Отлично знаем, че това в България не е въпрос. Твърде често го чуваме при запознанство на пътя, или пък на някое друго място извън уюта на малките общности, в които сме се скрили. Има такива фрази, които обобщават целия ни живот без да изискват понятия или контекст. Например, „и сеа кво праим“ или пък „вас кой ви праща“. Зад тях са струпани толкова много отношения, има работа за много социолози. Тези кодове обаче са в нашето ежедневие и когато ни ги подхвърлят като цяло веднага разбираме в каква ситуация сме попаднали и горе-долу как трябва да реагираме. Надали има човек в България, който поне веднъж да не е бил „изпратен“ от някой някъде из институциите и да не е усетил сериозната разлика между позицията на обикновен клиент / пациент и тази на „изпратен“. Сигурно в намаляването на разликата между двете ще открием доказателства за случила се модернизация, или на по-ежедневен език, превръщането ни в „нормална държава“.
Няма актуална причина за този текст, пък и той се базира на „бойкова социология“ от мисли и наблюдения, които преминават през главата ми всеки път, когато шофирам. Което е няколко пъти на седмица. Всъщност, общуването по нашите пътища е един от малкото аспекти на ежедневието, за които няма работеща защита. В нашето общество имаме добре развити такива за почти всички други ситуации. Разболяваш се, започваш да въртиш телефони и да търсиш познати, познати на познати, познати на познати на познати и т.н., докато стигнеш до някаква поне минимална гаранция за внимание. Трябва да оправиш някакъв проблем по институциите, започваш да въртиш на съответните познати и приятели, които имат някакво вземане даване с тях. Така се управлява риска в ежедневието ни. На пътя обаче това не работи. Там голата сила е решаваща, мускули, агресия. Нужни са други методи на управление на риска.
Аз например съм си изработил една светофарно-социална координатна система, която използвам при шофиране, за да се ориентирам с кой точно как да общувам и да не прекалявам в желанието си да играя субект на промяна. С други думи, да обяснявам на различни хора кога и как се пуска мигач, спира на пешеходна пътека, задминава, кара в насрещното и т.н. С тези от червената категория съм много внимателен и на тях доста селективно и предпазливо разяснявам правилата на цивилизованото шофиране. Ориентирам се по колите, които шофират, без това да носи 100% гаранции. Списъкът не е изчерпателен и не съдържа продуктово позициониране. Той включва основно германски джипове, макар и с някои нюанси. Например, при „Ауди“ ми прави впечатление, че можете да срещнете по-спокойни хора с по-нормални професии. В него включвам някои ниски коли втора ръка „БМВ“ и „Ауди“ („Мерцедесите“ втора ръка са малко по-сложна социална категория, но ще я оставя настрана), особено А6 ми прави впечатление. С тези разменям жестове и присветване на фарове доста селективно и в зависимост от мястото и време от деня. Например, избягвам вечерите и по-усамотени улици.
Жълтата категория е по-многопластова и там общуването е по-малко рисково. И там има джипове, но са предимно азиатски, техните ползватели ми се струват по-уравновесени, предприемачи, шефове по банки, по-големи фирми. Тук има и доста нови автомобили от среден клас или втора ръка, на около пет години, в които откривам гръбнака на скромната ни по големина „средна класа“. С тях може да се общува повече, а и негодуванието им е по-уравновесено. Тук са и френските коли. Не зная защо винаги съм си мислил, че при тези водачи има някакво чувство за естетика, което ги прави по-балансирани. Освен това те са склонни да вървят срещу течението в България, защото е добре известно, че тук има един непреходен консенсус: „френските коли не стават за нашите пътища“. Това пък означава, че шофьорското им его не е толкова раздуто. „Баничарките“ също са ми в тази категория, те и без това нямат време за повече от една псувня, ако нещо не им хареса твоя идеал за подредено и възпитано движение по пътищата. Трябва да се внимава и с шофьорите на много стари коли, най-вече тези от соц време. Тези са набрали доста.
Зелената категория е най-приятна, там откривам и най-много съмишленици, така че това не е изненада. Тези събратя по душа са предимно в по-малки до средни автомобили, доста от тях нови, защото имат някакви прилични доходи и остават по 200-300 лева за месечна вноска. Тук са служители по фирми, държавна администрация, дребни предприемачи, по-възрастни хора с деца в чужбина и т.н. Пак са основно азиатски марки, но и микс от френски, по-нисък клас германски, а тук-там и някой „Сааб“ или „Волво“. Последните са сигурно и с деца, защото колко хора иначе гледат да има поне 10 въздушни възглавници в автомобила. С тях рядко си общуваме, защото и много от тях са като мен радетели за „един по-добър живот“ на пътя. Така поне си мисля. Тази координатна система далеч не е универсална и често ме е подвеждала, но пък дава ориентир в моментите, в които ме хване яд, че такива простотии се случват около нас.
Усещането за случващото се в страната не е производно на социологическите данни и от поне няколко години моето е, че губим инерция и желание за промяна. Преди време го описах като „нов провинциализъм“. Сякаш след години на живот под императива за дълбока промяна, за догонване на тези държави, от които се впечатлявахме настъпи умора, пълзящ отказ от подобни усилия. Сякаш опитите за модернизация бяха един отрязък от време, удобно институционализиран през членствата ни в ЕС и НАТО и постепенно делегиран, вместо да се превърне в пръснато ежедневие на всички ни. Човек го усеща по институциите, на пътя, в поведението на политиците. Например, партиите вече почти се отказаха да правят дори нещата от 90-те години на миналия век. Превърнаха се в откровени бюра по труда, напълно изпразнени от експертиза, от разномислие, от пълноценен институционален живот. На външния натиск за промяна има вече добре отработени, неутрализиращи механизми. Това е видно например от европейския механизъм за контрол върху съдебната и право-охранителната система. Редовните доклади се „опаковат“ медийно още преди да излязат, а публично се вдига такава глъч, че всякакъв ефект изчезва. Или пък прокуратурата си прави контра-методология и притъпява нещата.
Европейските кризи през последните години също имат своя принос. Те биват хитро използвани на местна почва, за да делегитимират натиска за промяна. Нещо от сорта, „кви са тея бе…, те ще ми обясняват. Що не се погледнат….“. Върви и едно преоткриване и романтизация на българската реалност, такава каквато е сега, а не каквото може и трябва да бъде. „Сухарите“ на запад, купонджиите при нас. Тесногръдите там, широко скроените тук. Измислят ни някакво разделение на света, в което вече с удоволствие заемаме незавидно място, но с разгулни компенсации. Всичко това си върви и с нов „обществен договор“, който ни го съобщават различни хора ала Динко. „На който не му харесва, да се маха“. На Запад примерно. И все повече от тези, на които това не им харесва го правят. Или пък си шофират и все по-малко имат желание и енергия да рискуват да си изкарат боя в наивното усилие да обръщат внимание на различни сънародници, че има пешеходни пътеки, правила на движение и други елементарни норми на цивилизованото ежедневие.
