Всички вече знаят за пост-истината, независимо дали са съгласни с понятието и с оценката, че е завзела безвъзвратно публичността ни. Откровеното манипулиране или директно измисляне на „факти“ е зараза, за която няма очевиден лек. Социалните медии улесняват тяхното разпространение и колкото повече те се множат, толкова по-заплетени стават мрежите, из които пътуват. Fake news са вече добре маскирани, умно пласирани и добре навързани в хоризонтални вериги от инфо сайтове, блогове, „лични мнения“. Макар и с голямо закъснение, организации като ЕС и НАТО се стреснаха от феномена, независимо че дълго време напълно игнорираха стъпките и етапите, довели до сегашната ситуация. Борбата с фалшивите новини е вече произведена в заплаха за колективната и национална сигурност, поне извън България. Ако ние се включим в нея, ще трябва да изпозатворим почти цялата местна медийна сергия. Новият консенсус вече произвежда най-различни резултати. Някои правят специални рубрики за проверки на фактите, други измислят цветова система за обозначаване на достоверността на новините, трети отварят канали за връзки с читателите за сигнали. Всичко това е обаче само началото.
Върнете обаче лентата пет-шест години назад и няма да откриете много следи от сегашната паника. Централна и източна Европа стандартно се приемаха като вече интегрирана и консолидирана част от Запада, в която неща като медии и публичност бяха реформирани отвъд съмнения и обрат. Западни донори оттегляха подкрепата си за тукашните медии, журналисти и регулаторни органи. Знакови радиостанции като BBC започнаха да затварят клоновете си в региона и да се пренасочват към близкия и далечния Изток и Африка. Дори Deutsche Welle бе на крачка да си тръгне. Европейските институции не проявяваха никакъв интерес към случващото се в регионалната медийна публичност. Или защото не им влизаше директно в работата, или просто не виждаха и не разбираха какво се случва. Ако в тези години някой се опиташе да обясни тежкия срив и нарастващите и задълбочаващи се руски намеси, моментално биваше обвиняван, че живее в миналото и трябва да си свери историческия часовник. После обаче дойдоха Крим, Украйна и изборите в най-различни точки на западния свят. И той откри нещо, което се случваше под носа му дълго време.
В резултат на всичко това са налице няколко неща. Вече имаме отчетливо разбиране за реалността и опасността на „фалшивите новини“ и това, че тяхното производство и пласиране е стратегия, а не просто търговски подход. RT не е телевизионен канал, създаден да информира, а да подвежда и моделира. Институциите също вече имат известна готовност за реакция. Бяха създадени центрове за информационна реакция, за мониторинг и анализ на стратегиите зад „фалшивите новини“, преосмислят се цялостните комуникационни и информационни подходи. ЕС работи с журналисти в страните-членки и постоянно събира примери, които впоследствие се опитва да обори. НАТО се активизира и за първи път от години изглежда решен да направи сериозна комуникационна стратегия, която да има социална дълбочина. Нараства общественото разбиране за проблема, макар да не е много ясно какъв ефект това ще донесе. Някои от най-големите социални медии като Facebook се ангажираха също да не стоят безучастно, когато платформата им се използва за разпространение на фалшиво съдържание. Постепенно се изгражда консенсус не просто за съществуването на проблем, но и за някои инструменти за реакция.
Всичко това обаче далеч не изчерпва и решава проблема. Тепърва трябва да се осмислят ефектите от дългосрочното подлагане на публиката на серии от „фалшиви новини“. Проблемът е, че реакцията спрямо тях е по-скоро защитна. Тя обяснява, сякаш се оправдава. Опитва се да нареди други аргументи и фактологии, за да се противопостави на бързо формираща се реалност. Не знаем какви ще са последствията, ако за дълъг период от време продължава канонадата от измислени истории за „лошия ЕС“ например, който непрестанно уж забранява свидни неща. Фактите във времето създават по-общи картини, образи на света, на настоящето и бъдещето. Образи на заплахи и решения, независимо колко реални или мними. В този смисъл, големият риск не е просто от „фалшивите факти“, а от „фалшивите картини“, чиито съставни елементи те могат да станат. Това е рискът на бъдещето и той заслужава не по-малко внимание. Вече има доста подобни опити. Те включва хиперболизацията на кризата, „залеза на Запада“, „разпадащия се ЕС“, усещането за системна конкуренция с „Пекинския консенсус“ и т.н. Например, в България близо една трета от хората заявяват предпочитание към Евразийския съюз независимо от пълната отсъствие на реална представа за работата му и евентуалните ползи.
Мнозина твърдят, че в случващото се няма нищо ново. Историци на медиите и демократичната публичност припомнят примери от предходни епохи, от годините на мощната пропаганда на тоталитарните режими, от времето на „студената война“, когато глобалния сблъсък е оправдавал известен „либерализъм с истината“. Подобни паралели служат да отнемат уникалността, отликата на сегашната ситуация и просто да я поставят в някаква историческа редица от прецеденти. Съществуват обаче множество различия, които наистина имат значение. Едно от тях е непрестанно намаляващото значение на институционалния авторитет, който дълго време придаваше непоклатимост на твърдения и факти. Това важи за всякакъв тип структури, включително медийни, този авторитет просто осигуряваше стабилност и предвидимост. Друго различие е изчезването на социалните групи, през които се комуникираха не просто данни, а картини и интерпретации за света около нас. Например, профсъюзи, църковните общности, обхватните политически партии, местните общности и т.н. Без подобни канали, индивидите са „оставени сами на себе си“, ориентацията в света се превръща в тежка индивидуална задача.
Към всичко това можем да добавим други размествания, които в крайна сметка проблематизират фактическото ежедневие и картините, които то произвежда. Например, много коментираната безкрайна плурализация на инфо източници, миграцията към онлайн средата, която генерира и демократизира нарастващ брой „източници“. Много от които с претенция за разконспириране на установените медийни канали и версии. Ежедневното инфо цунами затруднява индивидуалната когнитивна ориентация в среда на изчезващи институционални и авторитетни интерпретатори. Това допълнително отваря полета за нахлуване на „фалшиви новини“, и, все повече, „фалшиви картини“. Всеки се опитва да подрежда и осмисля случващото се около нас, а много от споменатите промени подпомагат задълбочаването на проблема. Независимо от всички тези аргументи обаче, мнозина все пак биха настояли, че има нещо като „здрав разум“, като ненакърним усет за реално и фалшиво, за вярно и невярно. Може и да е така. Макар „здравият разум“ да не е това, което беше.
