Учебната година едва е започнала, а училищата вече се тресат от корпоративна невроза. Диагнозата е типична за големи корпорации с още по-голяма бюрокрация, но в момента се наблюдава във всяко училище. Изразява се в шок и ужас от попълване на безброй документи, неясни и трудни за изпълнение нови изисквания за водене на отчет и статистика. В тези първи учебни септемврийски дни на учителите изобщо не им е до добре познатото „как прекарах лятото“, защото главите им са пламнали от усложнения като електронни подписи и нови камари от документация, която трябва да бъде попълнена и да поеме по каналния ред нагоре. Учителите са нервни и ако е вярна мисълта, че какво се случва в училището зависи най-напред от отношенията между възрастните, то на училището не са му писани спокойни и благи дни.
Проблемите в българското училище всъщност не са много, само два са. Първият е учениците, вторият – учителите. Сред безбройните информации, свързани с началото на учебната година, две заслужават особено внимание. Първата е свързана с учениците. Според международното изследване ПИЗА, около 40% от 15-годишните български ученици са функционално неграмотни, което означава, че те формално могат да четат, но не разбират съдържанието на прочетеното. Майчиният език на около 45 процента от постъпващите в училище не е български. Още по-тревожното е, че към 25 процента не говорят български. На този фон изобщо не е странно, че стандартите непрекъснато падат – тройка в българското училище се дава при 23 процента верни отговори, докато в държавите с добре развити образователни системи тройка се пише при поне 40 процента верни отговори. Бройката на необхванатите от образованието ни деца все още не е уточнена (усложнението идва от неизвестността колко от тези деца са извън България), но е шокиращо голяма.
Втората значима информация от тези дни не съдържа впечатляваща статистика, тя разказва за една учителка. Ето как я описва една майка на ученик: “Г-жа Найденова е 30-годишна, амбициозна, мила, справедлива, умна, знаеща жена. Тя плени децата. Беше с тях по 13 часа седмично. И това не беше достатъчно. Помъкна ги на походи по планините през уикенда. Викаше ги извънредно в училище, за да ги подготвя за състезания И всички деца ходеха. С желание! Направи група във вайбър с децата. Там обсъждаха задачи и домашни. Участваше активно във фейсбук страницата на класа. Беше винаги на разположение. За деца и за родители.” Г-жа Найденова обаче не се харесала на директора на училището толкова, колкото на децата и родителите. И договорът й не бил подновен. Тя си намерила работа в друго училище. 18 от общо 27-те деца, на които е била класен ръководител и преподавател по математика, напуснали старото училище и отишли в училището, в което била назначена Найденова.
Ето ги двете известни величини в уравнението на реформата: първата информация показва с какво разполагаме – това са учениците, а втората – какви трябва да са учителите. Просто е. Ясно е. И е очевидно дори за най-отдалечения от образователната система, че проблемите няма да се решат с увеличаване на документацията, с въвеждането на електронни подписи и с попълването на все повече и повече формуляри. Реформата е нещо, което постига по-добри резултати с наличните ресурси. Новостите в българското образование не са реформа, те са експерименти, налучкване, вдъхновена стрелба в тъмното с надежда да се улучи случайно целта. Като прибавим и това, че и самата цел не е изяснена, то улучването й става невъзможно.
Една от новите, модерни квалификации за учителите се нарича управление на класната стая или мениджмънт на класа. (Както се вижда сходството с икономиката не се е ограничило само с термина корпоративна невроза.) Да оставим като за начало телефоните настрани и да се съсредоточим в урока – казва по-добрият учител, защото е наясно към какво проявяват интерес учениците. Но дори той не предполага, а само десетина минути след като е призовал да се оставят телефоните, осъзнава, че тези деца в тази днешна класна стая имат абстиненция към екрана на мобилните си телефони. И се пита по-добрият учител: Как трябва да преподам урока си така, че той да е по-интересен за тях от взирането в телефоните?
Не толкова добрият учител не си задава такива въпроси. Той си преподава урока така, както от десетилетия се преподава в българското училище. Засипва децата с имена и дати, които няма да послужат на ученика за нищо друго, освен да ги наизусти, да ги изрецитира за по-добра оценка и след това веднага да ги забрави. И защо да не ги забрави, след като – ако някога му потрябват – може да ги намери в интернет за секунда. Не толкова добрият учител прилича на бензинаджия – напъхва гласа си в ухото на ученика и налива там определено количество знания. След което държи урока да бъде възпроизведен в същия вид.
Познайте кой от двата вида описани по-горе учители толерира българската образователна система, в случая е по-подходящо да се каже българската образователна метода. Но най-цененият от системата учител си остава онзи, който не жали времето си, посветено на попълването на камарата документация. За добър учител днес се смята изпълнителният бюрократ. Всички нововъдения през последните години доведоха до все повече първично и вторично неграмотни ученици и невротизирани от бюрокрация учители. Това е резултатът от онова, което трябваше да е реформа, но си беше безразборна комбинация от експерименти. Дори и да се направи оттук нататък истинска реформа, суровините за нея ще са все по-неграмотни ученици и по-луднали учители отколкото всяка предишна година.
Къде е, ще попитате, в целия този процес обществото, родителите? Нали майките и бащите са най-заинтересовани училището да е полезно и добро място за техните деца? Опитайте се да намалите с едно бройката на стихотворенията от Христо Ботев, които се изучават в училище, и ще разберете къде са майките и бащите. Бдят. Бдят реформата да не им отнеме „Балканджи Йово“ или да не намали Ботевите стихотворения. Да се съкрати бройката на произведенията на Ботев в учебника не е реформа. Не е даже експеримент. Нищо не е. Просто куршум от онази вдъхновена стрелба в тъмното, която не знае къде се цели. Реформа би било ако децата нямат нито едно стихотворения в учебника от Ботев, но са задължени да прочетат всички стихотворения на Христо Ботев. И да изберат онова, което им харесва най-много. А при изпитване да обяснят на останалите защо точно това стихотворение на Ботев харесват най-много.
Сега родителите са силно притеснени какво ще стане, когато осмокласниците прочетат „Декамерон“. Нищо няма да стане. Защото те няма да го прочетат. Ще гледат филма. И няма да се впечатлят особено, защото такива неща, каквито ще видят във филма, те са виждали вече в много филми, дори в предавания по телевизиите всяка вечер преди забранените часове. Лицемерната загриженост на родителите се равнява на лицемерното престараване на образователното министерство.
Така започна и тази учебна година – с малко закачки къде каква песен са пуснали на тържеството по случай първия учебен ден и с много учителска суматоха около многото безполезно писане, което им изяжда времето и нервите. Уж нищо ново, а всъщност нещата са станали по-зле. Сега всеки четвърти първокласник не говори добре български език. Върви, народе възродени, към всеки трети първокласник…
