Само преди дни наши сънародници попаднаха в капана на изригнал вулкан на остров Бали и шумно изразиха своето негодувание от липсата на подкрепа от българското посолство в Индонезия. Сигурен съм, че малцина са си направили труда да разгледат уеб страницата му. Ако го бяха направили, щяха да открият доста любопитна картина, която чудесно обобщава състоянието на българското представителство зад граница и на външната ни политика. Например, щяха да видят, че цялото ни посолство се състои от точно двама души – посланик и един-единствен дипломат, който отговаря за всички политически, икономически, културни и консулски въпроси. След това сигурно щяха да се учудят като се информират, че тези двама души отговарят не просто за 260-милионна Индонезия, но и за Бруней, Малайзия, Сингапур, източен Тимор и АСЕАН. Тази институционална реалност е банална, от типа неща, които просто не интересуват истерични медии или имитиращи дейност политици. И контрастира пародийно с експанзиращата външно-политическа реторика и амбиция на българския министър-председател. Пропастта между двете ще продължи да е реалност много след като на премиер и, по-отскоро, на президент им отмине политическата превъзбуда, в която са изпаднали.
Списъкът с амбициите на Бойко Борисов набъбва непрестанно. Към днешна дата той включва разрешаването на най-щекотливите въпроси в ЕС, спасението на западните Балкани, посредничество между ЕС и Турция, помиряване на Изтока и Запада, политическо бабуване из западна Европа на закъсали демокрации като Германия и Австрия, както и малко по-скромни цели като бляскави нови отношения със Саудитска Арабия. Очевидно е, че наближаващото председателство на ЕС е отключило тази наглед безконтролна канонада от думи и амбиции. Засилващата се светлина на прожекторите видимо се възприема като очакване за мащабни дела, а дипломатическият етикет като израз на лично доверие във външно-политическа виртуозност. Иронията в тази ситуация е уместна, ако не беше притеснението от задаващия се ежедневен конфуз, в който страната ни може да изпадне. И да превърне следващите шест месеца в най-дългото и тягостно политическо време, на което сме били подлагани.
Традиционно е много по-лесно да се пише за липсващото в нашата външна политика, отколкото за добре направеното. Тежките дефицити в нея са отдавна известни и когато и да бъдат повторени ще бъдат актуални, с известни вариации в конфигурацията от проблеми. Сред тях спокойно могат да бъдат включени лошото управлението на самата секторна система, отсъствието на смислени и структурирани концепции и идеи, липсата на стратегически капацитет, хронично ниски бюджети, свръх присъствие на службите за сигурност, необосновано високо самомнение и социална изолация, ниска интеграция на новите поколения дипломати, липса на култура и практика на сътрудничество между външното и секторните министерства и други. Списъкът може да бъде продължен. В момента няма нито един съществен параметър, който да се променя в позитивна посока, независимо от уж нарастващите амбиции на премиер, президент и правителство. Няма дори повърхностни индикации за нарастващо разбиране за тях, още по-малко на някакви смислени идеи за промяна. Председателството е панически сглобена палитра от конфликтни структури и личности, която ще е цяло чудо, ако не произведе тежки гафове.
Има обаче и някои промени, отново негативни. Една от тях е нарастващата приватизация на външно-политическата дейност в полза на различни конкретни хора и интереси. Това кулминира във внезапно появяващи се „приоритетни отношения“, които често са лишени от сериозни основания. Вече класически пример тук е внезапната активност по посока Катар, която придоби комични измерения и очаквано не доведе до никакви важни за страната последствия. В този случай бизнес заниманията на Цветан Василев и прислуга бяха представени като ключови за страната интереси, изискващи мощна дипломатическа офанзива. Има и нарастваща битовизация на външно-политическото мислене. Казано с други думи, да се балансира между Иран и Саудитска Арабия не е като да балансираш между Пеевски и Домусчиев. Тя е видима и в хиперболизацията на личните отношения в международното поле, които от българска страна все повече приличат на лаф между аркадаши, отколкото на между-държавни отношения. Видима е в ускореното подкопаване на самите институции на външно-политическия процес, при всичките им кривини. Видима е в ускореното заселване на тези институции с хора с точно такъв манталитет, което пък ще създава затруднения, дори при желание за промяна.
Всъщност, пред страната ни стои като възможност доста очевидна стратегия за успешно европейско председателство. Тя обаче не е свързана с грандомания и вечен раздор между неговите „първите дами“, Екатерина Захариева и Лиляна Павлова. България би изненадала приятно, ако успее да направи няколко наглед прости неща. Достатъчно е да направим едно делово, ефективно и стегнато председателство, с реалистични цели и ненатрапчив стил на поведение, с два-три добре подбрани приоритета без мегаломански приказки и досадни фанфари. Подобно поведение не просто отговаря на реалните възприятия и нагласи спрямо страната, но и ще избегне втръсналата на всички често самоцелна и краткосрочна свръх активност на повечето държави, които са ръководили съюза. Ще бъдем изненадани колко добре би се приело подобен тип ръководство на организацията. Има някои положителни наченки около темата за западните Балкани, но остава да видим дали те ще бъдат развити. Но всичко това едва ли ще се случи. Обратното, както са тръгнали нещата, току в края на напрегнатите предстоящи шест месеца се появи някой ентусиазиран инициативен комитет, който да предложи Борисов за носител на Нобеловата награда за мир. „Тутраканската селищна система“ със сигурност би одобрила с надлежен ентусиазъм подобна идея.
