След местните избори възникна рядко срещан консенсус. Всички са съгласни, че резултатите не предполагат предсрочен парламентарен вот и внезапно се отвори прозорец от година и половина, в който партиите имат относително спокойствие и възможности наистина да подготвят политики, послания и лица за пролетта на 2021 година. Цялостното поведение на всички основни партии излъчва приемане на тази политически реалност и наистина пълното изпълнение на мандата на сегашния Парламент и кабинет изглеждат като най-вероятен сценарий за идните месеци. В каква политическа кондиция са те, какви са основните им плюсове и минуси, кои са главните дилеми за разрешаване пред тях? Поредица от текстове през идните седмици ще се опита да отговори на тези въпроси.
Управляващата партия очаквано загуби позиции в местната власт, но на практика местната политика просто се приближи до националните политически тенденции. Във времето до парламентарния вот, тя може да разчита на поне няколко сериозни плюсове. Основният е прогнозираното запазване на положителни макроикономически параметри на българската икономика през идните няколко години. Растеж от около 3% е стабилна основа за всяко едно правителство, а прогнозите за криза в еврозоната по-скоро са вече трансформирани в очаквания за слабо нарастване от около 1%. Нещо повече, различни икономисти вече неколкократно отбелязаха, че вътрешното търсене продължава да е сериозен двигател и на практика при тези нива функционира като частичен буфер срещу по-драматично забавяне на стопанството, причинено отвън. Еврофондовете продължават да навлизат без съществени затруднения и това надали ще се промени през следващите 18 месеца. Това пък е решаващо за публичните инвестиции в страната и шокове от тази посока не могат да се очакват. Преходът към следващата многогодишна финансова рамка няма да се усети до следващите парламентарни избори и също няма да бъде източник на проблеми за правителството, поне в този времеви срок. Установената комбинация от предпазлива данъчна политика и ускорено нарастване на публичните разходи за ключови сектори (образование и здравеопазване) едва ли ще бъде нарушена, което ще продължи да носи политически ползи на кабинета.
Почти паническата чувствителност на премиера към недоволство и протести се превърна в отработен механизъм за неутрализиране на социален натиск. Вярно е, че подобно поведение не представлява устойчив модел за управление, но политическата му ефективност е несъмнена. Той бързо предотвратява възможността от безконтролно и ускорено разрастване на недоволство, затруднява прикачването и умножаването на свързани и секторни искания, които да се превърнат в социална вълна. Този подход вече изглежда банален, но пасва на установената протестна култура в страната: организация – искания – уличен натиск – селективни блага. Това пречи на агрегацията на недоволства и изглежда, поне краткосрочно, като работещ механизъм за постигане на резултати. Няма никакво основание да се очаква някаква промяна тук, премиерът със сигурност ще продължи да прави същото до следващите парламентарни избори. Коалицията с „патриотите“ също изглежда достатъчно стабилна на този етап. Те са едновременно отслабени и по-кохерентни. Техният електорален растеж спря и зависимостта им от външни кризи стана очевидна, както и ограниченията на техните послания. Маргинализацията на „Атака“ пък прави двете оставащи партии по-спокойни за идните месеци. Рискът от превръщането на „малката коалиция“ във „ВМРО плюс“ видимо принуди Валери Симеонов да се откаже от сглобяването на алтернативни конфигурации. И двете партии ясно разбират, че имат безпрецедентен шанс за капитализиране на достъпа до власт.
ГЕРБ има вече множество характеристики на партия-държава. По отношение на присъствие и влияние в централната и местната власт, създадени мрежи на влияние и зависимост, коалиции с други държавни институции, дълбочина и обхват в отделните управленски сектори и други. Контрастът с НДСВ тук е съществен. Така наречената „царска партия“ бе по-скоро конструирана като ситуативна коалиция от множество бизнес и групови интереси, която не успя да навлезе дълбоко в държавната машина и да „пусне корени“. Тя беше по-скоро компрадорски блиц, мащабен и добре организиран, но относително времево ограничен. Отсъствието на ефективно и добре организирано ядро им попречи да удължат пиршеството. ГЕРБ е в различна ситуация. Партията е на практика най-успешната електорална машина след 1989 година и тя разполагаше с безпрецедентен времеви комфорт, за да позиционира свои кадри и непрекъснато да рекрутира нови, за да разширява влиянието си. Няма съществени признаци, че това ще се промени в месеците до изборите през пролетта на 2021 година.
Продължаващото лидерство на Корнелия Нинова е следващ плюс за ГЕРБ. Тя очевидно няма да успее да направи повече от това да извади бившата комунистическа партия от политическото дъно след фиаското на кабинета на Пламен Орешарски. БСП по принцип през годините не успява да разбере, че избори се печелят единствено чрез работещи социални коалиции. Тя има историческия навик да стъпва върху мащабната електорална основа на собствената си членска маса през 90-те години на миналия век, но това отдавна не е достатъчно. Добавените гласове от множеството пост-комунистически бизнес кръгове също не могат да бъдат решаващи. Нинова успя да се провали в две ключови посоки. Със своята анти-пазарна реторика, призиви за повишаване на данъци и силна държавна интервенция, тя успя да отчужди важни социални групи без да добави от по-ляво настроените млади българи. Анти-европейската и силно про-руска реторика допълнително я лиши от електорални аргументи. Същото се случи и с провала на национал-популисткия завой. Сега тя просто не знае какъв идеологически микс да забърка, който да не й донесе пореден провал.
ГЕРБ обаче е изправен и пред немалко рискове, с които ще трябва да се справя. Основният е осезаемото възникване на анти-ГЕРБ блокова нагласа, която обаче е по-скоро социален, отколкото политически феномен. Тя е вече по-ясно оформена, по-видима и дори на места доведе до ефективни анти-ГЕРБ коалиции на местните избори. Разбира се, превръщането й в национален политически анти-ГЕРБ фронт остава много трудна задача за опозицията и трудно би сработил на пропорционални парламентарни избори. Но тази нагласа е все по-осезаема и чуваема. Дистанцията между социално явление и променена политическа реалност е съществена, изисква изпълнението на множество условия и конкретни убедителни политически алтернативи. Времето до пролетта на идната година е достатъчно за нейното преодоляване и евентуалното случване на подобна динамика ще бъде сред най-съществените рискове за управляващата партия.
Очевидна трудност за тях ще бъде и естественото износване, умора и досада от фигурата на Борисов и неговата партия. За българските стандарти, ГЕРБ е вече прекалено дълго във властта и това неизбежно води до натрупване на сериозни персонални и системни негативи. Моделите на поведение и управление започват да втръсват, оправданията за недостатъци и безобразия стават все по-неубедителни, чисто поведенчески персоните по терена досаждат. Подобно общо политическо износване е винаги съчетано и с недоволство от натрупване на скандали, съмнения и примери за корупция, лоши персонални назначения във властта и т.н. Има и съществен риск премиерът да отиде твърде далеч в новия му любим метод за политическо присъствие – ежедневно онлайн излъчване. Той може да допринесе за ускоряване на умората от неговата персона, вместо да убеди повече хора в ползите от управлението чрез ежедневното им онагледяване в социалните медии.
Третото правителство на Борисов страда и от особен дефицит на убедителни ключови управленски фигури. От този състав на министерски съвет струи безличие и посредственост, мнозина дори не могат и не правят усилие да запомнят имената на министри и техните заместници. Фигурите изглеждат напълно заменяеми, лишени от всякакво политическо присъствие и излъчване, аватари, които изпълняват длъжност и заръки, но не управляват държава. Това безличие постепенно започва да тежи на нивата на подкрепа и със сигурност с наближаването на изборите този ефект ще се засили. Партиите извън БСП винаги са печелили избори със способността си да привличат, по една или друга причина, хора от по-широки кръгове, от социални и професионални общности, които традиционно са недостъпни за бившата комунистическа партия. Дори ГЕРБ успя да го направи в първите си години. С наближаването на вота през 2021-та, Борисов и компания ще трябва да помислят за някакъв римейк на тази маневра, имат политически ресурс в местната власт, както и през традиционно работещата „гражданска квота“.
