на цели извън сферата на финансите. Тези политики трябва да бъдат преосмислени, защото легитимността на системата зависи от възприятието за това в каква степен правилата се разработват и прилагат честно и справедливо, вместо да защитават тесните интереси само на някои. Избирането на силни лидери на основните международни организации и предотвратяването на подкопаването или политизацията на начина, по който функционират ще бъде голяма крачка напред.
На последно място, взимащите решения на Запад трябва да акцентират върху добрите неща, които се случват по света, вместо просто да опяват единствено лошите. Стотици милиони хора се измъкнаха от бедността през последните десетилетия, а военните конфликти намаляват. Конвергенцията на глобалните амбиции и желания означава, че огромното мнозинство от държави желаят да видят еволюция, а не революция по отношение на прекрояването на глобалната архитектура. Появата на належащи транснационални проблеми трябва да ускори сближаването на интереси и стимулира сътрудничеството за намиране на общи решения. Наличието на голяма и добре образована средна класа по целия свят ще спомогне правителствата „да не излизат от правия път“.
Имаме всички основания да сме уверени в това, че състоянието на света ще продължи да се подобрява с универсализирането на прагматизма и използването на разума. Западните университети имат ключова роля в тази тенденция. Това не е защото техните учебни програми се копират по целия свят; възпроизвежда се цялостната екосистема на модерния изследователски университет и именно възпитаниците на тези университети от западен тип въведоха модерните методи на образование, обществено здраве, икономическо управление и публични политики. Глобалните консултански компании по мениджмънт също имат своя принос за този напредък, разпространявайки най-добрите западни практики и идеи към „останалите“, а после и в обратната посока. В резултат на това, доскоро отчайващо бедни и нефункциониращи страни като Бангладеш и Етиопия вече уверено влизат в модерността.
Накратко казано, независимо от ежедневните заглавия, която всяват обреченост и униние, светът всъщност се сближава, а не се разпада. Дотук синтезът на цивилизациите се движи основно от включването на западно ДНК в другите цивилизации. С времето потокът на култура и идеи вероятно ще тръгне и в двете посоки. Това вече се случва в храненето, където глобални влияние напълно завладяха западните кухни, а нещо подобно ще се случи и в други области на културата.
Ще има различни предизвикателства. Възможно е да има и големи отстъпления. Синтезът на цивилизациите и свързаните с него социални и икономически промени могат да изглеждат заплашително за някои и да създават възможности за демагози, които да експлоатират различни популярни страхове, при това дори в сърцето на развития индустриален свят. Но все по-отворените и просветени общества вероятно ще избегнат тази опасност. През 21-и век, светът ще бъде все повече управляван от авторитета на идеите, отколкото от идеята за авторитета. Казано накратко, прогресивната посока на човешката история, която издигна човешкото състояние до невиждани висини, ще продължи и в бъдеще.
Текстът е публикуван в списание “Foreign Affairs”, May / June 2016
……………………………..
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на текста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
