Славея Никова е участничка в стажантската програма на Reduta.bg с ръководител Веселина Седларска
“На хорото е просто уникално – проличава си, че никой не е зорлем тук!” – възкликна майка ми, докато хиляди (без да преувеличавам) българи, сред които тя и аз сме се хванали на хоро насред поляната. Беше тъмно, голям буен огън пламтеше и озаряваше лицата на всички. За мен се беше хванал човек, който очевидно не знаеше как се танцува право хоро. Само след секунди обаче той подскачаше в ритъм, припяваше си и общата еуфория вече беше достигнала до сърцето му. Личеше си по усмивката.
Парад на патриотарството или вид показност… да, за мнозина ежегодният Фестивал на фолклорната носия в Жеравна е точно това. За мен обаче е празник на българщината. Не тази, която пропълзява като по чудо в душата ти, щом облечеш народната носия, а която винаги дреме в теб и просто чака да бъде събудена. А се събужда от звука на каба гайдите, от вкуса на домашното кисело мляко, от трепета в гласа на народните певци, от ритъма на хората, които се извиват, както преди 100 години са се извивали по сборовете, от завета и обичта, които искрят в очите на бабите, довели внучетата си да видят и усетят “всичко българско и родно”…
През трите дни на фестивала видях много мои съученици, които учат в чужбина, завърнали се за лятото и може би дошли да си вземат малко българщина да ги топли през есента и зимата. Защото повечето от тях ще се приберат у дома отново чак за Коледните и Новогодишни празници. Дотогава ще се радват на чужда музика, йогурт, най-различни модерни танци, а бабите им няма да са при тях да им разкажат народни приказки. Ще ги чуват само през социалните мрежи, за да разберат, че са добре.
Ясно си спомних, че пред мен също стоеше алтернативата да завърша висшето си образование в чужбина, по-конкретно – в Германия. Когато стана време да взема окончателно решение обаче, някак си усетих, че това, освен че е голяма крачка, не е моята. А колко трудно ми беше да реша какво искам да правя с живота си след средното образование! Сещам се за един цитат от английски, който гласи приблизително следното: “12 години те учат да стоиш мирно, да мълчиш и да си вдигаш ръката, когато искаш да кажеш каквото и да е. А след това от теб се иска да решиш какво ще правиш с живота си.” Това е проблем не само на българската, но и на много други образователни системи в света. Тогава защо не опитаме да променим системата, вместо да бягаме от нея, избирайки друга, чужда?
Преди почти две години бях на обмен в Германия по училищен проект. В час по литература ученици на нашата възраст имаха за задача да прочетат статия от вестник и да кажат мнението си за нея. Броят беше от предния ден и след прочита всеки от присъстващите трябваше гласно да опише всичко – от това как статията е въздействала на емоциите му до това какво е мястото й в броя и как се вписва в актуалните събития от страната и света.
По това време бяха изборите за президент на САЩ. В Германия съществува учебен предмет, свързан с политическото образование. Имах щастието да бъда в класната стая и тогава и можете ли да познаете какво правиха учениците? Гледаха наживо президентските избори и след като резултатът стана ясен, всеки даде мнението си за него. Очевидно беше, че предварително се бяха подготвили, следейки президентската кампания.
Върнах се в България. Нито един от учителите не спомена и дума за вчерашния вестник или изобщо за актуалните новини. Единствено бяха подхвърлени няколко реплики относно Тръмп от страна на учителите и всичко затихна, продължи по коловоза. Защо? Защото бяхме твърде заети да се подготвяме за предстоящите матури. А за да получим добри оценки на тях не се изисква да мислим за събитията около нас, засягащи ни непосредствено. Напротив – изисква се например да анализираме какво е искал да каже Ботев преди век и половина.
Тази откъснатост от актуалното, тази матрица, общият знаменател, под който всички са поставени, без да се зачитат индивидуалните качества, интереси, мисли… изобщо без да се зачитат мислите, а само заучаването на определени факти, които гарантират отлична оценка… от това произлизат проблемите в българското образование.
Клишето, че децата са бъдещето, важи с пълна сила и няма как да не се използва в случая. Все пак не са ли клишетата есенция, неподправена истина, отдавна осъзната и може би също от толкова отдавна пренебрегвана? За да бъдат децата бъдещето, трябва образованието да насочи погледа им към него. За тази цел те трябва да гледат и виждат в настоящето, да разсъждават и да анализират всеки въпрос, бил той политически, икономически, културен… Образованието обаче насочва детските любопитни очи към миналото, а на тях то се струва скучно. Не, не защото не е важно, а защото е прекалено далечно.
Разбира се, има и друго клише – трябва да знаем откъде сме тръгнали, за да можем да вървим напред. Но в него присъстват две времена – минало и бъдеще. А къде остава настоящето? Може би някой отличник ще го рецитира, извинете – анализира – след като го е прочел в учебниците, издавани след век и половина.
Сред именно тези отличници бях и аз. Да, виждам проблемите в българската образователна система. Обаче напук на целия този абсурд, царящ в нея, реших да остана. Останах с ясното съзнание, че във ВУЗ-овете положението не е по-добро и ежедневно наблюдавам това с очите си. Но предпочитам да се срещна с истината в очите, вместо да избягам от нея в чужбина. Защото там българщината я няма. Е, има я, но не и във формата, в която я виждаме на фестивала в Жеравна например, а по-скоро във формата, описана от Алеко Константинов. И тук има такава българщина. Но щом видях хиляди сънародници да се връщат към корените си, към онова, което е било преди стотици години, се замислих, че все пак надежда е останала. И начин има, стига само да пожелаем.
Дали учещите в чужбина мои съученици ще се завърнат след висшето си образование, е сложен въпрос. Но е ясно, че през годините, в които са там, те са безсилни да направят каквато и да било промяна тук. А промяната е взрив, предизвикан от верижна реакция. Той едва ли ще се случи най-напред в образованието. Достатъчно е например да се посещават български театрални постановки, да се подпомагат независимите неправителствени организации и техните иновативни проекти, да се даде възможност на младите таланти да изгреят, вместо да залязват, погълнати от светлината на онези с повече пари… Може би промяната ще стигне и до по-високите етажи на обществото, до най-високите дори.
Тези стъпки могат да се предприемат от всеки. Разбира се, ако е в пределите на България. По този начин учениците ще видят, че напредъкът и подобренията се случват, че изкуството бива подкрепяно, че на всеки се дава шанс не само в чужбина.. И щом тези фактори са налице, младите хора ще вземат решение да останат, а българщината ще се запази, благодарение на усилията на всички ни. Иначе парче по парче тя ще бъде разграбвана през лятото и по Коледните празници от всички, живеещи в чужбина, за да утешава носталгията им. И скоро от “всичко българско и родно” тук няма да има и следа – всички ще го дирят в чужбина и ще го намират разпокъсано и скътано в дълбините на емигрантските сърца.
