Извън мрежовите кръгове на управляващите, все по-често може да се открие един почти непоклатим консенсус. В един глас, все повече хора оплакват профанизацията на българската политика. Живеем с натрапчивото усещане и реалност за необратим срив в неговия базов антропологически гръбнак. Непрестанно сме свидетели на драматично разминаване между очакванията ни за политически и експертен облик и актуалните субекти на институционалната ни публичност. Социалната стълбица изглежда напълно преобърната, странно неподходящи хора заемат ключови позиции и изпълняват основни роли. Хиляди ежедневно се хващат за главата и се чудят как е възможно този или онзи да е министър, заместник-министър или депутат. Политическият и административен елит не прилича на национална извадка, а изглежда конструиран от едва няколко обществени подгрупи. Образователната и управленска подготовка отдавна не е и базово условие за достъп до властта, тя просто се осигурява от услужливи „учебни заведения“ като югозападния университет, библиотекарския институт и други. Сривът е директно изписан върху лицата на тези, които ни управляват.
Най-очевидното и все по-често споделяно обяснение за сегашната политическа профанизация е всъщност завръщане към осмислянето на ГЕРБ от годините на първия им мандат и техния абордаж на институциите, преди частичното им нормализиране след протестите от 2013 година. Най-общо, то се състои в трансплантация на мрежите, йерархиите и мисленето на организираната престъпност в самата сърцевина на държавата. Това наблюдение през годините добиваше плътност, конкретика, видимост на механизмите, имената и прякорите на действащите лица. За дълги периоди, мнозина избираха да го оставят в своя мисловен underground. Към този процес имаше обаче и втори компонент, често подценяван или по-скоро просто иронизиран, но с не по-малко неприятни последствия. Той се осъществяваше предимно през „втория човек“ на партията и съдържаше в себе си най-различни, еднакво ерозиращи подходи – откровена милиционерщина, удар по всякакви формални механизми за селектиране и управление на институции, монетизиран достъп до тях, де факто културна контрареволюция и други. Събирането на тези две динамики може да обясни голяма част от политическия и институционален срив, който страната изживя през последното десетилетие. В същото време, немалки части от обществото се представят просто като жертва на все още управляващата партия, с нулев принос и съпричастност към повсеместната публична профанизация, от която сега трябва спешно да се търси изход. Реалността е, че през последните години се случиха поне три по-общи и широки социални и културни размествания, които улесниха процеса.
Първото е от граждански към патриотарски фокус в общите дела на страната. Някъде през последното десетилетие, българското общество се умори от реториката и амбициите на прехода, зад който всъщност остана скрита и неартикулирана задачата на пълноценната модернизация. Усилията за цялостна промяна бяха поверени на европейския интеграционен процес и когато той се случи, инерцията постепенно изчезна. Напъните за институционално съграждане, за културно израстване в полето на гражданския ангажимент, компетентност и усилие започнаха да губят скорост и посока. Гражданското общество престана да е ежедневна задача и бе обрисувано като платен активизъм, скептицизмът към него се увеличи. Погледнато в най-макро план, сякаш в тези години повечето българи просто решиха, че задачата е като цяло приключена, независимо от често срещаното рутинно мрънкане в обратна посока. Фокусът върху гражданско-институционалната работа на нашата промяна допълнително се притъпи от възхода на патриотарското отношение към света около нас. Сякаш колективно решихме просто да го приемем такъв, какъвто е. Махнахме от него дефицитите, които идентифицирахме десетилетия, простихме му повечето грехове, приписахме му ценност, а хаосът ребрандирахме като естествена динамика и пъстрота. И оставихме настрана задачата на гражданското ни и институционално съграждане.
Второто изместване засяга легитимността и подкрепата за типа политическо представителство и се изразява в преход от представителна към пряка демокрация. Поне в желанията и очакванията на мнозинството български избиратели. През последните години атаките срещу институциите на представителната демокрация не просто се умножиха, а се превърнаха в политически мейнстрийм. Парламентът е традиционно най-критикуваната институция, а партиите отдавна не се възприемат като ценни и основни структури за функционирането на съвременната демокрация. По нашите земи, те са вече просто необходимата законова черупка на иначе персоналните, вождистки проекти. Все повече хора искат да приемат закони и ключови управленски решения с референдуми, въобще подкрепят всякакви маневри, които заобикалят институционалните и правни сложнотии. Всъщност, за този манталитет институциите са вид конспирация, гъста и непрогледна мрежа от фалшиви норми, правила и ограничения, чиято цел е да фрустрират единната народна воля. Флагманът на референдумите, Слави Трифонов, сега върви към политическите върхове с комбинация от призиви за пряка демокрация и разглобяване на представителната конспирация. Очевидно е, че в подобна среда програмата за развитие и укрепване на механизмите, нормите и правилата на институциите на съвременната демокрация отстъпва и минава на заден план. Ехото на повика за пряка демокрация е бунтът и подкопаването на възприеманите за нелегитимни представителни структури. Не е никаква изненада, че по този начин те се превръщат в още по-лесна плячка в и без това достатъчно крехката политическа ситуация на тяхното развитие.
Третата промяна е свързана с реакцията на общия срив в цялостната легитимност на политическата система, начините и резултатите от нейното функциониране и отчуждаването от нея. В немалка степен, тук функционира по-обща логика или разочарование и то е свързано с публичните и индивидуални интерпретации на прехода. В България, той има битие единствено през негативните погледи и заключения. Политически, на практика в нашето общество отсъства общност, към която може да бъде отправена позитивна интерпретация за него. В тази ситуация, ние от дълго време се намиране в негативна електорална спирала, генерираща все по-черногледи и песимистични оценки за времето от 1989 година насам. И от тази гледна точка, не е никаква изненада, че сме свидетели на вълни от делегитимиране на всякакви политически и административни институции, допълнително улесняващо тяхната постепенна ерозия и превземане. Те стават напълно уязвими на мажоритарната атака на хегемонни партии и остават лишени от обществената линия на защита. Нещо повече, от индивидуална гледна точка, вече делегитимираната система се превръща в напълно естествена цел на личен и групов десант. Ако институциите се възприемат единствено като голи инструменти за извличане на частни ползи, няма как да се изненадаме, че все повече хора са се захванали основно да се настанат в тях с тази задача. Всички тези тенденции улесниха мутренско-милиционерския хибрид, който окончателно помете и беглите наченки на институционална модернизация на страната. Оставките не трябва да замъгляват тази картина, защото без нейното разбиране и преодоляване след няколко години ще бъдем отново в изходната ситуация на поредните протести.
