15 септември наближава и напрежението вече се усеща във въздуха. След като посред лято вече се счепкахме на тема дали все пак учебната година да не почва по-рано, да не свършва по-късно и колко да са дълги ваканциите, в крайна сметка положението си остана сон сонжмон. Сега обаче имаме нова тема за терзания – щяло да има учебници за бедни и богати деца. Поводът за възмущението, обзело социалните мрежи, е решението на издателство да пусне учебниците в цветен и черно-бял вариант, който е с 30% по-евтин. Честно си признавам, по-скоро ме учуди гневната реакция на публиката, отколкото факта, че пазарът предлага и по-евтин вариант на учебниците (което, в крайна сметка, е работата на пазара, да дава алтернатива). И преди да ме обявите за безчувствена либертарианка, няколко аргумента.
Напълно обяснима и разбираема е обострената ни чувствителност по темата. Образованието е благо и право, а не просто стока на пазара. Никой не се обижда, че маркови чанти с някакъв дефект се продават с намаление, напротив. Но всички се обиждаме от подозрението, че някой третира децата ни като втора ръка, особено когато става дума за образованието и когато тръбим, че да вкараме всички деца в училище е национална кауза. И така трябва да бъде – трябва да сме бдителни и чувствителни към темата. Но: дали именно черно-белите по-евтини учебници са (поредния) повод за справедливия ни гняв към Министерството на образованието? Не мисля.
От години има практика да се продават и купуват (разменят, подаряват) учебници втора употреба. Не помня някога да сме оценявали това като дискриминация и да сме определяли хората, които купуват използвани учебници като бедни. По-скоро, разумни, защото учебниците са консуматив, който се използва 10 месеца и после става ненужен. Освен това, много често се практикува ксерокопирането на определени учебници и учебни помагала, които са твърде скъпи, за да ги купува всеки ученик – говорим за легитимни практики, провеждани от училищата, не за някакъв „втори начин“, измислен от „бедни“ родители. Не съм чула родител да се е възмущавал от това, нито пък децата ми са се чувствали „бедни“. Прилагането на подоходни критерии също не е непозната практика в образованието. Има стипендии за „подпомагане на достъпа до образование“, което иначе казано са стипендии за деца от бедни семейства. В училището на децата ми преди години пък осигуряваха занималня само за деца на семейства с по-ниски доходи, защото нямаше възможност да се поемат всички деца.
В конкретния случай, доколкото с черно-белите учебници има проблем, той е, че 30% не са достатъчно, за да могат учебниците да са достъпни за наистина бедни хора. Ако приемем, че комплектът за 8 клас струва около 200 лева, намалението е с около 66 лева, което прави цената на учебниците 134 лева. Като се добавят тетрадките, раниците, спортните екипи и всички останали помагала, сметката пак е твърде голяма. Т.е. реалната помощ за бедните семейства би била държавата да осигурява поне учебниците безплатно. Или под формата на стипендия да ги дава на ученици с висок успех (което също би могло да бъде оспорвано от гледна точка на приобщаващото образование).
А ако се размечтаем наистина смело, можем да си представим едни други учебници – електронни, силно облекчени откъм фактология, за сметка на интерактивност и възможност за упражнения, разнообразно графично и видео съдържание. Разбира се, преди това са променени учебните програми, отвъд разместване на реда на уроците и смяна на изучаваните произведения. Тези учебници не служат за заучаване на факти, а за развиване на мисленето, включително критичното мислене. Те се купуват от държавата (или училищата) и учениците ги ползват безплатно, без значение в кой клас са. Наблягам специално – работят с електронното съдържание безплатно, без да си го купуват, не казвам, че образованието е безплатно – въпросът с финансирането е ключов, но е отделна голяма тема. Хартиени копия не са нужни или са по желание на учениците. Знаем от по-напреднали в образователните реформи държави, че целият образователен процес (до гимназията) се случва в училището, а практиката с писането на домашни вкъщи е спомен от ученическите години на днешните родители. Не на последно място, работата с електронни учебници учи на дигитална култура, защото да намериш обява за работа онлайн и да попълниш документите за кандидатстване в интернет или да ги изпратиш по имейл няма как да се научиш от Фейсбук.
И още нещо – дали децата учат по цветни или черно-бели учебници няма никакво значение за паралелната образователна система, тази на частните уроци. Ако ще говорим за дискриминация, не картинките в учебниците, а достъпът до частни уроци е реалната дискриминация в образованието. В това отношение е решаващ фактор дали ученикът живее в голям град или село. Дали родителите имат пари да си позволят частни уроци или не. Има значение и кой дава частните уроци – широко известен факт е, че има школи, препоръчвани от родителите от уста на уста, които гарантират високи оценки (срещу съответните високи цени), като се снабдяват предварително с информация за предстоящите изпити. Няма статистика колко милиона се изливат годишно в паралелната образователна система, но със сигурност МОН може само да й завижда за бюджета. Загадка (или не чак толкова) е защо министерството от години си затваря очите и предпочита да имитира дейности, вместо да върне образованието там където му е мястото – в училищата.
Изобщо, образователната бедност не е новост в нашето общество, просто рядко я наричаме с истинското й име. И тъй като образованието е благо и право, няма място за дребни сметки. Ако наистина то е национална кауза (а ми се струва единствено правилно да е такава), това означава пълно съгласие в държавата, в лицето на нейните институции и граждани, около тази цел и средствата към нея. Означава пари – няма приобщаващо образование без пари. Няма учители без пари. Няма електронни учебници и съответната техника в училищата без пари. А няма пари, защото те изтичат в паралелната образователна система. И в други паралелни системи, успешно функциониращи в условията на институционална фасадност.
Образователната бедност не е личен проблем, от който да се срамуваме, а обществен проблем, с който трябва да се борим, заедно. Защото докато има образователно бедни, всички сме бедни, независимо дали децата ни учат по цветни, или черно-бели учебници.
