Политическите залези обикновено са тъжна гледка. Бавното оттичане на доскорошната сила, уморените погледи на счупената воля и енергия за оцеляване, настъпващата досада, трупащото се отегчение и омерзение в публиката. В бързата политическа смърт има много повече драма, достойнство, поука, история. Мъчителният и провлачен залез е много по-грозен, постепенно убива и малкото добро, което обикновено може да бъде видяно в повечето политически кариери. Може би и затова хората винаги ще говорят за Маргарет Тачър, но не и за Ангела Меркел. Вече няма никакво съмнение, че българският премиер е в лапите на подобен мъчителен залез, който единствено той може да спре. Ако може да си го позволи. Последните седмици и месеци редят картина след картина на една буквално спихваща се власт. И колкото повече Бойко Борисов губи нервите си, толкова по-видимо става това необратимо свиване на политическия му образ и бъдеще. Той обаче е това, което е и не може да бъде нищо друго. Няма друг модус на функциониране, на реагиране, на поведение и нарастващата истерия единствено ще осветява още по-ярко края на политическия му път.
Тази съдба е по-различна от начините, по които българското политическо въображение си представяше края на Борисов. Дълго време мнозина говореха за срив „ала НДСВ“, мощен блиц върху властта и нейните ресурси и бърз срив под нейната тежест. Други анализираха Борисов единствено като месия и затова виждаха неговия край единствено през идването на нов такъв, който неизбежно го детронира с неговия собствен арсенал. По тази причина непрестанно и търсеха потенциални претенденти, които ще изиграя тази роля на историческата неизбежност. Трети просто очакваха неизбежния крах на неговото неуправление, разчитаха на логичния провал на подобен подход към политиката. Очертаващият се край е най-близо до последствията на неуправлението, изразяващо се и в пълната му профанизация, в повсеместната му „калинизация“ и счупването на и без това минималния гръбнак на управленската функционалност в страната. В трансформацията й в гигантска полу-криминална преразпределителна система, в която няма и остатък от публичен интерес, дори от елементарна, рутинна институционална грижа за гражданите. Пълзящата и повсеместна имплозия е това, което ще свали Борисов независимо, че той не може да го разбере и продължава да мисли, че замерването на проблемите с пари е най-работещата стратегия на света. Тенденциите не са статистически случайности, социалните имплозии не са природно явление. Те имат своите автори. Върху все повече от тези сривове виси неговия образ.
Спихването на властта е видимо във всички посоки. Наглед най-непонятно е това във външната политика на страната. Сякаш Борисов иска да се трансформира от шумен европейски архитект на бъдещето в поредното „лошо момче“, което иска да използва съюзът, за да яхне въображаема вълна от недоволство. Сякаш може да конструира някаква дори повърхностно смислена алтернативна позиция на страната, за която отговаря. Ако той няма усет за собствената му отлика от Виктор Орбан и позицията на Унгария, то политическият му край е още по-близо, отколкото усеща. Вътрешно-политическото предимство на Борисов е на едно спиране на еврофондовете разстояние и този момент приближава. Скандалите се трупат, от „Джи Пи“-та до ремонти на София. И това не е просто неговата европейска легитимност, а носещата конструкция на електоралната му съдба. Факт е, че той дълго време успяваше достатъчно добре да маскира безкрайните реверанси към Русия, затрупа ги в газови хъбове, в безкрайни пируети около модернизацията на армията и имплозията на българското членство в НАТО. Сега разчита с имигрантско-бежанска истерия да маскира нарастващото си неудобство от сложния европейски свят, в който му се налага да живее и оперира. Външно-политическите му говорители вече дори загубиха подобието на европейска убеденост и трайно заседнаха в битовото, цинично и прикриващо анти-европейско говорене, с което се обливат всички съвременни автократични проекти. Борисовата крехкост идва от лесното катурване на европейската му легитимност.
Спихването на властта е видимо и електорално. Хората вече поставят неговото име върху проблемите, моделът „те се карат, аз ги помирявам“ отдавна не работи и дори брутално притъпените политически сетива на масовата публика започват да усещат очевидното. Хората започват да сглобяват отделните трагедии в пъзел, отделните скандали в тенденция, зад множеството лица на „калинки“ става все по-видимо едно. Борисов сякаш е забравил, че електоралното му предимство не идва вече от неговите хора, а от малкото, които гласуваха срещу анти-европейската истерия на БСП. Повечето от тези хора вече не мислят така. Най-малкото защото Борисов вече изоставя дори европейската си имитация. А всъщност това е неговия край, защото цялата му политическа кула се крепи на чувството за непобедимост. Веднъж втори, той няма как отново да стане първи. Защото точно тези, които той отгледа със собствения си модел знаят мъдростта на навременното напускане на потъващия кораб. Той започна да се опитва да замести онези от „жълтите павета“ с „нови консерватори“ и националисти, но скоро ще разбере, че на това поле предимството е на първия, а не на най-шумния. И докато викаше на посланиците в София, един от тях, американският, в бърза последователност легитимира отново Ахмед Доган и Корнелия Нинова. Не толкова, за да ги увери в своята подкрепа, колкото да подсети Борисов за собствената му политическа крехкост.
Политическият залез на Бойко Борисов може да не е бърз, но е вече ясен. Той се вижда с просто око, по външни белези, по силата на нарастващия му тон, по това, че привика на помощ Георги Гергов, за да го спасява от електоралното му пропадане. Достойнството на политика в повечето случаи може да бъде опазено единствено от собственото оттегляне. В много малко случаи това може да направи неговото / нейното наследство. Борисов винаги е приличал на човек, който просто няма тази опция. Поне това от многото предсказания за него изглежда наистина ще се случи. Далеч без да е единствен автор на общия ни разпад, той бавно, но сигурно се превръща в този, които ще бъде изпратен по най-неприятния възможен начин. С досада и тихо презрение.
