„Който се смее до припадък – под карантина!“
Заглавието изскочи в Гугъл при търсене на думата „карантина“ и в първия момент направо изтръпнах. Та колко му е човек да се стресне, че щом на военните се позволи да излязат на улицата, а главният прокурор иска все по-сурови мерки, властта няма да въдворява шегаджиите в импровизираната полева болница в зала „Арена Армеец“? Да се майтапиш със строгите регулации, когато „времето ни изтича“, най-малкото ще се наказва с глоба до 10 000 лв., помислих си, а при дефицит от 3 млрд. лв. за последните две седмици и половина (по премиера) това си е хитроумен начин за закърпване на бюджета. Пък и много лесен, понеже с едно отваряне на Фейсбук поне 1000 души са шернали въпроса: „Има ли вече приложение как ще изглеждаме след месец?“, а още 10 000 – „България в извънредно положение: ден по ден“. И е наистина смешно, просто си плаче за глоба…
„Ден 155 Бойко Борисов обяснява, че до няколко дни ще пристигнат маските, поръчани в първия ден на извънредното положение.
Ден 184 Някой се сеща за банскалии и се изпраща делегация да видят какво правят.
Ден 220 Пада арката на Александровска болница. Ивайло Пенчев предлага да я възстанови, но само негови служители ще могат да рисуват графити по нея.
Ден 240 Цвета Караянчева влиза в „Шеф под прикритие“ в Парламента. Никой не я разпознава.
Ден 251 Най-гледаните видеа в YouTube са: „Как да панираме стелката“ и „Домашен суджук от маркуча на прахосмукачката“.
Ден 286 Раждат се първите деца, правени след обявяване на извънредното положение: Вируслава, Карантиньо, Емека и Милде.
Ден 300 В мъжкото общежитие на семинарията се ражда първото дете.
Ден 320 Дежурен Фейсбукаджия се самоубива, след като се усеща, че вече всичко е написал и споделил.
Ден 389 Урсула от Брюксел се обажда да каже, че още преди 6 месеца вирусът е преборен и в останалия свят всичко е нормално.“
Доста се кикотих, да си призная, четох го и на глас на дъщеря си, така че за разпространение на смях също би трябвало да попадам под ударите на извънредните мерки. Успокоително е, че при добрата новина как на 29 март се сменя часът и можем, значи, да си останем вкъщи един час повече, тя го прие с крива усмивка, т.е. най-много като за глоба от 2 000 лв. Имам предвид, че е успокоително за нас двете, понеже иначе си давам сметка колко трудно ще се преодолее вече гигантският дефицит с подобни нелепи шегички. Но все ще се измисли нещо и даже вече се измисля, за щастие – ето, например, заседание на правната комисия, описано от в. „Капитал“:
„Във видимо напрегнатата атмосфера се открояваше депутатът Йордан Цонев, който се появи екипиран по-добре от лекар в “Пирогов” – със защитни очила, ръкавици и маска.
Вместо да продължи гладко, още при гласуването на първите текстове стана ясно, че има проблем. Депутатите гласуваха по два проекта – един, изготвен от комисията, и друг, изготвен от т.нар. работна група. Тя е заседавала до близо 2 часа през нощта в сряда срещу четвъртък и се е събрала в 10 сутринта в четвъртък, за да приключи работа буквално пет минути преди заседанието на правната комисия. Въпреки това били обсъдени едва 1/3 от текстовете… Това създало объркване… Стигнало се дори до размяна на остри реплики… След нова серия от обърквания Данаил Кирилов избухна и се обърна към председателката на комисията: „Моля да повторите какво гласувахте. Дума по дума, без странични разсъждения.“…„Стига мрънка, да го беше подредила“, каза още Кирилов. В залата възникна спор, който Анна Александрова не успя да усмири и призова: „Не е добре това. Лош знак е.“… След последното гласуване, в 20:52, Анна Александрова заяви: „С това закривам Комисията по правни въпроси.” И после се поправи, че всъщност закрива заседанието.“
Туш! И в резултат припадък, при това не само от смях – нещо, което и най-големият виртуоз в хумора (и особено в сатирата) не би могъл да постигне. За да престане да се хили истерично като боледуващ от синдрома на Ангелман, причинен от загуба на материал в региона на 15-та хромозома, човек трябва да си пусне някое юбилейно издание на „Комиците“ и дори епизод от актьорската вечер при Слави. Доколкото само те могат да върнат печалното му изражение, не е зле в такъв случай главният прокурор бързо да се задейства: или насила да вкара депутатите от правната комисия в походния лазарет, или, напротив – да нареди денонощни и пряко излъчвани по телевизията заседания, за да съдере смеещото се население от глоби. Просто друг начин няма, когато то и без това е под карантина, а скоро надали ще може да си подаде носа от вкъщи, с изключение на хората под 3 и над 103 години, редуващи се да пазаруват на смени. И какво наистина да се направи, щом всички днес са пред телевизорите и във Фейсбук, докато фирмите фалират, освен държавата най-сетне да печели от трескавото търсене на някаква разтуха през смеха?
Не че давам идея, в никакъв случай! Само си го мислех, докато се взирах в онова заглавие, понеже допуснах, че и такова нещо може да хрумне изведнъж на властта. Разбира се, не подценявам нуждата от строги мерки срещу коронавируса, но човек никога не бива да е сигурен дали един ден под нечий каскет (метафорично казано) няма да щукне прилагането на същите и спрямо нещо друго. Навремето, нали се сещате кога, вкарваха в затвора за разказване на вицове, даже имам познат, чийто баща през 1951 г. бил изпратен в Белене заради този: „Двама милиционери живеят заедно на квартира. Единият жали за село и предлага да си отглеждат в клозета прасе. „Ууу, много мръсно бе!“, възкликва другият. „Нищо, прасето ще свикне!“, отговаря милиционерът селяк“. Моят познат си беше преснимал и докладната записка на информатора до „началник отделение интелегенция и младежи Ст. Караджов“, която началникът парафирал със забележката: „Лицето да се наблюдава внимателно по отношение и с оглед на привичките!“…
Ууу, вярно много мръсно може да се получи понякога, да го имаме предвид! Но си отдъхнах, да ви кажа, когато в статията „Който се смее до припадък – под карантина!“ („Дойче веле“, 30.09.2011) прочетох, че ставало дума за много стара история, и то от далечна Танзания. Накратко:
На 3 януари 1962 г. в един девически интернат в малкото селце Кашаша три момичета на възраст между 12 и 18 години започнали неудържимо да се смеят. В следващите дни те продължили, като съвсем скоро изблиците придобили застрашителни мащаби. Когато два месеца по-късно 95 от общо 159 ученички получили пристъпи на смях, училищното ръководство било принудено за прекрати занятията. Но, уви, със затварянето на училището епидемията са разраснала, тъй като децата били отведени обратно в родните им села, където заразявали все повече хора.
Някои лекарите решили, че става дума за вирус, който се разпространява по въздушно-капков път, обаче в кръвта на изследваните не били открити никакви индикации за подобен род зараза. Други предположили наличието на токсични субстанции в храната на учениците, но и това подозрение бързо отпаднало. В това време плъзнали всякакви слухове, докато Кристиян Хампелман – езиковед, а не лекар, представете си, – проучвал епидемията и стигнал до извода, че това е масова истерия. „Първопричината за появата на подобно групово поведение е повишеният стресов фактор, върху който засегнатите нямат никакво влияние… А за хората в Танзания много неща не са наред. Страната е обхваната от малария, бедността засяга все по-широки слоеве от населението, насилието срещу жените е ежедневие. Освен това Танзания е обявила независимост от Великобритания само месец преди да избухне епидемията от смях.“ И пристъпите са по-скоро психическият отдушник за хората, решил Хампелман, според когото „именно защото нямат никакъв повод за смях, те не могат да спрат да се смеят“.
Спорна е една такава теория, но изразът „умирам от смях“ явно не се е пръкнал току-така и има случаи, както се вижда, когато може да се употреби буквално. Като нямаш повод за смях, остава ти само да отприщиш смеха си – това е начинът да не откачиш, напълно откачайки. „И страшно е, майко, и весело“, едното винаги си върви под ръка с другото, та затова колкото по-страшно вземе да става, толкова повече смешки и вицове започват да се измислят. В „Човекът в търсене на смисъл“ Виктор Франкъл дори е написал, че в Освиенцим първата реакция на концлагеристите била да видят смешната страна на ситуацията. „На човека може да се отнеме всичко, освен едно – последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства“ и онези, които избрали да запазят нормалността, реагирайки на безпределния ужас с ирония, имали по-голям шанс да оцелеят. Чувството за хумор, обяснява професорът по неврология и психиатрия във Виенския университет, „е вид хитрост, която се научава при овладяването на изкуството да се живее“. И да, съгласявам се тогава, че през 1960-те в Танзания са му намерили колая как да продължат да живеят.
Е, ние също имаме шанса да оцелеем, защото смехът е стратегия за спасение, план за евакуация на разсъдъка от окупираните територии, където вилнеят страх и абсурд. Страх – не само заради болестта, и абсурд – тъкмо благодарение на нея, защото тя дава разнообразни възможности за ограничаване и саботиране на граждански свободи. И ако в началото се шегувах, че ще тръгнат да ни глобяват за смешки, ето ви нещо напълно сериозно и също толкова тревожно: законопроект на ВМРО, внесен покрай извънредното положение (ужким) срещу разпространението на фалшиви новини, който заплашва с до 3 години затвор и затварянето на сайтове! „Дезинформацията в интернет средата“, включително в социални мрежи, предвижда и глоба от 500 до 2000 лв., така че не съм съвсем сигурна дали осенилата ме идейка за запълването на бюджетния дефицит не е хрумнала първо на вносителите от партията на Красимир Каракачанов… По тази логика, ако „Не!Новините“ пуснат поредната си смешка как след коронавируса нещата отиват към ядрена война и затова мъж изкупил наличния йод в област Пазарджик, те ще да са в челните редици на вкараните зад решетките. При това в по-добрия случай, понеже Каракачанов е и военен министър, а както разрешиха на армията да изпълнява полицейски функции…
Ей такъв страх ме тресе – страхът, че ще започне да се прекалява, а ние, като прасето от вица, ще свикнем с прекаляването. И не със санитарните мерки, които сигурно са крайно необходими – ще свикнем с всякакви приумици на овластени и самоовластяващи се персони да разширяват терена си за действие, ограничавайки нашия. А има нещо по-лошо от това да нямаш никакъв повод за смях и затова да не можеш да спреш да се смееш: да извират единствено поводи за истеричен смях и затова никак вече да не ти е смешно. До такава степен, че да ти е отнета и тази малка хитрост в изкуството да се живее, особено тук и сега, макар че мнозина вероятно ще възразят като радио Ереван: „Че това пък живот ли е?“
