Една нова утопия започва да броди из западния свят, тази на безусловния универсален базов доход. Само допреди години това щеше да звучи като меланхоличен отглас от дискредитираните идеи на крайно-лявата мисъл, отказ от влизане „в крак с времето“ на политически романтици, които просто отказват да приемат посоката, в която върви света. Струпването на най-различни кризи обаче започнаха да връщат наглед отживели вдъхновения и макар тази идея да няма налудничавостта, мащаба и опасния наивитет на „от всеки, според способностите и на всеки, според потребностите“, препратките към нея са неизбежни. Още по-любопитна е шарената политическа коалиция, която започва да се подрежда зад нея. Разбира се, тя е много далеч от осъществяване, нейната екзотика трудно ще бъде преодоляна и дори най-големите оптимисти не могат да предложат смислен финансов модел за нея. Но възникването й е интересен „знак на времето“, който заслужава внимание.
Идеята постепенно започва да се отърсва от първоначалното усещане за поредна щуротия на някой маргинален автор с маниакална претенция за собственото му откривателство на бъдещето. Създателят на „Тесла“, Елън Мъск, е сред нейните популяризатори, а какво може да е по-напредничаво от това двигателят на батерийното бъдеще да предлага ново авангардно хрумване. Така поне настояват мнозина, които нямат навика да планират, осмислят и изчисляват последствията на хрумванията си. Изричането на идеята от хора като Мъск със сигурност й придават модерен блясък, особено когато е съчетана с одобрението на един от авторите на бъдещето. По този начин на нея се придава не просто актуалност, а достойно, дори неизменно място в сега съграждания дигитален, автономен свят, в който ще има толкова много игра и възможности. Толкова много потенциал и време, които е глупаво да бъдат харчени за досаден труд. Разбира се, в идеята за УБД има съвсем отчетливи отгласи от по-древни гласове, като този на Карл Маркс, или пък Джон Кейнс, който също е бил мечтател за материалната свобода, чрез която човек да се посвети на „изкуството на самия живот“. Тази мисловна и културна нагласа на европейската левица никога не изчезва напълно.
Зад сегашната вълна от популярност на идеята за базовия доход има определена социална и икономическа теория. Тя е ориентирана към „губещите от глобализацията“ работници, чиито сектори на заетост се свиват, било поради аутсорсинг, било поради автоматизации и технологични нововъведения. Теорията настоява за появата на т.н. ‘precariat’, това са „работещите бедни“, които са заети в ниско-заплатени сегменти на сектора на услугите и „едва свързват двата края“, независимо, че не са безработни. Според това виждане, подобна позиция на пазара на труда не е моментна, тоест преходна от една към друга относително сигурна работа. Същественото тук е, че шансовете за излизане от тази ситуация са относително малки, поради променящия се характер на самата икономика и непрестанно догонващия характер на трудовата подготовка на тези хора. В този смисъл, за тази „структурна позиция“ трябва да бъдат търсени по-дългосрочни решения, а не просто временна подкрепа и социални плащания.
Подкрепата отляво е очаквана и най-логична. Тя не просто традиционно одобрява „максимум социалност“ в икономиката и различните публични системи, но в момента го прави още по-убедено, поради наглед необратимото свиване на „социалната държава“ през последните десетилетия. За левицата тя не просто става по-малка, но и все по-пазарна там, където я има. Например, въвеждането на „новия публичен мениджмънт“ при социалните услуги е всъщност „вкарването на пазара през задната врата“. Всички стриктни изисквания за цели, ефикасност, отчетност и други са пазар с друго име. В известен смисъл, за остатъчната левица идеята за УБД е възможност за поне частично завръщане на онази мащабна социална държава от 50-те и 60-те година на миналия век. Битката за промяна на сегашната система изглежда загубена. По-интересна е появяващата се подкрепа в някои десни политически среди. Някои привърженици на „малката държава“ виждат възможност с това плащане да заместят цялата социална инфраструктура, бързо да сложат пари в ръцете на нуждаещите се и да ги оставят да се оправят в пазарната среда. За други, това е възможност за връщане на индивидуалната етика и култивиране на предприемаческа нагласа в един свят, който ще изисква подобно отношение. Някои по-традиционни консерватори откриват „спояващ нацията елемент“ в идеята, която може да бъде полезна в тази посока.
Може би най-голямо впечатление прави нарастващата подкрепа за идеята от новото поколение предприемачи на дигиталната икономика. Само през последните месеци, тя беше одобрена от Марк Цукърбърг, Елън Мъск и Сам Алтмън, един от най-активните бизнесмени в момента в САЩ. Създателят на „Фейсбук“ е може би най-ангажиран по темата и я обяви за популярна сред либерали и консерватори, първите защото искат по-широка социална мрежа, вторите защото искат по-малка и небюрократична държава. В неговия прочит, създаването на система на гарантиран базов доход ще отключи предприемачеството в САЩ, защото хората няма да са толкова фокусирани върху своето оцеляване и ще могат да погледнат по-дългосрочно на своя живот. По-вероятно обаче причините за тази подкрепа се коренят и на друго място. Дигиталните компании са сред „обичайните заподозрени“ по отношение на продължаващите сътресения в западните икономики и загуба на ниско-квалифицирани работни места. Очевидно е, че подобни щедри идеи могат да поукрепят тяхната легитимност в очите на милионите недоволни и да притъпят ролята им на „съзидателни разрушители“.
Множеството стартиращи експерименти в областта на гарантирания доход ще трябва през идните години да дадат пълна картина на случващото се при безусловното раздаване на пари, тъй като очевидно темата няма бързо и лесно да слезе от дебат. В същото време, вече съществува немалък опит с някои по-дългосрочни подобни политики. Например, в американския щат Аляска работи „постоянен фонд дивидент“, който раздава регулярно средства на гражданите на щата. Средствата за фонда се генерират от петролните залежи и фондът се управлява като други подобни структури. Първите плащания са през 1982 година и оттогава варират на годишна основа, понякога падат до около 300 долара, но през 2008 година еднократното плащане е в размер на 2069 долара. За 2016-та сумата е 1022 долара. Опитът на Аляска е обект на доста социологически изследвания, които сега получават все повече внимание. Данните обаче често разкриват различни реалности. Например, според едно допитване очаквано хората оценяват като много положително наличието на тези допълнителни средства. За 79% те са важен приход, 85% виждат в тях подкрепа за щатската икономика, а 81% са на мнение, че повишава качеството на техния начин на живот. Структурата на поведение е както следва: 27% спестяват част или цялата сума, 30% покриват дългове и задължение по кредитни карти, 15% харчат половината и спестяват другата половина, а 24% харчат цялата сума. Друг доклад сочи, че годишните плащания са имали решаващ принос за 2-3% от щатското население, което е избегнало срива в бедност. Едва 1% от хората са на мнение, че наличието на безусловното плащане влияе негативно върху тяхната готовност да работят. Две други по-стари изследвания откриват нарастваща смъртност и отсъствие на склонност за спестяване, което всъщност би трябвало да е буфер при отключената предприемчивост.
Подобни изследвания обаче дават доста повърхностна информация и не могат да обхванат различните ключови аспекти на въпроса. Например, реална промяна на поведението във времето, евентуалните размествания в житейските и професионални планове, разликите в начините на харчене на парите в различните социални групи, дългосрочност на финансовото поведение и т.н. Най-общо, те просто питат хората дали е хубаво човек да получи без условия едни пари. И получават съответния достатъчно предвидим отговор. Има много съществени причини всичко това да не сработи. Сред тях са политическата трудност да се договарят прагове на активиране на идеята, изработване на убедителен финансов модел, създаването на „социален договор“ около целия проект, както и политическо мнозинство за неговото прилагане. Но поне през идните няколко години можем да очакваме все повече дискусии по темата. Те обаче изключително трудно ще бъдат нещо повече от това.
