Първият съвет, който Хенри Кисинджър дава на президента Никсън, е да избягва посредствените сътрудници. „Не вие ще блестите на техния фон, обратното – те ще хвърлят сянка върху репутацията ви.”
Уолтър Айзъксън, автор на обемиста биография на легендарния дипломат, разказва и анекдотична случка:
Кисинджър, вече държавен секретар на САЩ (1973-1977), получава доклад от съветника си за отношенията с Китай Уинстън Лорд. След няколко дни привиква Лорд и го пита с упрек: „Това ли е най-доброто, на което сте способен?“ Съветникът е ужасно сконфузен, взима си доклада, дни и нощи го преработва, допълва някои пропуски и позаглажда стила. И втория път обаче е смъмрен сурово. На третата среща, когато Кисинджър го посреща със същия обиден въпрос, измъченият Уинстън Лорд губи контрол и отговаря гневно: „По дяволите, това наистина е най-доброто, на което съм способен!“ След което Кисинджър отвръща: „Е, щом е така, вече ще го прочета“…
Не би било никак зле, ако президентът Румен Радев подходи по същия начин с най-близките си сътрудници, тъй че да не хвърлят сянка върху него и най-вече върху институцията, която представлява. В противен случай гафовете от последните седмици далеч няма да се окажат прецедент в разгърналия се пред него петгодишен мандат. Нищо чудно дори дефицитът на компетентност в неговия екип да му докара до държавната глава и някой импийчмънт. За какъвто, впрочем, вече има подмятания, които логично поставиха въпроса дали същинската цел на мероприятието със скандалния проект за уседналостта не е била именно репутацията на президента.
Но конспиративната теория, че някакви тъмни сили нарочно хързулкат Румен Радев, е прекалено удобна. Удобна е преди всичко за за самия Радев, защото го оневинява, а в случая той няма как да е „целият в бяло“. Напротив, освен че е съпричастен към проекта за забрана на българите в чужбина да гласуват, от писмената му позиция се разбра и друго – той и занапред възнамерява да бъде активен по темата, защото искал да пази суверенитета на държавата от външно вмешателство.
Героична поза, откъдето и да я погледнем! Само дето витиеватата позиция не просто закъсня, а президентът отказа да поеме ясна отговорност за нелепите текстове. Така и не се разбра кой е техният автор и защо кажи-речи в последните дни на служебния кабинет се лансираха толкова радикални промени в изборното законодателство. За сметка на това цялата институция срамежливо се сниши зад гърба на някакъв чиновник в правосъдното министерство. Той единствен плати висока цена за скандала под формата на уволнение, плюс „добавената стойност“ от омаскаряване с пробутаната версия, че е активирана гербаджийска „калинка“. Което, и да е вярно, отново не е в състояние да оправдае президента за законотворческата му самодейност и допълнително всява съмнения в професионализма на хората, с които се е обградил.
Ето защо по-скандален от скандала със скандалния проект е фактът, че Радев не пое отговорност в първо лице и се изсули с приказки, че нямало голяма драма. Уви, драма има и тя наистина е голяма, тъй като ни разкри президента в не особено приятна светлина. Липсата на доблест да признае, че той е в основата на предложените промени, при това съпроводена с онази героична поза за отбраната на българския суверенитет, потвърди още една мисъл на Кисинджър, с която той дал най-кратката характеристика на президентската длъжност. „На този пост имаш две алтернативи – или нарочно се правиш на смешен, или си смешен неволно“, та и Радев явно реши да изглежда така, криейки се зад един чиновник. С тази разлика обаче, че това наистина е несериозно, но в никакъв случай не може да мине за смешно, когато се сблъскваме с демонстрация на страх и шикалкавене…
Щом президентът се уплаши от решението, което вероятно сам е предложил или поне със сигурност е одобрил, значи не е премислил добре последиците от него, нито е бил готов с вариант за кризисна реакция. Това пък показва склонност към предоверяване на близките съветници, както и лична недалновидност. По тази причина въпросът с какви хора се обгражда неопитният политически Румен Радев не е само негов проблем, още повече пък този, че се опитва да ги скрие и спаси. Ако бързането и дилетантщината, даже и без зла умисъл, са наистина най-доброто, на което те са способни, остава загадка защо позволява да го излагат. И по-лошото – защо позволява да продължават да го излагат?
Ще се огранича само с примера за уседналостта:
Цяла седмица държавата се тресеше от този скандал, чийто епицентър се оказа администрацията на президента. Почти два дни обаче проектът, спуснат на служебния министър на правосъдието Мария Павлова, спокойно си висеше на сайта на министерството за „обществено обсъждане“. В него преспокойно си стоеше и текстът за въвеждането на уседналост от 3 месеца за всички видове избори, т.е. отнемане на правото българите в чужбина да гласуват за парламент и президент.
След потреса от страна на почти всички основни политически партии, както и на експерти, които провидяха нарушение на Конституцията, правителството изпадна в неистова паника и Мария Павлова изтегли проекта. Пътем уволни директора на дирекция „Съвет по законодателство“ Любомир Талев, тъй като той бил написал промените, без да ги покаже на министъра (!?). Самият Талев обаче не си остави магарето в правосъдното министерство и обясни с подробности как текстовете били наложени от „Дондуков“ 2, какво се случило на срещата при президента и т.н. Ответната страна отвърна с хипотезата за саботаж и, както споменах по-горе – със закъснение от около ден, че и повече, президентът хем призна съпричастност, хем не пое отговорност за авторството…
С това темата, предполагаше се, щеше да бъде затворена, ако не се случи точно обратното. При това я продължиха от самото Президентство с официално искане до Централната избирателна комисия да им изпрати справка колко българи в чужбина са гласували от 2009 г. насам.
Къде е уловката ли?
Тези данни са публично достояние на страницата на ЦИК и могат да бъдат събрани за около 10 минути. Абсолютно всеки гражданин, който е компютърно грамотен, е в състояние да направи справката, без да е нужно тя да бъде искана по официален път. С искането обаче се постигна определено внушение, а именно за ангажираността на институцията с темата. И само ден, след като Радев опита да излезе що-годе сух от скандала, тази ангажираност по същество беше препотвърдена. Интересно защо, при положение че междувременно и вицепрезидентът Илияна Йотова публично се разграничи от въвеждането на принципа за уседналост, с което въпросът за гласуването на българите зад граница можеше да приключи. Най-малкото засега, поне докато бурята утихне…
Дали и по какви причини съветниците на президента се опитват да го спънат, ще е несериозно да се гадае. Но фактите говорят сами за себе си – нещо на „Дондуков“ 2 не е наред и нещото далеч не е свързано единствено с липсата на политически опит и юридическа подготовка у бившия военен летец. В подобна суматоха Румен Радев беше вкаран и покрай наредбата за интеграция на бежанците, която по спешност и много шумно беше отменена миналия петък, за да бъде върната отново този петък тихомълком. Изобщо впечатлението за суматоха е натрапчиво и е възможно да се създава умишлено, за да попречи на президента да си устрои втори център на власт. Такъв явно не му се получи с назначения от него служебен кабинет, но и той видимо се остави да бъде подвеждан, заблуждаван и правен за смях, да изглежда контролиран, а не способен да контролира дори хората до себе си. На няколко пъти бламира и собственото си правителство – от скандала около плана за управление на парк „Пирин, през постановление 208 за бежанците, до нелепицата за избирателните права – с което на практика показа склонност да се огъва на натиск и да се повежда по популистки идеи. Стигна се дотам със смайваща лекота да даде заден или направо да се откаже от ключови опорни точки на собствената си предизборна кампания, като най-пресният пример е точно с наредбата за бежанците. Атакува я още в качеството си на кандидат-президент, като президент извика на пожар кабинета, за да я отмени, а след среща с председателя на ЕС Доналд Туск изведнъж обяви: „България няма да повтаря грешките на онези държави, които сега плащат цената за необмислени решения в миналото.“ Но пропусна, разбира се, да спомене, че „решението“ беше необмислено от самия него и всъщност не представляваше никакво решение, доколкото заради отмяната Брюксел заплаши да спре всички еврофондове за България…
Вярно е, че никой не се е родил научен и все някога всеки е тръгвал от нулата, особено в политиката, само че чувството за отговорност не започва да се развива на 50 и кусур години. Искал си ограничаване на избирателните права, а сетне лекинко се разграничаваш и топиш лицето Х – това е всичко друго, но не и почтено поведение на държавен глава. Сбъркал си, от прибързаност или от желание да се харесаш на националисти и уплашени хорица по селата, като си отхвърлил разписани правила за интеграция на бежанците или си размахал плашилото на етническия вот? Ами тогава няма нищо по-естествено от това да признаеш, вместо да се оправдаваш с грешките на други държави – ето така би постъпил един отговорен президент. Най-малкото за да не изглежда „смешен неволно“, един такъв президент би трябвало да застава с открито лице и зад идеите си, и зад собствените си неуспехи и провали. А хората, даже тези, които не са гласували за него, със сигурност ще погледнат с по-голяма симпатия и доверие на честния дилетант, отколкото на изпечения демагог, от когото им се повдига.
В случая обаче некомпетентността явно върви в комплект с демагогията, затова и струпването на гафове е толкова дразнещо. Раздразнението допълнително се подсилва и от опитите за самооневиняване на Румен Радев, още повече – от прехвърлянето на вината в чужда сметка. Заедно с намеците за партийно интригантство и подозренията за политически заговор, с тези опити той даже си приписа ролята на жертва, в каквато може и действително да се превърне. Във всеки случай, когато над неговата репутация хвърлят дебела сянка собственото му обкръжение и отказът за поемане на лична отговорност, враговете току-виж скоро станали излишни. И никой няма да е в състояние да провали така успешно президента, както би могъл да го направи посредствен екип с амбицията да блесне с „ярки“ идеи…
Е, засега не личи президентът да е върнал и един от сътрудниците си с укора: „Това ли е най-доброто, на което сте способни?“ Но по-неприятно е друго: не личи да е задал този въпрос и на себе си.
