Сигурно не сте се замисляли, но първата жертва на информационния стрес не сте вие или детето ви, втренчено в смартфона си по време на семейната вечеря. Отчаяният вопъл на датския принц Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир: „Думи, думи, думи!!!“ преди четири столетия е взривен протест срещу объркания свят, след технологичната революция на книгопечатането. Думи много – истини малко: „Светът е разглобен, о дял проклет! Как трудно е да го поставиш в ред“ изохква пак младият датчанин.
Ясно е, че многото думи не обясняват нищо, а само объркват нещата. Понякога само една дума е достатъчна, за да обясни всичко случващо се в света около нас. Ето така Виктор Юго се хваща за онова прословуто и кратко „Merde!“, изкрещяно от френския генерал Пиер Камброн сред полето на Ватерло, когато чул предложението на англичаните към гвардейците му да се предадат. В своя епичен роман „Клетниците“ великият Юго се хваща за мръсничката и кратка дума, за да покаже как точно тя слага край на една цяла епоха в историята на Европа и света.
И го прави.
Като си говорим за думи, да припомним, че из вестникарските редакции (поне преди време) с опитни и начетени редактори (къде ги вече?) бродеше неписаното правило: „Една снимка говори повече от хиляди думи!“
Та да си дойдем на думите за снимката, която никой не публикува…
Намалявам телевизора, защото неистовият шум от освиркванията на стадиона в Скопие става оглушителен. Сякаш за да го надвикат единадесетте момчета в бели фланелки пеят националния химн. Пеят е силно казано. По скоро дерат гърла във фалшив и възторжен фалцет. Последният тържествен акорд отзвучава, а единадесетте, събрали яд огорчение, изревават нещо като: „Айде-е-е-е-е!!!“
И тогава идва моментът за паметната и непубликувана от никого снимка.
Гледали сме хиляди пъти преди началото на (най-вече) международни срещи футболистите да излизат на терена, държейки за ръка малки дечица, облечени с фланелките на противниковия отбор. Мил жест, припомнящ, че спортът е не само зрелище и сблъсък, а и възпитаващ в уважение към другия, към противника, двубой. Ангелските лица и усмивки на малките спортисти, станали част от голямото шоу, припомнят на възрастните, че всичко е само игра. А за дребосъците от терена преди началото на играта – спомен за цял живот.
И така. Химнът свършва насред неистови дюдюкания, нашите изревават мощно… И тогава видях детето.
Облечено във фланелката на македонския национален отбора и застанало пред един от нашите футболисти, то присви внезапно рамене. Вдигна ръце към трогателно русата си глава с дълга коса силно ги притисна към ушите си. Притискаше ги със затворени очи, за да махне от себе си свирките, ревът и цялото онова напрежение и омраза, летящо над стадиона…
После телевизионната камера смени общия план и малко по-късно съдията наду свирката за първия сигнал.
На другия ден вестници, агенции, външни министерства в Северна Македония и България осъждаха, обсъждаха и разсъждаваха надълго и нашироко случилото се. Гологлави политици патетично се изказваха по повод видяното. Думи, думи, думи!
Снимката, която никой не публикува би казала всичко. Децата на България и Северна Македония просто един ден ще запушат ушите си и ще затворят очите си за омразата и ненавистта на изгубените в еднакви идеологии и различни истории поколения на дядовците и бащите си.
Дано да е по-скоро!
