Битивито спряло “Шоуто на Слави”. По този повод из социалните мрежи се завихри дискусия дали това е цензура. И странното е, че дори и юристи твърдят, че е цензура. Не, не е цензура! Свободата на словото означава, че човек има право да изразява своите идеи без опасност от репресии, намеса или наказателни мерки от страна на държавната власт. То не означава, че другите трябва да му осигурят трибуна, микрофон или вестникарска страница, където да изразява своите идеи. „Цензура” е термин, който може да се използва само за държавната власт. Нито едно частно действие не е цензура. Правото на свобода на словото на отделния индивид включва и правото той да не е съгласен, да не слуша и да не финансира своите противници.
Противното означава, че даден издател трябва да публикува възгледи, които смята за погрешни, вредни, опасни, възгледи, които нанасят публично унижение на неговите собствени възгледи. Доведено до крайност това би означавало да се осигури страница, микрофон, камера на всеки, който претендира за тях. И тук правото на собственост просто отива по дяволите.
В Конституция на РБ, Член 40, ал.1, се постановява твърдо и категорично: „Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура.”
Обърнете внимание, че „печатът” е изведен в курсив. В тълкувателното решение на Конституционния съд (КС) относно членове 39-41 от конституцията, които уреждат „комуникационните права и свободи на гражданите”, направено след сезиране от страна на президента Желев през 1996 г., е обяснено защо: „Това защитно право (чл.40) е най-силно спрямо печата, който по дефиниция не е свързан с държавата и е институционално, финансово и технически отделен от нея… Издателите на печата са в истинския смисъл пазарни субекти, които определят вида и броя на изданията и от там – разнообразието от гледни точки.”
Само да напомня, че по това време нямаше бТВ, нито Нова ТВ, даже още нямаше закон за радиото и телевизията.
„Изричната забрана на цензурата отразява принципа, според който е недопустима каквато и да е намеса в дейността на средствата за масова информация от страна на държавните органи – както чрез официално институционализиране на средствата за въздействие, така и чрез неформални способи.”
Ограниченията, които се предвиждат в чл. 40, алинея 2 са само за случаи, когато се накърняват други конституционно гарантирани права и се привеждат в действие единствено от правомощията на съдебната власт.
В становището на председателя на Постоянната парламентарна комисия по правата на човека (НС е конституирано като заинтересована страна по това дело) частната собственост на издателя е защитена още по-категорично: “Свободата на средствата за масова информация има две измерения: свобода от намеса от страна на държавата в лицето на нейни органи в отразяването на факти и събития и свобода на журналистите в дадено средство за информация да изразяват свободно своето мнение в съответствие с характера, целите и политиката на съответната медия… Правото на журналистите да изразяват свободно своето мнение не може да не съответства на характера, целите и политиката на съответната медия и ако тя е частна и мнението на журналиста не съвпада с гледната точка на собственика, първият има свободата да изрази своето мнение в друга медия и да напусне медията, в която е на работа.”
Тоест, спирането на текстове, които противоречат на политиката на медията (възгледите на собственика) в никакъв случай не е цензура.
Така казва Нейно Величество Конституцията.
