„Той почна със заповеднически, оскърбителен тон да ме предупреждава, че Царят не бил доволен от поведението ми, заради това ми заповядвал да разтуря Камарата, да задържа генералите поне още две години и да сложа пълномощията си.
– Защото – тъй се изрази Йонин буквално – Царят Ви даде пълномощията и сега Ви ги взема обратно.
– Да не бяхте пратен при мен от Царя, аз щях да повикам един лакей и да му заповядам да Ви изхвърли навън! – му казах.
Тогава той ми заяви:
-Като г-н Йонин аз Ви моля да ме извините за израженията, които употребих, но като на пратеник на Негово Величество принуден съм да Ви повторя, че съм получил заповед от Царя да Ви държа такъв език!“
Това изповядва през дворцовия си пастор княз Александър Батенберг, след като току-що се е срещнал с руския посланик Александър Йонин. Иронията е забележителна – само две години по-рано князът е осъществил първия държавен преврат в новата българска история. Конституцията е суспендирана, страната е разделена на пет области, а всяка област е поставена под абсолютната власт на чрезвичайни комисари. До един те са руски военни, от които много скоро Батенберг се оказва в пълна зависимост. За да се отърве от тяхната страховита опека, през 1883 г. князът е принуден да възстанови конституцията, с което вбесява своя братовчед. А той е самият Всеросийски император Александър III, същият, който заповядва на Йонин да унижава българския владетел.
Преди да се стигне дотук, предшественикът на Йонин – Михаил Хитрово, победоносно обикаля страната, съпроводен от княза. Даже в „Превратът“ Захари Стоянов описва една изумително срамна сцена: комисарят на Русе полковник Лонгвенов нарежда на местното население не просто да посрещне височайшия файтон с радостни възгласи, ами конете да бъдат разпрегнати и на тяхно място да бъдат впрегнати неколцина мъже. „Естествено бе, че погледът не може да падне на никого други, освен на хероите от Шипка – опълченците, които се бяха наредили до князовата кола, начело с Геца, който държеше разкошно трицветно знаме в ръка.“ Гецо първоначално се колебае, понеже „не е почтено и достойно нещо да става човек четвероножен, да взема образа на добитък“, но накрая все пак се съгласява. И някогашните опълченци са впрегнати в хамутите, за да теглят файтона, докато публиката вика гръмогласно и хвърля букети, които падат „както в краката на скъпите гости, така и по главите на човекообразните коние“…
А ето и друга историческа ирония: по онова време бъдещият пламенен русофил Драган Цанков дава първия знак за зараждащото се тук русофобство. В писмото си до Хитрово той пита защо руските офицери кръстосат княжеството, за да плашат населението, че без тях турците пак ще превземат България, и самичък си отговаря с прочутите думи на древния мъдрец към пчелата: „Не ща ти нито меда, нито жилото!“. Естествено, Хитрово моментално иска арестуването на писмоподателя, но за щастие князът проявява разум с аргумента, че не желае да му се създава ореол на мъченик.
Но знае ли човек – ако беше арестуван, вероятно до главата на Цанков нямаше и да припари мисъл да се превръща в русофил. А може би и днешният ни президент нямаше да настоява чак толкова пламенно за отпадането на санкциите на ЕС срещу Русия, в случай че руският патриарх Кирил бе гостувал тук на миналия Трети март?
Когато през октомври 2017 г. беше в Полша обаче, Румен Радев още не знаеше какъв тон ще му държи Негово Светейшество, и то тропайки по масата в почти десетминутен монолог. Нещо повече, тогава Радев дори рискува силно да подразни поляците с призива си „в перспектива да се търсят решения, които да водят към устойчив мир с всички възможни средства на дипломацията“, без ни най-малко да подозира, че едва пет месеца по-късно ще получи „благодарност“ под формата на господарско отношение и откровени обиди. И най-ироничното: не го знаеше навръх отминалия Трети март, когато чинно придружи Кирил до Шипка, а вицето му кажи-речи се хвърли в нозете на руския патриарх. Унижение, което дори не му беше спестено, след като връщането на Кирил в Москва бе ознаменувано с публикувано видео от срещата между двамата, умишлено създаващо впечатлението как руснакът се кара на държавния ни глава…
Че този удар е бил съгласуван с Кремъл, не би трябвало да има и капка съмнение, защото главата на Руската църква е по същество негов пратеник. Кадрите, пуснати след изтичането на едно денонощие, бяха старателно подбрани, с очевидната цел да покажат бруталната словесна разправа с българския президент. Реакцията на Румен Радев не беше показана, не стана ясно и дали той изтърпява до края й гневната тирада, предизвикана от споменаването на подвига на войници и от други националности за нашето освобождение. В последвалото прессъобщение на президентството Радев е цитиран да казва, че както църквата се бори за душата на всеки човек, така и ние сме признателни към паметта на всеки воин, сражавал се в руската армия под знамената на император Александър II“, но не се разбра заявил ли е това в очите на самия Кирил.
Всичко това прави скандала многопластов, защото проблемът не е единствено в арогантното поведение на руския патриарх, чието посещение наложи и милиционерското „профилактиране“ на граждани. Никой няма представа как точно е отговорил президентът на България, а оправданието на администрацията му за липсата на запис е несъстоятелно. Абсурдно е на такава среща да не се е водила стенограма, а преразказите от рода на този как Радев бил казал, че е впечатлен от патриаршеската теза за „силата на мълчанието“ и тогава Кирил спрял с упреците, са меко казано несериозни. Отгоре на всичко офанзивата продължи с телевизионни предавания и „анкети“ сред руски свещеници, в които се лееше откровена гавра с „треторазредната европейска държава“ – обстоятелство, което изисква адекватна държавна позиция. А такава към днешна дата липсва, като изключим изхвърлянето на вицепремиера Валери Симеонов, който нарече Кирил „второразрядно съветско ченге“, „хитрец“ и „цигарения митрополит на Русия“.
Ако Румен Радев е гузен заради това, че не е поставил руския патриарх на мястото му, неговата реакция е разбираема. Не е разбираемо обаче един държавен глава да мълчи, когато върху страната му се сипят хули и подигравки, така че липсата (уж) на стенограма не води автоматично и до отсъствие на позиция по развитието на скандала. След призивите на БСП правителството да се разграничи от Симеонов, от когото „съпатриотът“ Волен Сидеров дори поиска да се извини на Кирил, от президента Радев се очаква да успокои страстите и поне да се опита да защити авторитета на държавата.
Защо не го прави? Или чака бурята да отшуми от само себе си?
Разбира се, че коментарът на Валери Симеонов излиза от добрия тон и не това е начинът да отвърнем на удара. Но да се извинява на руския патриарх, след като последният си е позволил да тропа по масата на българския президент, също не е никак приемливо. Когато става дума за изключително нахална и груба провокация срещу България, остава и на колене да молим за прошка, така ли?
А провокацията, освен всичко, е и доста странна, доколкото налива вода тъкмо в мелницата на русофобите. Днес те би трябвало да ликуват, защото самият руски патриарх постигна това, в което се провалиха и периодичното оцветяване на Паметника на съветската армия, и „Насъщна молитва за отърваване от Русия“. Публикувана в един русофобски форум, тя гласеше: „Отърви ни, Господи, от Русия, империята на злото. Освободи света от руския терор, от руските интриги и лицемерие!“. И Господ май взе, че я чу, като за начало се спря на проводник в лицето на Негово Светейшество Кирил…
Шегувам се, но шамарът за русофилите е наистина сериозен. Дори да е искала за пореден път да преброи прокремълски настроените политически сили и да раздели българското общество, сега властта в Русия загуби всякаква мярка, обявявайки ни символична война. Война, в която при това е напът да се провали, защото обезоръжи и най-големите си почитатели у нас. Оттук нататък аргументите им в нейна полза ще звучат нелепо – страхотен автогол, който руснаците са си вкарвали неведнъж. И един пример е особено показателен: написалият някога „Здравствуйте, братушки“ наш поет по-късно ще напише точно обратното в разгара на руското нападение срещу България през Първата световна война.
„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?
О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!
Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!“
Този наш поет е самият Иван Вазов, русофил до мозъка на костите си…. докато не усетил „жилото“ на братушките. Което не пречи на всеки Трети март някое детенце да рецитира неговото „Мамо, мамо, я ги виж!/– Що е? – Идат, погледни ги./С пушки, с саби… – Що стоиш?/Скоро, чедо, поздрави ги!“. С признателност, каквато безспорно им дължим, само че също толкова безспорно дължим и на всеки, който се е сражавал за освобождението на България. Факт, който не може да бъде променен с тропане по масата, нито с нечие „огорчение“. А и тропането по масата не е само демонстрация на имперско самочувствие – то преди всичко е проява на безсилие. Затова е ядосан и гневен руският патриарх, затова се дразни, че след колениченето и ръкоцелуванието не е последвало и още по-голямо постилане. Ако в Кремъл са си въобразявали, че в лицето на президента Радев Москва разполага със „свой човек“, значи са останали доста разочаровани. И това всъщност е много добра новина, защото сваля витаещите подозрения от държавния ни глава, че работи на два фронта…
Уви, проблемът с последвалото снишаване обаче си остава – явно тезата за „силата на мълчанието“ наистина е впечатлила президента. Но тъй като и самият Кирил не я защитава последователно, няма да е зле Радев най-сетне да изрази позиция на глас, за да не останем с впечатление, че silentium videtur confessio. Ще рече, че мълчанието се смята за съгласие, в случая с нахалството, проявено към цялата ни държава. Държавата, да повторя, която не трябва да се извинява за каквото и да било.
Виж, да благодари – нека благодари! Най-вече за арогантното руско поведение, което би следвало да разпердушини и последните русофилски сантименти и илюзии. „Спасибо, братушки!“ и всеки да върви по своя си път. Пък ако толкова държи да ни тропа по масата, да върви и на майната си.
