Сънувах странен сън

Сънувах странен сън. Разхождам се из София. Вървя разсеяно и замислено. В един момент осъзнавам, че се намирам в непознат квартал. Спирам един младеж и го питам как мога да стигна до „Червена звезда“. Той се замисля и накрая казва: „Няма такъв квартал.“ После допълва: „Поне вече няма.“

Спирам друг, възрастен човек. Той казва: „Да, да, спомням си, кв. „Червена звезда“, но сега се казва кв. „Цар Борис III“. Трябва да тръгнете по бул. „Демокрация“, излизате на бул. „Никола Петков“, завивате покрай парк-хотел „Вашингтон“ и там, срещу пет цента можете да вземете трамвай 5.

Благодаря и се събуждам ужасен: ужасен от това, че съм се загубил и, че няма как да се оправя – защото са изчезнали всички ориентири, които мога да назова.

Може би този сън изглежда абсурден или измислен. За мен, обаче, е съвсем реалистичен. Съвсем скоро, струва ми се, няма да можем да кажем на таксито нищо повече от: „Карай нататък!“ и с пръст да посочим посоката. Много улици навярно ще имат нови имена, кварталите – също.

Може би още дълго, обяснявайки си пътя ще ползваме стари наименования, ще казваме, например, площад „Демокрация“, бившия „Ленин“, или бул. „Цар Борис III“, бившия „Българо-съветска дружба“ и т. н. Това не е толкова страшно, та нали старите софиянци още казват „Царя“, вместо „Руски“. С улиците и градовете, с площадите и кварталите, т. е. с географията, така или иначе ще се оправим. Но с историята? Та нали и из нея по същия начин ще се изгубим (ако вече не сме се изгубили). Нали до вчера, напук на всички природни закони, слънцето изгряваше от Север и залязваше на Запад. Нали до вчера Георги Димитров беше вожд и учител, а Никола Петков шпионин и предател, нали цар Борис III беше извършил монархо-фашистки преврат и беше установил монархофашистка диктатура, а Съветският съюз ни беше освободил (за втори път!). Нали Априлската линия беше еталон за права линия? Нали празнувахме девети септември и седми ноември, а не празнувахме, например, 6 септември – денят на Съединението. Нали кръстът беше „изгонен“, а на негово място бе поставена петолъчката. Нали …

Улици, празници, символи, личности, процеси и събития. Всъщност, това са все социални ориентири. Наскоро някой каза: „Всичко заприлича на нищо“. И комай е прав. Как ще се оправим сред тези разместени ценности, сред това огромно нищо, което ни обгръща отвсякъде?

За последните петдесет години националната ни съдба прави втория си обратен завой. Първия път историческата наука отрази „достойно“ събитията. Дали и сега отново ще се окаже маркитантка при главния щаб на победилата политическа армия? Дали и сега няма да започне да реставрира със същата стръв, с която поругаваше? И дали няма да замени табутата с безсмислена апологетика? На бърза ръка да измисли герои и да запълни поопразнения национален мартиролог, да издигне паметници върху недостойни мощи, да създаде легенди там, където има просто исторически дефицит?

* * *

Да, кой каквото ще да казва, но живеем в интересно време. Пред очите ни никнат политици, стават събития, развиват се процеси. За повечето от нас това е ново, непознато измерение на националните дадености на българина. Младите поколения на България не помнят „политиканстващия българин“. За тях българинът е трудещ се, пролетарий, селянин, кооператор, интелигент – всичко, без едно. Без измеренията на политическия субект. И за това „връстниците на свободата“ и родените „след свободата“ са склонни да приемат това, което става у нас сега единствено като РАЖДАНЕ – на нещо ново, непознато в историческия ни живот.

Милите старци, оглавили възстановените щабове на някои от съществувалите преди 09.09.1944 г. партии, си спомнят широкия политически свят на буржоазна България. Последните 45 години постепенно са заличили детайлите, подробностите от буржоазния ни политически живот, годините на тоталитарно управление са създали и подхранвали носталгията по миналото, абстрахирали са го от негативното, превърнали са го в идеален образ. И те субективно са готови да възраждат. За тях съвременните процеси и явления са ВЪЗРАЖДАНЕ – на това, което е било, или по-точно, на това, което те са запомнили.

Струва ми се, че и едните са прави, и другите са прави. И както в онзи стар анекдот за Сократ, и аз съм прав. Защото наистина има място и за възраждане на познати явления, събития и процеси от българското историческо минало, и за раждането на нови, непознати в отминалите реалности процеси, събития, типове личности. Има място и за още нещо: за пренасянето (или по-точно за опитите за пренасяне) на политически феномени, проверени в западноевропейската и световната практика.

С какво би могло да ни помогне знанието за българската политическа история? На първо място да си изясним действителните „параметри“ на българската политическа традиция. Нашият оборотен национален портрет все още е далеч от реалния първообраз. Самопознанието ни се движи в границите на желаното, а не в стойностите на реалното. Например, и до сега продължаваме да живеем със самомнението, че сме една от най-демократичните нации в Европа, която, за съжаление и без вина все е била похищавана от разни авантюристи: като се започне от Батенберг и Стамболов, мине се през Фердинанд и се стигне до Живков. Въпросът „невинна“ ли е нацията, която се оставя да бъде лесна плячка на „случайно“ минавали през историята й авантюристи беше и, струва ми се, продължава да бъде табу. Българската история (и респективно, българската обществено-политическа книжнина) продължава да върви по линията на „най-малкото съпротивление“ – жертвения козел: диктаторът поема всички лични, партийни и национални грехове върху гърба си. Това „пречиства“ политическия живот, той за известно време тръгва що-годе нормално – до появата на поредния диктатор. Сега, страхувам се, ние чакаме точно него. Кой ще бъде той, какви партийни позиции ще отстоява – това са подробности. Същностното е в друго: че там, където има условия за диктатура – диктатор винаги се намира. Знам, че е непопулярно да се цитира Ленин, но на една негова мисъл можем да повярваме: демократическата ситуация не изключва, а напротив, предполага появата на бонапартизъм. Именно сега е време да помислим, че в историята, и в нашата, опиянението от свободата, от демокрацията, твърде често завършва с продължителен и тежък политически махмурлук.

Или пък друг пример: ролята на Русия в нашия политически живот. Цели поколения бяха възпитани в легендата за двойното освобождение. Но дори и да приемем тази абсурдно нелогична теза, пак остават въпроси, крещящи за отговор: защо русите все ни освобождават; единствено от любов и братски чувства ли (както пише в читанките)? Нима Русия не преследва свои определени интереси на Балканите oще от времето на Петър I и Екатерина Велика; и нима те се покриват с българските – винаги и във всичко? Благодарността (тази непозната в политиката етична категория) или добре разбраният политически интерес трябва да ни движат?

И изобщо: що за народ, нация (или пък народни маси) сме ние, българите? Демократи или не, републиканци или монархисти, русофили или западнофили, националисти или нихилисти, европейци или азиатци, хора с бъдеще или хора с неособено ласкаво минало? Тези въпроси не можем да продължим да прескачаме, суетно вкопчили се в политическото злободневие. Защото децата ни учат още по букварчетата, славещи Живков и светлото комунистическо бъдеще и смятат задачи като тази: „Ако за един ден мавзолея на Г. Димитров са посетили 20 български и 30 съветски туристи, колко туристи общо са го посетили?“ И защото и ние самите не можем да прекрачим към националното си бъдеще, без преди това да осмислим на къде ни насочва миналото ни.

Някога, преди 111 години нашите първи учредители се поддадоха на мерака с една крачка, с един скок да застигнат и дори задминат нации с вековна политическа традиция, с богата политическа култура. И създадоха „една от най-демократичните в Европа за времето си конституция“. Един чудесен повод за нас, потомците, да се умиляваме от демократизма на предците си, от тяхната напредничавост. Какво от това, че тази конституция не „заработи“, че си остана една хубава хартиена конституция? И вместо голословни хвалби, не е ли по-добре да се запитаме: българинът ли не беше за нея, тя ли не беше за него… Сега отново сме изправени пред нуждата да преобразим коренно устоите на обществени-политическия си живот. А също и пред риска да се поддадем на изкушението да пренасяме „едно към едно“ чуждия опит, чуждите постижения. (Не, не съм по принцип срещу бананите, просто смятам, че у нас те не могат да виреят – поне за сега!) За да има стойност сегашният ни преход той трябва да бъде реален преход: преход от реалностите на българската нация към възможностите на бъдещето й. А не преход от едно измислено минало към едно желано бъдеще. Инак ще създадем още една Търновска конституция, която ще турим в рамка на стената, а ще продължим да си живеем по нашенски: да славим поредния си вожд и учител и да се готвим за деня, когато ще му ревнем поредното „Разпни его!“ – деня на пречистването, когато той ще отнесе греховете ни, и ще ни остави на подстъпите към следващия обществено-политически кръговрат.

* * *
Много са темите (личностите, процесите, събитията) от българската история, които чакат своя безпристрастен изследовател. Но, скъпи читателю, позволи ми един съвет, преди да тръгнеш с нас из новата ни рубрика; ако искаш да си сигурен, съмнявай се! Съмнявай се във всичко. Не вярвай, че има безпристрастен изследовател! Ако някой твърди, че това и само това е истината, знай, че той просто се шегува. И ако ние започваме тази рубрика, то не е за да те „обучаваме“ (преобучаваме), а за да разговаряме: за българската история, а това значи и за българското настояще и бъдеще. Това е скромната ни цел.
„Там дето има шум, има живот.“