Луната изгрява. Мъничък облак я закрива и настъпва мрак. Мъж прерязва окото на жена с бръснач. От дупка в човешка длан извират мравки. Двама мъже влачат две пиана, върху които лежат две умрели магарета. Трети гледа през прозореца, „все едно слуша Вагнер, но още по-патетично“…
„Сценарият беше написан за по-малко от седмица по едно просто правило: да отхвърляме всяко хрумване, всеки образ, които биха могли да породят някакво рационално, психологическо или познавателно обяснение. Да отворим всички врати за ирационалното. Да запазваме само образите, които ни стъписват, без да се опитваме да разберем защо.“
Думите са на режисьора Луис Бунюел от автобиографичната му книга „Моят последен дъх“. Той разказва за филма си „Андалуското куче“ (1929), в който заедно със Салвадор Дали срещат своите „сънища и бълнувания“. Двамата са убедени, че публиката ще бъде скандализирана от бруталните образи. Бунюел дори отива на премиерата, натъпкал джобовете си с камъчета. „За да замерям присъстващите в случай на неуспех“…
И преди съм твърдяла, че ако сюрреалистите бяха българи, те щяха да се нарекат реалисти. Все още нямам обяснение обаче защо кинематографията ни не черпи идеи от самата реалност. При това няма нужда от сценаристи – може да се снима направо от житейската площадка.
Ето, например, декор:
Цигански коптор насред „Люлин“, точно до представителния салон на голям автомобилен дилър. В двора, който е кален и в най-страшната жега, има постройка, сглобена от дъски, талашитени плоскости и картонени кутии от електроуреди. Върху покрива са нахвърляни прогризани от молци родопски одеяла и мръсни найлони. Мебелите – изкорубени дивани и паянтови маси, домъкнати от някое сметище, са подредени отвън, в центъра на калта. Върху изгнила каруца е поставен гигантски касетофон, вероятно произведен през 80-те години на миналия век. От него гърмят маанета, наоколо пасат коне, тичат невръстни момченца без гащи, но с големи мъжки потници. Мъжете, много ясно, са мъртво пияни, а една старица, която може и да е само на 24, вие и кълне, попивайки с омазнен парцал шурналата кръв от ухото й. И всичко това се разиграва на фона на едно… пиано, върху което стоят бутилки от минерална вода със забучени в тях сухи цветя. Пак цветя греят и върху картонената фасада на „къщата“ – нарисувани лалета в нарисувани саксийки пред нарисуван прозорец с нарисувани бели перденца…
А ето и идея за сюжет, този път от репортаж в „24 часа“:
„Опашката на язовир „Цанков камък“, която е на входа на курортния град Девин, е буренясала и се е превърнала в змиярник. Десетки декари от дъното са сухи от края на май… По средата на нищото при опашката на съоръжението е зарязана рибарска лодка като символ на мечтите на девинчани там да има туристически атракции… Въдят се и комари. Десният бряг пък опира до градското гробище. При пълненето му в целия обем има опасност водата да подкопае гробовете, които да тръгнат към язовира“…
Само сцената с плаващите гробове би ударила в земята „Андалуското куче“, а циганският коптор ще сложи в малкия си джоб всичките антропоморфни шкафове, разглобени носорози и разтичащи се часовници на Дали! Тук бълнуванията са се осъществили на практика, ирационалното се е превърнало във водещ принцип на съществуването. Великата сюрреалистическа революция е победила окончателно, раждайки образи, пред чиято абсурдност творческият напън на сюрреалиста изглежда банално.
Можем ли обаче да извлечем някаква полза от това обстоятелство?
Разбира се, а и идеята съвсем не е нова, тъй че не претендирам за авторство. Още в „Скромна лепта на обществения жертвеник“ (1897 г.) Алеко даваше акъл как да се представим на Парижкото всемирно изложение. Едното му предложение беше да построим селска къща, une maison bulgare, тъй щото да се похвалим пред целокупния свят, че у нас населението „живее в такива подземни троглодитски жилища, каквито науката не е могла да открие и в най-тъмните предисторически времена.“ За трикласното училище и пансион в Искрец дори не му бяха стигнали думите, та написа: „Перо не го хваща“. За всеки случай обаче предупреди: ако някой рече да го посети, много да внимава да не би свинята, която лежи под стълбата, да си почеше гърба в средния дирек, „че отивате на гюрултия с целия пансион заедно…“
Вярно, оттогава са минали 120 години, но типичните атракции на българския сюрреализъм са си налице. А имаме и друго предимство: освен че няма да ни се налага да ги строим специално, няма и да ги мъкнем чак до Париж. Високите гости ще дойдат на крака и е достатъчно да ги предупредим да гледат на обкръжаващата действителност като на художествена инсталация. Нещо повече, така цялото ни европредседателство ще може да мине под знака на концептуалното изкуство, за да превърнем най-сетне дефекта в ефект!
А какво, в крайна сметка, е концептуалното изкуство?
Хайдегер обясняваше феноменологията му така: откровеното, чийто блясък е само Schein, т.е. привидност. С две думи, биващото се представя за такова, каквото не е, също като нарисувания прозорец с нарисуваните перденца. Затова именно и бащата на арт инсталациите Марсел Дюшан сложи подписа си върху едно биде и озаглави творбата си „Фонтанът“ – с надписа той промени същината на бидето. Затова горе-долу същото направи и Рене Магрит с рисунката си на лула „Това не е лула“ – напомни на зрителя, че образът на предмета не е самият предмет, обърна внимание върху лъжовността на видимия свят и скрития смисъл на нещата.
Оттук следва, че и „Цанков камък“ е язовир, който не е язовир, защото е обикновено биде, нали така? Но едновременно с това „Цанков камък“ е язовир, защото пише, че е язовир. Пианото в калния двор пък не изглежда да е пиано, за разлика от притежателите му, които са пияни съвсем неприкрито и напълно видимо. Ако обаче старицата с отрязано ухо се научи да свири, а мъжете пият така, все едно слушат Вагнер, но още по-патетично, това чудо веднага ще се превърне в коптор, който не е коптор, защото вече е пърформанс.
Както е добре известно, пърформансът е форма на артистичен изказ, която би могла да обедини в себе си изразните средства на всички изкуства във всякакви комбинации. Няма ограничения относно времетраенето, нито от гледна точка на местата за реализация. Единствената константа е живото присъствие на артиста, а невръстните момченца без гащи със сигурност ще тичат и през януари, когато поемаме европредседателството. Като вземем предвид и факта, че Марина Абрамович, която наричат Кралицата на пърформанса, преди години покани над 800 гости на благотворителна вечеря и събра 2,5 млн долара, даже можем да изкараме и някой лев. При това гостите й бяха шокирани от голите модели, покрити със скелети, както и от двете грамадански торти – копия на голото й тяло, нарязани на парчета и със стряскащи анатомични детайли…
Като стана дума за скелети, в това време нищо не пречи да напълним с вода „Цанков камък“, та гробовете лека-полека да тръгнат към язовира. Няма да е зле обаче на гостите да се предложат и интер-акции (или нещо като хепънинги, но с повече претенция), за да се чувстват въвлечени в творческата ни провокация. По този начин например се изхитри Алан Капроу, който през 1959 г. за пръв път употреби термина „хепънинг“. Понеже скучаел по време на разходките си по морския бряг, извикал няколко от своите студенти за компания. Накарал ги да вземат по един мокър камък и да извършват произволни действия, докато камъкът изсъхне. Искал да убие тегавите часове до първото следобедно уиски, но после, разбира се, разправял, че е измислил как да включи публиката в самия художествен процес. Идеята му била в размиването на границите между артистичния акт и ежедневния живот, във взаимното проникване и прочие – така обяснявал.
Да ви навежда това на мисълта, че по бреговете на нашия язовир също може да се организира едно концептуално събиране на камъчета?
Само дето има проблем: сюрреалистите сме ние – пак ние, следователно, ще трябва да замеряме и публиката в случай на неуспех. И отишла в гюрултията цялото ни европредседателство, както би се изразил Алеко, понеже „европейци сме ний, ама все не дотам“…
Представям си даже как гостите с облекчение си хващат самолета „дотам“, въпреки че едва ли някога ще намерят рационално обяснение за бруталните образи. Тръгват си, а тук Луната изгрява. Подухва вятър и вдига прахоляк. Появява се облак. Закрива Луната. И отново настъпва познатият български мрак.
