Няма съмнение, че Брекзит е експеримент в реално време. Едната страна в голямата битка за Британия не би приела подобна теза, защото настоява, че нищо кой знае колко сложно и фундаментално не се случва. Напускането има очевидна траектория и посоки за развитие, а европейското членство е просто историческо изключение в историята на Острова и няма да остави особено значими следи. Другата страна приема случващото се като катастрофа и безотговорна игра с живота на милиони, инициирана от банда опортюнисти с фалшиви политически идентичности и тези. За тях, брекзитърите са просто евтини търговци на ерзац история и фалшиво бъдеще. Битката между двата лагера е все така интензивна и обгръща всяка гънка на политическата драма, която продължава да тресе островната държава. Наскоро изследване показа, че делението напускане – оставане в ЕС е вече по-силно от разделението тори – лейбъристи. С други думи, партийната идентификация е вече по-слаба от позицията за бъдещето на страната в или извън ЕС. Същинската историческа оценка за случващото се ще изисква десетилетия, но значимостта на събитието форсира изводи още на този етап. Засега, повечето осветляват унизителните фантазми на сегашния проект за напускане на европейския съюз.
Няма съмнение, че в своята дълбочина изборът на референдума от 2016 година бе структуриран около въпроса за националния суверенитет. В ежедневния политически дебат, той бе формулиран през въпросите на имиграцията, европейското право, свободата за управление на националните финансови ресурси и т.н. От едната страна бе призива ‘to take back control’, а от другата самоочевидността на ползите от споделения суверенитет. Брекзитърите настояваха, макар и на моменти с половин уста, на абсолютната ценност на суверенитета, на връщането на неограничената способност за самостоятелни решения, поне формално политически и правно. После отидоха още една крачка напред, където всъщност в момента са и техните проблеми. Те настояват, че няма нищо особено уникално в сегашния свят, което да изисква подобно дълбоко споделяне на суверенитет като това в ЕС и че същите резултати за развитие на Великобритания могат да бъдат спокойно постигнати и дори надминати извън него. Това именно в момента е полето на тяхното унижение. Всъщност, трите години след референдума са натрупване на доказателства именно срещу тази позиция. При това те се увеличават с всеки изминал ден и дори вече принудиха много от най-шумните поддръжници на напускането просто да замълчат. Нека погледнем политическите и икономическите параметри на случващото се.
Политическото унижение за британците е видимо от реакцията и поведението на останалите. Те възприемат страната като структурно отслабена, в репутационен срив и с ограничени стимули за сътрудничество. Казано най-общо, на практика всички поставят двустранните отношения с Великобритания като функция на отношенията с ЕС, тоест преценяват докъде и как да се договарят с островната страна без да наранят отношенията си с ЕС. Например, Китай ясно даде да се разбере, че отдава приоритет на съюза и ще договаря дългосрочни отношения с Лондон едва при пълна яснота в отношенията му с Брюксел. Няколко месеца след старта на преговорите с ЕС, Тереза Мей инициира световна обиколка, с която да капитализира новата политическа свобода. Провалът обаче бе пълен и инициативата бе прекратена след посещението й в Индия, където Нарендра Моди просто постави на масата един невъзможен списък от условия (безвизово пътуване, широк достъп до британския пазар и т.н.) и отказа да води съдържателни разговори преди той да бъде изпълнен. Япония пък най-фрапантно постави условия за разговори и директно поиска финансова подкрепа за своите автомобили компании на Острова преди въобще да води сериозни разговори. След това Токио отложи всички съществени теми, докато се договаря с ЕС. Британската слабост се усеща много ясно и във Вашингтон. Доналд Тръмп непрестанно изразява подкрепа за напускаща Британия, но поставя условия за нови отношения, които ще взривят британското общество. Например, в икономическо отношение това е пълно отваряне на селското стопанство, хранителните индустрии, фармацията и други. Тежката реалност за Лондон е, че страната просто се свлече в по-ниска политическа категория и няма никакви изгледи това да се промени в обозримо бъдеще.
Картината на икономическите последствия е идентична. Списъкът с негативи нараства непрестанно, макар все още да отсъства едно голямо знаково събитие, което да остави следа върху колективното съзнание и въображение. Актуалният списък от проблеми включва над 15%-но обезценяване на лирата след 2016 година, постепенен спад на стойността на недвижимостите (най-вече извън Лондон) и годишна загуба на икономически растеж от около 1%, която ще продължи. По различни оценки, Великобритания е на път да загуби около половината от автомобилната си индустрия и около една четвърт от бизнеса на лондонското Сити, което пък формира над 40% от всички данъчни приходи в страната. Те ще трябва да бъдат компенсирани, най-вероятно с по-високи корпоративни и лични данъци. Сегашната европейска финансова подкрепа за ключови икономически сектори като иновации, дигитални услуги, различни авангардни изследвания, фармация и други приключва, но британската държава просто няма ресурси, с които да ги замести. Това пък е дългосрочен риск за страната. Всички нови двустранни търговски споразумения ще бъдат функция на тези, които отделните държави имат с ЕС и ще засягат основно индустриални производства, които ускорено си отиват от Острова. Някои важни сектори са застрашени от общото обръщане на отношението към чужденците и променената среда. Например, това важи за сектори като финанси, креативни индустрии, ИТ, старт-ъпи и други. Ако тук проблемите се задълбочат, Великобритания ще има проблем и с привличането на достатъчно качествена работна сила отвън. Дори малкото ентусиасти и защитници на модела „Сингапур на Темза“ (ниски регулации, данъци, тотално отворена икономика и други) вече се отказаха от него и дори в това отношение Островът ще остане много по-близко до ЕС, отколкото мнозина искат да признаят.
Най-показателно е обаче случващото се в областта на имиграцията, тази централна тема около която се завъртя целия политически дебат през последното десетилетие и която трябваше да спечели най-много от новата ера на политически независима и свободна Великобритания. Британските правителства можеха да ограничават неевропейската имиграция и по време на членството си в ЕС, но така и не се решиха да го направят. По една много проста причина, пристигащите по тази линия са свързани с общности, които имат право да гласуват на национални избори (предимно от страни от британската общност), докато при тези от ЕС това не е факт. През последната година, 2018-та, броят на идващите от ЕС очаквано намалява наполовина, докато този на идващите извън ЕС си остава същият, при това без правителството да прави нещо по въпроса. И то при положение, че идващите от ЕС носят годишна фискална полза от около 1000 британски лири, докато тези извън съюза изискват разходи от около 800 лири на човек на година. Това е само един пример за отказ от упражняване на пълен суверенитет, поради елементарни електорални калкулации. Той обаче е по-скоро просто пример за политическа злоупотреба с важна идея в неудобен контекст. Реалността е, че британците са заобиколени от тежки и унизителни последствия, причинени от превръщането на една идея в поредица от шумни фантазми. И сега ще трябва да си платят цената за това.
