Смятаният за най-успешен български референдум е всъщност много неуспешен. Не по математически признак. С математиката допитването (почти) се справи или поне по-добре от всеки друг път. Ако числата бяха най-важното и единствено важното, то референдумът е наистина (почти) задължителен. Само че животът – този най-голям режисьор, – остави тези 12-13 000 недостигащи гласа, за да ни каже, че нещо тук не е наред. И то не може да бъде измерено с числа, то е в смисъла, а не в математиката на народната воля. А може би е в безсмислието – живеем във време, в което фактите губят значението си и всички представи за демокрация от епохата на Платон и за разделение на властите от времето на Монтескьо, са взривени.
Подозрението, че нещо не е наред, витае около този референдум. И тъй като витаещите неща не се признават за сериозни аргументи с тежест, спорещите се държат за тези 12-13 000 хиляди гласа. Колкото за едни те са причина референдумът да е незадължителен, точно толкова за други те са основанието да е задължителен. На този спор краят му не се вижда. Затова да видим какви са неизмеримите, витаещите съмнения около референдума. И не само около това българско допитване, същите въпроси повдигна изразяването на народната воля и във Великобритания, Унгария, Италия.
Обяснението „ако народът поиска да носим зелени гащи, ще носим“ е обидно лековато, но има нещо общо с истината – референдумът е инструмент, който е най-близък наследник на пряката демокрация. Налага се да припомним, че демокрацията е зачената с по-демократична представа за себе си, отколкото сега ние имаме за нея. Под управление на демоса някога са разбирали такова равенство на правата, което гарантира на всеки – всеки! – от демоса възможност да управлява. Затова в най-ранната си възраст демокрацията е определяла управляващите с жребий. Едва по-късно идва броенето на черни и бели камъчета в гърнето, тоест гласуването, а заедно с него и представата, че управляват тези, които са повече. Референдумите са наследник на този етап от демокрацията, който – ако се позовем с преразказване на Чърчил, – не е съвършен, но по-добър не е измислен.
Всичко това предполага, че на народа се задава въпрос, народът мисли с главата си кой отговор на въпроса ще се отрази по-добре на живота му, съответно избира „да“ или „не“. Това ли стана на българския референдум на 6 ноември? Колкото и високо да крещят организаторите, че е станало тъкмо това, няма да убедят никой мислещ човек, включително и себе си. Защото стана нещо различно.
Трите въпроса от референдума бяха формулирани конкретно, но в избирателската глава те звучаха най-общо така: „Искате ли да разкажем играта на този самозабравил се, оял се, нагъл елит, да им покажем кой кара влакчето, като им разтурим играта с пропорционалните листи от мижитурки, като ги лишим от пари да ходят с тях на Варадеро и да купуват ромски гласове и като ходим всички до урните да гласуваме, за да се озъбим на султана?“ Тук сценаристите от шоуто на Слави могат да опровергават колкото си искат, да твърдят, че избирателите са умни и са напълно наясно какво означава мажоритарна система в два тура, но истината е съвсем друга – трите въпроса бяха формулирани наказателно към елита, бяха разяснявани отмъстително към елита и бяха възприети като битка между елита и народа. А такъв елит като нашия, да ти е драго да го биеш, биеш, биеш…
Можех да го кажа и по-възпитано. Например така: трите въпроса на референдума бяха формулирани конкретно, но в избирателската глава те звучаха общо по следния начин: „Сега политическият живот е отвратителен, искате ли да го направим по-малко отвратителен и не толкова скъп за данъкоплатците?“ Както и да се каже, все ще се окаже, че референдумът заложи не на размисъл за предимствата и недостатъците на избирателните системи, а на чувствата на избирателите. И на още една поредна надежда – че мажоритарната система ще излекува срамните болести на българските избори. Не, няма да ги излекува – болестите не ходят по системите, а по хората, които ги привеждат в действие. И мажоритарната, и пропорционалната система могат да работят добре в общество без корупция, и не могат да работят добре в отровено от корупция общество.
Нашият враг е корупцията и ако трябва да отидем още по-далеч, ще кажем, че при голяма корупция мажоритарната система е по-опасна от пропорционалната. Размисъл по този въпрос нямаше, имаше нахъсване от екрана, шаблонни кухи лозунги от времената на атинска агора, мобилизиращи за наказание песни и най-вече заблуда, че това ни е точно проблемът.
Очаквано вълната се люшна в обратна посока след референдума. Появи се вторият акъл на българина. И му рече: тия момчета дали пък не я правят цялата тази работа, само и само за да влязат в политиката и да се наредят на трапезата? За улеснение на това подозрение шоуто на Слави предлагаше подобие след подобие с клетата политическа кариера на Николай Бареков.
Скъсването на вестник при единия и скъсването на портрет в шоуто, съвпадението с изборите като аферата „Костинброд“, звездното участие в главната роля на Мая Манолова и в двата спектакъла. Отново чувства, този път с обратен знак. Шоуто остана самотно в отстояването на резултатите от референдума. Започна отливът на ентусиазма на гласувалите.
А след срещата на Слави Трифонов с главния прокурор Сотир Цацаров, нещата изглеждат още по-зле. Главният прокурор се подигра с разделението на властите, Слави Трифонов се подигра с всичко, което се сещате. Политиците, разбира се, това и чакаха. Референдумът е паркиран в улица без изход и чака време да бъде употребен целесъобразно. Всичко около този референдум беше направено на инат – едни решиха да покажат кой е суверенът, други отвръщат с показно кой е сюзеренът.
