По нашите земи смъртта вече традиционно предшества промяната. Преди няколко седмици на пешеходна пътека на пътя Бургас – Созопол бе убито 16-годишно момче и всички влязоха във вече рутинните си роли. Властта излезе със сериозно и решително лице, местните хора излязоха на протест и припомниха за отдавна известен проблем, медиите обявиха поредния рунд във „войната по пътищата“. И, разбира се, започнаха да се планират промени в района на инцидента. „Максимално бързо“ ще бъде проектиран и изграден пешеходен надлез и асансьор, ще бъде направен „одит“ за евентуалната необходимост от кръгово движение на мястото на трагичното събитие, започва и полагането на „шумяща маркировка“, която да подсеща шофьорите да намалят скоростта. Всичко изглежда вече твърде познато, отработено, ежедневно, установен ритуал с разпределени роли, който се превърта периодично, според статистиката на безумието по българските пътища. Затворен цикъл на смърт и промяна, смърт и промяна, смърт и промяна……
Буквално часове преди този инцидент политическото перпетуум мобиле беше отново в работен режим. „Първите хора“ на държавата умуваха какво да се прави след ужасяващата катастрофа край село Микре. Познатата картинка на приведени и набутани в малка стаичка премиер и разни министри и административни шефове, решения на крак, замислени физиономии, припряна, леко паническа атмосфера. Както подобава на по-тежка катастрофа, наборът от мерки и промени е по-дълъг и наглед впечатляващ. Обхватът им е от въвеждането на „черни кутии“ за превозни средства до приемане на изискване за поставени колани в автобуси и ускоряване на строителството на магистрала „Хемус“. Смърт – промяна. Ако човек прояви търпение и се върне назад във времето ще открие още доста подобни случаи. Например, след инцидент със стар автобус бе въведено поставянето на камери в центровете за технически контрол. Поредица от смъртни случаи на пешеходни пътеки доведе до решението за поставянето на „легнали полицаи“ преди години. Смърт – промяна. Само преди дни бутнаха момиче на проблемна пешеходна пътека в Благоевград и сега ще се слага и там светофар, вече изграждат неравности и „подсилват маркировката“. Смърт – промяна.
Касапницата по пътищата е сред онези важни обществено-политически теми, по които вече всичко е казано, всякакви стратегии и закони отметнати, всякакво недоволство заявено и вече изтощено. Теми, които са едновременно твърде важни и банални, актуални и втръснали, с ясни решения и ненужно обраснали с приказки. Теми, които са толкова важни за ежедневието ни, но са с вече наглед изчерпан арсенал от воля, желание и способност за промяна. Корупцията е друг такъв въпрос, изтощен от думи, замазан от стратегии, необратимо вплетен в живота ни, безинтересен за политици и институции. Именно така един проблем се трансформира и колективно го превръщаме в част от естествената среда, наглед природна даденост, която е вече отвъд политическото и институционалното и просто трябва да бъде приета. Пълзяща смяна на „това трябва да променим“ с „тука е така“. Изричането на първото е вече повод за снизходителна усмивка, второто е вече със статут на социална мъдрост. Превръщането на политически и социални факти, подлежащи на трансформация в естествени дадености е трагичната, и вече убиваща, магия на българското управление.
Както често се случва в трудни моменти, част от „отговорните лица“ изпускат по някой неуместен коментар. В случая с Микре честта се падна на регионалния министър, който обясни, че „не държавата натиска газта след ограничението от 60 км.“ Единственото, което подобен коментар постига е да подсети аудиторията за десетките други неща, които държавата трябва да прави, но така и не успява – желае – може. Списъкът и тук е доста дълъг и банално известен – продължаващия чадър над безобразията на КАТ, превръщането на „какво правим сега“ в национален корупционен код, нежеланието за сериозни инвестиции в камери и създаването на ефективни мрежи за тяхното управление. Изчезването на всякаква връзка между нарушение и наказание обаче е в основата на нарастващата агресия и безконтролен хаос по пътищата на страната. В него се включиха дори колоездачите, които дълго време апелираха с морална претенция за повече правила, ред и толерантност. Движението в страната става все по-ориенталско, но по балкански агресивно. Социалната санкция очевидно не притеснява нито политици, нито институции, нито джигити. Очевидно приемането, че „тука е така“ наистина върши работа и постепенно отнема всякаква отговорност. Просто наистина тука е така.
Това развитие отнема до голяма степен и очакванията на хората за реални промени. Общото свиване на амбицията за модернизация на страната се явява удобен партньор на всички овластени, а малкото останали блюстители за нормалност рискуват да отнесат някой бой на пътя, когато протестират срещу агресивното поведение. Малко и достойно за уважение изключение е групата близки на пострадали от касапницата по пътищата, които наскоро се самоорганизираха и се опитват да водят обществен дебат и да оказват натиск върху институциите. Максимумът на техните усилия обаче е нова поредица от предложения за промени и малко по-високо обществено внимание. Без държава няма как да стане. Едва ли можем да тръгнем с пара граждански структури, с които да ходим по дирите на безобразниците на пътя. Затова и все по-често определената роля за гражданите остава да бъдат статисти в колективния ритуал по оплакване на загиналите и молитва за живите. Видимо няма работещ механизъм за трансформиране на индивидуалното недоволство в по-общ социален и политически ефект. Което не е и новина.
Изправени сме пред пореден значим обществен проблем, за решаването на който няма достатъчно воля, структури и изпълнители. По някакъв почти магически начин той се превръща в елемент на естественото състояние на нещата и се разраства без ясни траектории за евентуално разрешаване. Освободени от заплахата на контрол и санкция, самоуверени идиоти ходят по главите ни и рискуват живота ни ежедневно. Оставени на съдбата и статистиката, все повече хора са принудени защитно да се включват във вакханалията и да се опитват да оцеляват чрез повече агресия. Това е гротескната логика на възникване на съвременната нашенска джунгла. Тъмнината в нея става все по-плътна и заплашителна.
