И ДПС и „патриотите“ желаят да имат подобен статут в българската политика, безценната позиция на балансьори. За едните това е отколешна даденост, за другите е амбициозна цел. Партията на Ахмед Доган бе излъчена за позицията още в началото на прехода, в някакъв смисъл именно тази нейна опорна позиция й позволи да държи ключът към „етническия мир“ и „плавния преход“, гарантирали трансформацията на комунистическите мрежи и участието на Доган и компания в нея. Предозирането с власт обаче направи формалното й участие във властта твърде провокиращо и тя трябваше да се преформатира като невидим и широко-позициониран властови гръбнак, който е в състояние да поддържа и разбутва правителства. „Патриотите“ свикнаха да са основната политическа новина през последните няколко години, постепенно заеха по-централно място в политическата система и дори станаха ключов коалиционен партньор на сегашния кабинет. Внимателно заявиха „поливалентност“, но точно толкова колкото да не се отдалечат от актуалното мнозинство. Официалната им цел наистина е позициониране като неотменим балансьор. Неофициалната, невидимо да се приближат и дори участват в мрежите на своя уж основен конкурент.
Отминалите местни избори бяха по-скоро рутинни за ДПС, независимо от задължителната високопарна реторика на неговото ръководство и някои присъдружни коментатори. Движението бележи известен ръст на своите кметове (от 39 на 47) и очаквано спечели на първи тур в Кърджали. Няма значимо нарастване на географията на представителството, а шумните приказки срещу легитимността на вота и поведението на партиите от правителството по време на кампанията е по-скоро част от задължителната опозиционна реторика, която единствено произвежда шумотевица без реални политически последствия. В този случай, по-скоро цели да маскира странното сътрудничество с ГЕРБ в някои общини, което обаче не може да бъде описано като национална тенденция. Де факто изчезването на ДОСТ като потенциален конкурент от доста време не е новост и това се потвърди на последния вот. Очевидно е, че движението има прекалено много политически и корпоративни аргументи и трудно може да бъде изтласкано от сегашните си позиции, независимо от постепенното разхлабване на контрола върху традиционния й електорат. Възпроизводството на удобно статукво не е политическа цел, която лесно се признава, нито пък смислено да се комуникира.
Движението на Ахмед Доган продължава да е в плен на няколко дългосрочни ограничения, които трудно могат да бъдат променени в месеците до следващите парламентарни избори. Едно от тях е неговата политическа токсичност, която на практика удря дългосрочната му способност да бъде открит и приемлив коалиционен партньор. Историята и практиката на упражнение на властта са основни причини за това, правителството на Пламен Орешарски е единствено последно подсещане за това. БСП на практика не е в състояние да повтори двустранна коалиция, дори това да е възможно чисто електорално. За ГЕРБ това също би било много трудно. Формалното участие в правителство преминава през тройна конфигурация, при това доста по-социално убедителна от „златния пръст“ на Волен Сидеров. „Патриотите“ по очевидни причини не могат да бъдат допълващ елемент, което на практика означава, че Доган и компания могат да бъдат официално из коридорите на властта единствено ако се появи нов политически играч, но извън националистическите формации. Този дългосрочен проблем движението се опитва да реши по не толкова очевиден, но достатъчно отчетлив начин. Прави го чрез разширяване на мрежите на влияние в публичните институции и очертаване на удобни за него граници и параметри на политики и финанси. Понякога дори излъчва министерски фигури. Политически, това се случва чрез различни необявени и невидими договорки с най-различни партийни формации. Това е видно в отношенията с ГЕРБ, а някои от партиите в „патриотичната коалиция“ директно концесионират и отварят канали за влияние на движението. Няма политическа причина тези практики да бъдат преустановени в идните месеци.
Ако на тези местни избори има губещи, това без съмнение като цяло са т.н. „обединени патриоти“. Донякъде защото вече не са обединени. „Атака“ окончателно пое по свой път и се ограничи с преход към политическа хралупа в общината на своя лидер, но преди това успя да сътвори достатъчно циркови изпълнения, за да разруши коалицията и осигури неговото продължаващо полит битие. Арсеналът е видимо изтъркан и изтощен, генерира точно толкова политическа енергия, колкото партията да остане на картата, но нищо повече. НФСБ също имаше неуспешни избори, колкото и старателно Валери Симеонов да се опитва да скрие това чрез множеството коалиции, в които се приюти. В този смисъл, „малката коалиция“ губи динамиката от ефекта на синергия, който сработваше през последните години и успя да им осигури достатъчно значимо присъствие и тежест в управлението. Затова и по-точното описание на възникващия остатък е „ВМРО плюс“, като плюсът е свиващ се и с ограничено географско покритие. Самото ВМРО също имаше неубедителни избори, използва универсалния си войник, Ангел Джамбазки, който се справи с рутина, но без особен ефект. Затова и не е случайно, че остатъците имат все по-голям залог в оцеляването на правителството и продължаващата капитализация на достъпа до властта.
Те обаче трябва да се справят с поне два въпроса, ако искат да запазят балансираща функция. Първият е дали и как да се справят със загубата на синергийния ефект. Казано иначе, могат ли да компенсират отпадането на един от елементите, отслабването на втория и зациклянето на третия? Няма съмнение, че тези партии по-скоро приличат на собствени воеводски армии и те си вървят със своя тартор. Поне досега картината е била такава, с частичното изключение на ВМРО, което има малко повече институционални характеристики, отиващи отвъд личността на лидера си. Сегашната ситуация поставя под сериозно съмнение способността на трите формации да се справят с това предизвикателство. Именно по тази причина не е изключено и Сидеров да направи опит да се прикачи отново с наближаването на парламентарните избори, защото сегашният му курс не води до самостоятелно представителство. Има обаче и втора въпросителна, която е далеч по-съществена. В немалка степен, „обединените патриоти“ дължат сегашната си позиция на струпването на различни кризи, които им позволиха да катализират иначе неравномерното им влияние в страната. Бежанската и имигрантска криза създаде социална среда, в която техните тези бяха очевидно близо до емоциите, страховете и възприятията на мнозина. Различни културни битки, вариращи от ислямската заплаха за Запада до „Гейропа“, умножиха чуваемостта на техните позиции и допринесоха за скок в тяхното влияние. Сега обаче ситуацията е доста променена и усещането за критична несигурност и заплаха е по-приглушено. Големият въпрос за „патриотите“ е дали не са просто ситуативен, и в крайна сметка временен, продукт на кризи.
