През 1990 г. Стойко Тонев започва рубрика в седмичния вестник „Политика“. Статиите и сега са актуални, защото големи периоди от историята ни все още подхранват страсти, разделения, емоции.
„От всички герои на една епоха, само тия биват същински герои, които се затрупват под развалините на онова здание, което са се мъчили с години да разрушат.“
Започвам с тази мисъл на Захари Стоянов защото тя, струва ми се, носи дълбок исторически и философски смисъл. В нея „Летописецът“ е обяснил своята и тази на другите, оцелели след Освобождението революционери, драма. Загиналите за свободата остават безсмъртни, а съдбата на оцелелите е все още спорна. Причината – оцеляването. Защото най-прекият път към безсмъртието минава през бесилото. От бесилото юношата Стамболов щеше да потърси място в народностната памет някъде край Левски и Ботев. Но съдбата го запази и с това му направи лоша услуга: вместо безспорен революционер-герой, тя направи от него най-оспорвания, „най-конфликтния“ политик и държавник в новата българска история. Колко по-щастлив е Левски, че намери своето Къкринско ханче, или Ботев с Вола, Бенковски с мостчето на река Костина… Те останах в историята млади, пламенни, жертвоготовни, чисти. А оцелелите, тези, които искаха да изминат сложния път от разрушители на старото до строители на новото, от революционери до политици и държавници – те останаха „спорни“. Един от тях е и Стамболов. Повече от сто години този голям българин се люшка в ничията земя между апологията и отрицанието. Повече от сто години не можем (или не искаме, а защо не и страхуваме се) да решим КОЙ, КАКЪВ и ЧИЙ е Стефан Стамболов. В новата следдесетоноемврийска ситуация изглежда, че имаме всички шансове да престанем да делим големите си личности на „чужди“ и „свои“, да разпъваме на кръст или без кръст епохи от българската история, да разполовяваме монолитни житейски съдби на „ранни“ и „късни“, да търсим метаморфози там, където има първо и главно фанатична последователност. И най-после да разчупим табуто „Стамболов“ и да видим какво се крие зад него: истини за един диктатор или възможности за по-широки национално-политически обобщения…
Защо е нужно да се връщаме към Стамболов? Мисля, че главно заради примера. Добрият пример в една национална история възпитава. Лошият – предпазва от повторения. „Добър“ или „лош“ е в цялост примерът, който Стамболов остави в българската история? Този въпрос едва ли може да се смята за решен. Но две неща са сигурни: първо, че великите личности са далеч по-многопланови и не могат да бъдат вместени в досегашните историко-теоретични схеми „прогресивно-реакционно“ и второ, какъвто и да е този пример, той трябва да се знае, да се помни.
Стамболов чака на прага на националната ни памет, на националната ни съвест – чака нашата „присъда“. Той рано или късно ще прескочи този праг – няма как – той е един от големите българи, един от тези, които са творили българската история. И ако това е така – а лично аз вярвам, че е така – защо просто не го поканим: да влезе, да разкаже…
Но Стамболовото „възкресение“ и днес ще срещне много врагове. Съвсем наскоро акад. Николай Тодоров публикува във в. Дума статия с претенциозното заглавие „Насилието има своя история“. Разбира се, че има. Но тази история нито започва, нито свършва със Стамболов. Нито пък Стамболов издигна насилието до „хуманната“ роля на „акушерка“ на обществения прогрес , „Нищо в историята не става без насилие и неумолима безпощадност…“ , „…насилието е онова оръдие, чрез което общественото движение си пробива път и разчупва закостенелите, мъртви политически форми“ . Това също са епизоди от историята (по точно предисторията) на насилието. Не е ли така, г-н Тодоров?
А, апропо, исках да попитам и още нещо: не мислите ли, че всъщност историята на насилието в българския политически живот започва още от Първата българска държава? Та нали Борис I покръсти българите зорлем? Нали изкла цели фамилии заедно с невръстните деца? Не, г-н Тодоров, ако Захари Стоянов беше жив, би Ви драснал едно открито писмо: „Много Ви моля, друг път недейте излиза така боси…“
Колкото до книгата на Симеон Радев, тя едва ли се нуждае от моята защита. Ще отбележа само, че акад. Тодоров би трябвало добре да знае трудната съдба на тази книга в ново време. И, освен това, неговата аналогия между Стамболово и Живково време е твърде рехава, за да издържи бремето даже и на повърхностни аргументи. Така например, Стамболовата диктатура имаше като една от основните си първопричини и аргументи отстояването на българската политическа независимост срещу посегателствата на Русия. Живковата диктатура на няколко пъти (за няколко поне знаем) се е опитвала да превърне България в задунайска губерния. Освен това Стефан Стамболов беше ТАБУ по Живково време: от страх пред възможни аналогии, от завист или от каквото и да е, но за Стамболов през целия Живков режим са излезли само няколко (скъпо струващи на редакциите) статии, в които се прави опит за обективен коментар на ролята на Стамболов. Някои от читателите навярно знаят за „тайнствената и загадъчна“ игра на паметните знаци върху гроба на Стамболов. Дълго, много дълго там стоеше дървен кръст, овехтял от немарата на потомците. Преди две години някой постави на гроба голям паметник, но друг някой заповяда да го махнат. После на гроба се появи лаконична (безлична, бюрократична…) табелка с надпис: „Гробът е в реставрация. Пусков срок…“ Пусков срок?
Не, Живковият режим не може да бъде обвинен в този грях: „оправдание на насилието“ чрез „възвеличаване култа на Стефан Стамболов“. Такъв грях може да бъде вменен на Димитров и Коларов, които през 1935 г. организираха издаването на книгата „Авантюрьi руского царизма в Болгарии. Сборник документов.“ Но за това, че открехнаха една тъмна и криминална страница от българо-руските политически отношения, лично аз съм склонен да им опростя поне този грях.
От друга страна, доста научни кариери се дължат на напъните да се изравят все нови и нови доказателства за ‚диктатора“, за „кръволака“, за „гонителя на социалистите“, за ‚русофоба“… Стамболов. Защо? Ами ако се обърнем към трудовете на друг академик, Христо Христов, ще получим следното обяснение: защото Стамболов и изобщо оцелелите революционери не можаха да се издигнат до научния социализъм, а вместо това обявиха Търновската конституция за светиня и станаха буржоазни политици и държавници. В този смисъл преосмислянето на Стефан Стамболов ще срещне „неочаквана“ съпротива от страна на значително число „антистамболовистки научни кариери“, някои от които заемат ключови позиции в научната йерархия. Не искам да кажа, че всички историци, които са писали срещу Стамболов, са правили това от конюнктурни и кариеристични подбуди. Убеден съм, че сред тях има и хора, които ако щете по чисто човешки причини не обичат политици от рода на Стамболов. И те навярно ще продължат да пишат срещу него. И с това ще внасят необходими корективи в зараждащата се апологетична тенденция по отношение на Стамболов и неговата дейност.
Докато преди 10 ноември беше трудно да се пише за Стамболов и още по-трудно написаното да види бял свят, сега сме изправени пред противоположната опасност: да бъдем залети от хартиена вълна, носеща на гребена си един „непроверен“, един търсещ сензацията Стамболов. Към Стамболов винаги е имало силен интерес, както около всяко табу и сега този интерес е на път да „върже“ плана на няколко издателства, да „спонсорира“ еднократно или многократно десетина вестника и т. н. Какво пък, в това няма нищо страшно. Страшното ще бъде ако от отрицанието прекрачим в крайностите на безкритичната апология – защото, сигурен съм, Стамболов е някъде между тях: между революционера, демократа, патриота, големия политик, и, от друга страна – диктатора, тиранина, политическия и морален блудник.
Процесът на кристализация на истинския образ на Стамболов ще бъде дълъг и труден. Неговата първа крачка ще бъде навярно крачка на стъписване: пред огромните различия в оценките на съвременниците, пред почти вековните идеологически и политически наслоения, пред компетентното мнение на учени и писатели, които сме свикнали да уважаваме. Защото всички книги, статии, очерци и биографии за Стамболов започват със задължително депозирана безпристрастност и свършват със зле прикрито пристрастие в едната или в другата посока. Трудно е от праха на хилядите страници на съвременници и потомци, на съратници и непримирими противници, на таланти или просто на поклонници, на обективни и отмъстителни пера да извлечеш своя представа, свое виждане, свой образ на Стамболов.
Лично аз, ще си призная, обичам Стефан Стамболов. И смятам, че съм си изградил своя представа, свой образ, свое оправдание за Стамболов и неговата политика. И ако нещо ме смущава, то може да бъде изразено с мисълта на Петко Каравелов: „Никога да не ви иде наум, че сопата може да бъде благородна.“ Този въпрос за себе си не съм решил. Може ли наистина сопата да бъде благородна? Има ли цели, които оправдават насилието в обществения живот? Има ли право някой да прави някого насила щастлив, още повече, когато става дума да направиш щастлив цял народ въпреки него? Защото, както казва един съветски писател, жестокостта започва от идеализма.
Но в едно съм сигурен: Стамболов не може да се отмине – сякаш с него не е свързан десетилетен къс от българското историческо време; не може да се отрече – сякаш не е дал нищо на България: не може да се забрави – сякаш никога не го е имало. Той чака нас, „безпристрастното потомство“ да решим. И ние трябва да решим! Защото нали някой беше казал, че нацията се състои повече от покойници, отколкото от живи хора. Защото мъртвите на един народ са неговата минала история. Дали върху светла или върху мрачна страница от историята са писали – това е друг въпрос. По-важното е, че са писали. И ние не можем, нямаме право да трием. Нито да пречупваме книгата на историята така, че да се отваря само на онези светли страници, които искаме да се знаят (от нас и от другите), които искаме да се помнят (днес и завинаги). Защото няма връх без пропаст, светлина без сянка, патриотизъм без предателство, геройство без страх, добро без зло, настояще без минало.
