Армията ни става част от социалната държава, съвсем. Както отлично знаем, тя и досега в значителна степен е това. Министерството на отбраната излезе с предложение да се вдигне възрастта, на която може да се постъпва във войската, сега тя ще стане 40 години. На фона на незаетите почти 5000 места само можем да гадаем какъв точно ще бъде ефекта от тази мярка и какви точни хора биха се насочили да служат в нейните редици. Затова и може да се предположи, че всъщност тази мярка ще разшири нейните социални функции и ще поеме допълнително някои от тези, които просто не могат да си намерят място на трудовия пазар. Това е логично продължение и на досегашната политика, при която съдбата на армията се оплаква не заради липсата на способности, а заради острата нужда от освобождаване на стотици чиновници. Всъщност, ако човек се заслуша внимателно в цялото дългогодишно мрънкане по темата, наистина е фрапиращ този фокус единствено върху запазването на раздутия щат, а не върху далеч по-трудните разговори за капацитет.
Както често се случва в нашенската политика, идеята била в резултат на „вдъхновение“ на военния министър от среща с Кубрат Пулев. Той бил впечатлен от това как изглежда Пулев и съответно как изглежда сегашната младеж, очевидно забравяйки, че все пак е професионален състезател. Ако имаше елементарно чувство за самоирония щеше да включи и себе си в този контраст. Каракачанов очевидно не е особен фен на днешните млади, защото те го отнасят и по друга линия. Той е силно недоволен, че отивали за по няколко години в армията и после напускали. Не е никак трудно да се досетим защо, а и много от тези хора не крият причините. И те далеч не са само финансови. Затова и т.н. „воевода“ очевидно си иска служители с по-крепостно мислене, например такива, които ще използват армията като по-пряка пътека към пенсия. Военните са вече просто един работодател сред много и тяхната привлекателност е равно пропорционална на способността им да предложат съвременни условия, отношение и смислена работа.
Избутването на военния министър от очевидния рестарт и очертаваща се ускорена модернизация на армията не е изненада за никой, всички знаем неговите геополитически предпочитания. Лошото представяне на местните избори на т.н. „обединени патриоти“ пък изисква той бързо да се върне към добре изпитани патриотарски теми. 100 милиона ще ни струва фиксацията за връщането на задължителната казарма, каквото и точно да означава това в днешно време. По всяка вероятност това ще си остане предизборна политическа играчка, но пък не пречи да си поиграем на площаден патриотизъм. Очевидно е и допотопното политическо въображение, с което борави той. Мотивацията за митологичното връщане на казармата е нашите да не „отидат на заколение“, защото Каракачанов видимо си представя някакъв драматичен римейк на конфликти отпреди век. Въобще, всички политически приказки по тези въпроси си имат непоклатима координатна система, в която се лутаме от десетилетия. Тя е затворена между различни митологии – исторически, социални и политически, в нея настоящето и бъдещето на практика не присъстват. Те са единствено фон на славно минало, което се затрива необратимо.
Подобна нагласа е все по-неадекватна. Ситуацията и съюзниците изискват излизане от исторически летаргии и социални мечти и демонстрация на реални способности, адекватно мислене и планиране и реален политически ангажимент за действие. Имитациите в рамките на НАТО ще стават все по-трудни и няма да бъдат толкова толерирани. Бланкетното участие в безкрайните инициативи в областта на отбраната и сигурността в рамките на ЕС също все повече ще ни пречат, защото повечето държави са твърдо решени да се активизират. САЩ ни го показват в НАТО, а Франция в рамките на ЕС. И това е дългосрочна тенденция, „снишаването“ няма да помогне. Въпросът е обаче кой вътре в нашето общество реално ще изиска някаква промяна. Имитацията на дейност е вече втора природа на повечето хора в тези структури, тя се маскира с много приказки, стратегии, планове. Маскира се и чрез измислени дебати и непрекъснати патриотарски жестове. Прави се от хора, които просто искат да бъдат оставени на мира да избутат до едната пенсийка. Хора, които в повечето случаи наистина успяват да изпълнят заветното си желание.
